Решение № 1858 от 19.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1858 гр. София, 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Герасим Анг. Пенчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100504958 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 4851/20.03.2025 г., постановено по гр. дело № 22576/2024 г. по описа на СРС, 63 състав, е отхвърлен предявеният от ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК 121130788 срещу ЗК „Уника“ АД установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 411, ал. 1 КЗ за признаване за установено съществуването на парично задължение в размер на сумата от 4 062,37 лв., представляваща главница за регресно вземане по изплатено застрахователно обезщетение по застрахователен договор № BG/22/117003177974, възлизащо на 1/2 от стойността на изплатеното застрахователно обезщетение /в общ размер от 8 124.73 лв., изплатено от ищеца на трето увредено лице – собственик на л. а. марка „БМВ“, модел Х 6, с рег. № **** чрез системата „Зелена карта“ /по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите от ищеца като застраховател на влекач с рег. № **** срещу ответника като застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на ремарке с рег. № ****, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.01.2024 г. до окончателното плащане, за която сума по ч. гр. дело № 3401/2024 г. на СРС, 63 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 23.01.2024 г., като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 150 лв., представляваща разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба с вх. № 110898/28.03.2025 г. на ищеца ЗК „Лев Инс“ АД с изложени доводи за неговата неправилност. Въззивникът поддържа, че приложимо се явява правото на 1 държавата – членка на чиято територия е настъпило ПТП-то, т. е. на Република Гърция, позовавайки се на чл. 6А, ал. 4 от Закон 489/76/ДВ. А331/ - „Задължително застраховане по гражданска отговорност при пътнотранспортни произшествия“, според който застрахователите на камиона и ремаркето носят споделена/солидарна отговорност спрямо щети на трети лица, като в този случай отговорността им е ограничена до застрахователната сума по съответната полица, поради което двамата застрахователи разполагат с право на регрес за разпределение на загубите. Предвид изложеното счита, че при виновно причинени на трети лица вреди от застрахования водач на влекача, те следва да се понесат поравно между неговия и този на ремаркето застраховател, поради което отговорността на ответника следва да бъде ангажирана до 1/2, позовавайки се на практика на СЕС в тази насока, формирана при аналогичен случай, настъпил на територията на Федерална Република Германия. Твърди, че задължението на държателя на ремаркето за поправяне на вредите има извъндоговорен характер по смисъла на чл. 1 от Регламент „Рим II“, поради което приложение следва да намери чл. 4 от същия, според който приложимо право се явява правото на държавата, в която е настъпила вредата. По изложените съображения отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна – ЗК „Уника“ АД изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа, че гръцкото право урежда възможността за разделяне на отговорността между застрахователите на влекача и ремаркето, поради което приложение следва да намери чл. 7, ал. 2 от Регламент „Рим I“, като се приеме, че при липсата на изрично избрано приложимо право, то следва да се определи от държавата, в която е обичайното местопребиваване на застрахователя, т. е. по българското право, тъй като и двете страни са български застрахователни дружества, позовавайки се и на решение на СЕС от 21.01.2016 г. по съединени дела С-359/2014 и С-475/2014. За относима към конкретната хипотеза смята разпоредбата на чл. 479, ал. 1 КЗ, според която вреди, нанесени от ремарке, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това превозно средство по време на движение и/или когато то се е откачило по време на движение, се покриват от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство, поради което счита, че няма основание за обезщетяване на вреди, нанесени при движение на ремаркето от теглещото превозно средство, позовавайки се на съдебна практика в тази насока. Оспорва да са ангажирани доказателства, установяващи останалите елементи от фактическия състав на регресното вземане, а именно: констативен протокол за ПТП, издаден от съответните органи в Република Гърция, административно-наказателна преписка и/или свидетелски показания, поради което оспорва да е доказан и цялостният механизъм на настъпване на процесното ПТП, както и причинната връзка между него и настъпилите вреди. По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и 2 взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 411, ал. 1 КЗ.

