Решение № 253 от 22.05.2026, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 253 гр. Велико Търново, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димо Колев

Членове:

Радка Цариградска

Катина Минева при участието на секретаря МИЛЕНА ИВ. РАДКОВА като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно гражданско дело № 20264100500314 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

Образувано е по въззивна жалба на Д. К. Д. от гр. В. Търново, подадена чрез пълномощника му адв. П. Б. от АК – Враца против решение № 1538/12.11.2025г. по гр. д. № 1555/2025г. по описа на ВТРС, в частта му, с която предявеният от жалбоподателя иск с правно основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 126, 86 лв. до пълния предявен размер от 679, 69 лв.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Изтъква се, че районният съд не е установил правилно релевантните за спора факти, тъй като не е допуснал поисканата от ишеца експертиза със задача да установи размера на реално извършените от него плащания по процесния потребителски кредит. В тази връзка се сочи, че не става ясно въз основа на какви доказателства е приел, че платеното по договора е в размер на 1076, 86 лв. Предвид изложените оплаквания за немотивираност на обжалвания акт в атакуваната му част се иска от ВТОС да постанови отмяната му и да издаде ново решение, с което да уважи изцяло предявения 1 от ищеца иск с правно основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД до размер на сумата от 679, 69 лв.

В срока по чл. 263 ал.1 изр.1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ответника по делото. В него се излагат съображения за неоснователност на жалбата респ. за правилност и обоснованост на обжалваната част от първоинстанционното решение. Подчертава се, че с отговора на исковата молба кредиторът е представил справка за плащанията по процесния кредит, от която е видно, че ищецът е платил по него общо сумата от 1076, 86 лв., а не като твърди 1629, 69 лв. Допълва се, че с оглед на наличните по делото доказателства за плащане и направеното признание, изслушването на исканата от ищеца не е било необходимо и правилно това доказателствено искане е отхвърлено от съда. С тези доводи се иска от ВТОС да остави без уважение подадена въззивна жалба и да потвърди обжалваното с нея решения с присъждане на разноски за настоящата инстанция.

В останалата си част, решение № 1538/12.11.2025г. по гр. д. № 1555/2025г. по описа на ВТРС, с която е прогласена нищожността на договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ...от 17.05.2023г., на основание чл. 26 ал. 1 пред. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и с която иска по чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД е уважен за сумата от 126, 86 лв., поради необжалването си е влязло в сила /арг. чл. 296 т. 2 ГПК/ и не е предмет на въззивна проверка.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените във въззивната жалба оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, с правен интерес да обжалва постановения първоинстанционен съдебен акт, в атакуваната му част, поради което е процесуално допустима.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд следва служебно да провери валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваната част. В изпълнение на тази проверка съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост, тъй като са били налице положителните респ. са липсвали отрицателните предпоставки за предявяване на исковете, а първостепенният съд се е произнесъл в рамките на сезирането си с исковата молба, без да има произнасяне в повече от поисканото.

При проверката по реда на чл.269 изр.2 от ГПК за правилността на обжалваното решение, в предметните предели, очертани с въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:

2

Районният съд е бил сезиран с обективно съединени искове за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ...от 17.05.2023г., на основание чл. 26 ал. 1 пред. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, поради противоречието му със закона и и осъдителен иск по чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 679, 69 лв. като платена без основание, поради недействителността на договора за кредит. В исковата молба се твърди, че процесния договор за кредит в размер на 950 лв. е нищожен, тъй като ОУ към него не са подписани на всяка страница от потребителя, че в нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК не е посочена общата дължима от него сума, ГПР и лихвения процент по кредита. Във връзка с ГПР се изтъква, че в договора същият е посочен само формално в размер на 42, 58 %, без тази стойност да отразява действителните разходи по кредита, доколкото при формирането му не е включена като компонент неустойката по чл. 27 от договора за кредит за неосигуряване на обезпечение чрез поръчител в 3 – дневен срок. Допълва се, че според практиката на съдилищата неправилно посочения ГПР се определя като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, както и че при включване в него на неустойката по чл. 27 от договора действителния му размер ще надхвърли максимално допустимия праг по чл. 19 ал. 5 ЗПК, което води до недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Посочва се, че по този нищожен договор ищецът е заплатил общо сумата от 1629, 69 лв., като платените суми над размера на главницата от 950 лв., възлизащи на 679, 69 лв., се явяват получени от ответника без основание и той дължи тяхното връщане

С отговора на исковата молба ответника оспорва за ищеца да е налице правен интерес от предявяване на иска за обявяване нищожността на процесния договор за кредит, тъй като същият вече не е действащ между страните, поради предсрочното му погасяване, а по същество заема становище за неговата неоснователност. В тази връзка изтъква, че при сключване на договора са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 и т.

