Решение № 13383 от 09.07.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13383 гр. София, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: БОГДАН Р. РУСЕВ при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА като разгледа докладваното от БОГДАН Р. РУСЕВ Гражданско дело № 20251110108772 по описа за 2025 година

Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.

Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 52056/13.02.2025г. на СРС, подадена от К. Т. Т. срещу „Кредирект“ ЕООД.

Ищцата К. Т. Т. чрез адв. М. М. е предявила срещу ответника „Кредирект“ ЕООД иск с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да ú заплати сумата от 479,66 лева, недължимо платени от ищцата на ответника във връзка с Договор за потребителски кредит № 983743/19.12.2023г.

Ищцата твърди, че с ответника са сключили Договор за потребителски кредит № 983743/19.12.2023г., по силата на който ответникът ú е предоставил в заем сумата от 1000,00 лева при годишна лихва от 47% и ГПР 58,39%. Дължимите по договора суми следвало да се изплатят за 7 месеца. Съгласно договора при непредоставяне на посоченото в него обезпечение в двудневен срок от подписването му се дължала неустойка в размер на 717,16 лева. Тази неустойка реално съставлявала възнаградителна лихва и израз на нелоялна търговска практика. Тя била разход по кредита и следвало да се включи при изчисляването на ГПР. С начисляването ú се целяло единствено допълнително обогатяване на кредитора, като клаузата била неравноправна и нищожна. В уговорения си размер договорната лихва също била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Поради това и целият договор за кредит бил нищожен, като ищцата заплатила без основание по него сумата от 479,66 лева, която следвало да бъде върната. В насроченото по делото открито съдебно заседание ищцата не се явява и не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявеният иск се поддържа.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Кредирект“ ЕООД чрез адв. Х. – АКСофия, е подал Отговор, вх. № 153990/02.05.2025г. на СРС, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Аргументира действителност на сключения договор и съответствие на клаузите му със закона и добрите нрави. Изтъква се, че в периода 2023г-2024г. ищцата е сключила общо 11 договора за кредит, съдържащи същата клауза за неустойка, поради което поведението ú показвало, че тя е била наясно с икономическите последици от и условията на договора, като действала целенасочено в насока обогатяване за сметка на дружеството чрез завеждане на искове за връщане на суми. Не оспорва, че процесната сума е получена от дружеството-заемодател. Не оспорва, че неустойката не е включена при изчислението на ГПР по договора. За насроченото по делото открито съдебно заседание ответникът не изпраща представител. Становище се изразява в писмен вид, като предявеният иск се оспорва.

1

Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и предявения с нея иск, становището и възраженията на ответника в отговора ú, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:

Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен интерес от производството, като предявеният с нея иск е допустим и следва да бъде разгледан по същество.

Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено решение или решение при признание на иска.

Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете страни. Ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на плащане, че същото е извършено на ответника, наличието на предпоставките, изложени в исковата молба, обосноваващи липса на основание за извършеното плащане /нищожност на договор, клауза от него/. Ответникът следва да установи, че за него е налице основание да задържи внесената сума. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

Съдът следи служебно за нищожността на клаузите на договорите в хипотезите, в които нищожността следва от клаузите на самия договор /ТР 1/2020-2022-ОСГТК/, а в договори, сключени с потребители, следи служебно за недействителност на договора или уговорки в него, свързани с наличието на неравноправни клаузи.

Страните не спорят, че между тях по реда на ЗПФУР е сключен Договор за потребителски кредит № 983743/19.12.2023г. със съдържание съобразно представената по делото разпечатка.

Видно от същия, ответникът-заемодател е отпуснал на ищеца-заемополучател в заем сумата от 1000,00 лева при годишна лихва от 47% и ГПР 58,39%. Съгласно погасителния план към договора, отпуснатата в заем сума от 1000,00 лева, усвояването на която не се оспорва от ищцата – л. 119-120, заедно с лихвите, следва да се върне на 7 месечни вноски с падежи в периода 19.01.2024г.-19.07.2024г. Общо дължимата сума за връщане е посочена като 1198,84 лева. Съгласно чл. 6 от Договора същият следва да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция, поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи кумулативно на високи персонални и имуществени изисквания.

Обезпечението следва да се предостави в срок от 2 дни от сключването на договора, като непредоставянето му, независимо от това дали кредитът се обслужва или не, уврежда кредитора /чл. 6, ал. 5/ и той не би го сключил без представяне на обезпечение /чл. 6, ал. 6/.

Съгласно чл. 18 от Договора, ако обезпечението по чл. 6 от Договора не бъде учредено в двудневния срок или не отговаря на поставените условия, то заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер от 717,16 лева, разсрочена на вноски съгласно погасителен план. Така общо задълженията по договора за заем стават 1916,00 лева. Посочена е сума – отстъпка в размер на 37,00 лева.

Клаузата на чл. 18 от Договора, предвиждаща задължение за заемополучателя да заплати неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 6 от Договора, е нищожна.

Това е така, тъй като оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 ЗПКр и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗПотр. Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемателя-потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПКр, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при предварително дадено достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на неустойката фактически от една страна се 2 създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПКр, повеляваща, че при забава на заемателяпотребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението, а от друга неправомерно се натоварва потребителят с допълнителни разноски.

Уговорената неустойка е нищожна и поради противоречието ú с добрите нрави /арг.

ТР 1/2009-2010-ОСТК/. Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното задължение за обезпечение, при това в размер, съизмерим с главницата по кредита. Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да връща главницата и да плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без той да е претърпял каквито и да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и крайно чрезмерно плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още пари. Неустойката няма и никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като даването или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 58,39% не е действителен, тъй като в него не е отчетен този разход, привидно наречен „неустойка“, за което страните по делото не спорят /л. 119-120/. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които трябва да бъдат отчетени при изчислението му, то това е достатъчно договорът за потребителски кредит в цялост да се счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на СЕС/.

Допълнително следва да се изтъкне, че и клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва в размер на 47%, е нищожна. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва, независимо дали възнаградителна или компенсаторна, е ограничен единствено от добрите нрави (арг. от чл. 9 ЗЗД), като страните са свободни да уговорят размер на възнаградителната лихва по свое усмотрение. Тази тяхна свобода обаче се простира до пределите, определени с чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който допуска размерът на лихвите да може да се уговаря до размер, предвиден от Министерския съвет, а ако уговореният е по-голям, то той да се намалява по право до този размер. Тъй като към настоящия момент Министерският съвет не е определил такъв размер, критерият за извършването на съответната преценка следва да намери своята опора в размера на законната лихва (по аналогия с чл. 19, ал. 4 ЗПКр), но без непременно да е необходимо да се равнява по нея. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Съдебната практика приема, че противоречи на добрите нрави възнаградителна лихва, която е в размер на повече от два до три пъти размера на установената законна лихва за забава. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – р.378/08.05.2006г.-гр.д.315/2005г.-ІІг.о., р.1270/09.01.2009г.гр.д.5093/2007г.-ІІг.о., опр. 901/10.07.2015г.-гр.д.6295/2014г.-ІVг.о., както е и налице практика на Софийския градски съд - опр.260283/17.09.2020г.-ч.гр.д.9521/2020г.-СГС,ТО-VІ, опр.266415/17.12.2020г.-ч.гр.д.10945/2020г.-СГС-ІІ-Г, опр.266852/29.12.2020г.3 ч.гр.д.7204/2020г.-СГС-І-24с-в, опр.260551/12.01.2021г.-ч.гр.д.12338/2020г.-СГС-ІV-Д, опр.261885/29.01.2021г.-ч.гр.д.10946/2020г.-СГС-І, опр.264704/11.03.2021г.-ч.гр.д.842/2021г.СГС-І, опр.267499/22.04.2021г.-ч.гр.д.3671/2021г.-СГС, ТО-VІ, опр.268991/20.05.2021г.ч.гр.д.5247/2021г.-СГС-ІІІ-В, опр.1227/16.07.2021г.-ч.гр.д.8622/2021г.-СГС,ІV-Е, опр.1614/09.08.2021г.-ч.гр.д.9449/2021г.-СГС-ГК, опр.2820/30.09.2021г.-ч.гр.д.10400/2021г.СГС-ГО-ІV-А, опр.2810/01.10.2021г.-ч.гр.д.11619/2021г.-СГС-ЧЖ-І-К, опр.3352/14.10.2021г.ч.гр.д.5828/2021г.-СГС-ГО-ІV-Е, опр.275245/29.10.2021г.-ч.гр.д.5236/2021г.-СГС-ІV-В, опр.3737/29.10.2021г.-ч.гр.д.11615/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр.3689/28.10.2021г.-ч.гр.д.11629/2021г.СГС-ІІ-Б, опр.5127/15.12.2021г.-ч.гр.д.14401/2021г.-СГС, опр.