10 ЗПК и че ГПР по кредита е правилно посочен и не е налице надвишаване на допустимия максимум по чл. 19 ал. 5 ЗПК, тъй като неустойката по чл. 27 от договора не следва да се включва при формирането му. Излагат се съображения и за действителността на договорната лихва и на неустойката, доколкото не са налице твърдяните от ищеца пороци водещи до нищожността на тези клаузи. Поради валидността на договора за потребителски кредит се възразява, че осъдителния иск за платеното по него е неоснователен, тъй като за кредитодателя е налице основание да задържи полученото. Изрично се признава, че по договора за кредит ищеца е платил общо 1076, 86 лв., при отпусната главница в размер на 950 лв.

При тези твърдения на страните и въз основа на събраните по делото писмени доказателства, районният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, поради което въззивната инстанция възприема като свои изложените в мотивите на атакувания акт фактически констатации и правни изводи, поради което 3 препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.

В тази връзка по делото е безспорно, че страните са сключили договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ...от 17.05.2023г за сумата от 950 лв., която ищецът е следвало да върне до 17.11.2023г., ведно с договорна лихва в размер на 113, 28 лв., на 6 месечни вноски по погасителен план, неразделна част от договора за кредит. Страните са уговорили лихвен процент от 36 пункта и ГПР от 42, 58 %, а съгласно чл. 17 от договора ищецът се е задължил в 3 – дневен срок от сключването му да предостави обезпечение по него чрез поръчител или банкова гаранция, които да се одобрят от кредитора. При неизпълнение на това му задължение ищецът дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената главница за всеки ден забава – чл. 27 от договора. За целия срок на кредита вземането за неустойка възлиза на 566, 41 лв. и се дължи разсрочено по погасителния план на кредита, като при включването й в месечната погасителна вноска същата става в размер на 271, 61 лв. От признанието на ответника и от представеното от него счетоводно извлечение по кредита към 04.08.2025г. се установява, че ищецът еднократно, на 09.06.2023г., е заплатил сумата от 1076, 86 лв., с която е погасена главница в размер на 950 лв., договорна лихва в размер на 21, 14 лв. и неустойка по чл. 27 в размер на 105, 72 лв.

При така установените факти по делото се налага извод за основателност на кондикционния иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД до уважения от районния съд размер. За успешното провеждане на този иск в тежест на ищеца е да докаже факта на имуществено разместване на блага между него и ответника, което в случая означава да докаже плащане на исковата сума на ответника. Последният от своя страна, за да отблъсне ищцовата претенция следва да докаже основание за получаването на тази престация респ. основание за задържане на полученото.

В случая с решението на първоинстанционния съд е уважен иска за нищожност на договора за допълнителни услуги и същият е обявен за недействителен по см. на чл. 22 ЗПК вр. чл. 26 ал.1 пред. 1 ЗЗД. В тази си част решението на съда е влязло в сила, поради което по арг. чл. 298 ал. 1 ГПК то установява между страните със силата на присъдено нещо липсата на основание за получаване и задържане от страна на кредитора на сумите надхвърлящи чистата стойност на кредита - чл. 23 ЗПК. С посочената законова разпоредба в отклонение от общия принцип за реституция на всичко получено по нищожен договор /арг. чл. 34 ЗЗД/, законодателно е уредено правото на кредитора да получи респ. да задържи платеното от кредитополучателя като главница по недействителния договор. Над размера на това вземане обаче, при обявяване на основание чл. 22 ЗПК недействителността на договора за кредит, не е налице валиден юридически факт за имущественото разместване на платеното в повече. В тази връзка всичко платено от ищеца и получено от ответника над чистата стойност на кредита подлежи на връщане от последния, поради липсата на начално 4 основание – чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД.

Спорният по делото въпрос е съсредоточен именно в това какъв е размера на платената от ищеца сума над главницата по процесния договор за кредит, който е обявен за недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В съответствие с с чл. 154 ал. 1 ГПК тежестта на доказване на този релевантен за предмета на спора факт лежи върху ищеца, но за установяването му същият не е ангажирал никакви доказателства по делото. Не е представил разписка по см. на чл. 77 ал. 1 ЗЗД или други платежни документи, доказващи плащане на твърдяната от него сума в размер на 1629, 69 лв.

Ответникът от своя страна е признал неизгоден за него факт за плащане от страна на кредитополучателя еднократно на сумата от 1076, 86 лв. Това негово признание се подкрепя от представеното с отговора на исковата молба счетоводно извлечение от движението на договора, в което е отразена датата на постъпване на сумата – 09.06.2023г. и отделните вземания, които са погасени с нея – главница в размер на 950 лв., договорна лихва в размер на 21, 14 лв. и неустойка по чл. 27 в размер на 105, 72 лв. Следователно преценено по реда на чл. 175 ГПК това признание на ответника обвързва съда да приеме, че ищецът е платил по кредита на 09.06.2023г. сумата от 1076, 86 лв. Наличието на този признат факт и липсата на представени от ищеца доказателства, установяващи плащането на сума различна от признатата, изключва необходимостта от допускане по делото на съдебно – счетоводна експертиза. В тази връзка районният съд правилно е отказал изслушването на такава пред него и не е допуснал съществено процесуално нарушение довело до необоснованост на обжалваното му решение, в каквато насока е основаното оплакване на жалбоподателя.