За възникване на регресното вземане в полза на застрахователя по имуществена застраховка в тежест на ищеца е да установи наличието на следните факти: че е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на влекач „МАН“, модел „ТГХ 18.440 4Х2 БЛС“ с рег. № ****; че ответникът е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на ремарке с рег. № ****; че по предявена от ETHNIKI INS регресна претенция е заплатил застрахователно обезщетение в размер на левовата равностойност на 8 124,73 лв.; основанието за ангажиране на отговорността на застрахователя на ремаркето по имуществена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за настъпилите вреди; действителният размер на причинените вреди. При установяване на посочените обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже обстоятелствата, на които основава оспорванията си.

В случая, с оглед твърденията и възраженията на страните в рамките на първоинстанционното производство, а и предвид ангажираните по делото доказателства – писмени, както и заключението по съдебно-автотехническата експертиза, изясняващи конкретния механизъм на настъпване на застрахователното събитие, настоящият въззивен състав приема за установени следните обстоятелства: че на 23.07.2018 г. в района на с. Неа Малгара, Република Гърция, между влекач марка „МАН“, модел „ТГХ 18.440 4Х2 БЛС“ с рег. № **** (теглещо МПС), застрахован при ищеца по застраховка „Гражданска отговорност“, с прикрепено към него ремарке с рег. № **** (теглено МПС), застраховано при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“, както и паркиран автомобил с 3 гръцка регистрация, а именно: л. а. „БМВ“, модел „Х 6“ с рег. № ****, е настъпило ПТП, при което на последния са причинени имуществени вреди, както и, че в качеството си на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ в изпълнение на договорното си задължение ищецът е заплатил по предявена от ETHNIKI INS регресна претенция застрахователно обезщетение в размер на левова равностойност на 8 124,73 лв.

Основният спорен въпрос между страните по делото, във връзка с който са всички наведени доводи във въззивната жалба, се концентрира върху обстоятелството как при причинени вреди от композиция, състояща се от влекач и ремарке, когато влекачът и ремаркето са обект на застраховка „Гражданска отговорност“ при различни застрахователи, се разпределя отговорността за причинените вреди между тези застрахователи и съответно кое е приложимото право при решаване на този въпрос предвид наличието на международен елемент – причиняване на вредите в друга държава членка.

Съгласно Решение на Съда на ЕС от 21.01.2016 г. по съединени дела С-359/2014 и С475/2014, при пътнотранспортно произшествие, причинено от теглещо превозно средство, снабдено с ремарке, приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалия при произшествието, предизвикано от водача на това превозно средство, срещу застрахователя на тегленото при произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008 г. (Регламент „Рим І“), ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007 г.

(Регламент „Рим ІІ“) предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредите, т. е. предвиждат отговорност на собственика или държателя на ремаркето наред с отговорността на собственика или ползвателя на теглещото превозно средство за възстановяване на вредите на пострадалото лице.

В т. 54 от горепосоченото решение изрично се посочва, че задължението на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ да обезщети причинена на пострадало лице вреда не произтича от настъпването на самата вреда (чийто фактически състав, но и кръга лица, отговорни за обезщетяване на вредата, действително се определят според приложимото право по чл. 4 и следващите от Регламент „Рим ІІ“), а от договора, който го обвързва с отговорното застраховано лице, а в т. 61 и 62 от същото се посочва, че на първо място следва да се определи по какъв начин следва да бъде разпределено обезщетението за претърпените вреди в полза на пострадалото лице между водача и собственика на теглещото превозно средство, от една страна, и от друга страна, държателя на ремаркето, в съответствие с правилата на приложимото национално право по силата на Регламент „Рим ІІ“, а на второ място следва да се определи в съответствие с чл. 7 от Регламент „Рим І“ кое е приложимото право спрямо договорите за застраховка, сключени между застрахователите – ищци в главните производства, и съответните застраховани от тях лица, за да се прецени дали и в каква степен тези застрахователи могат по пътя на суброгацията да упражнят правата на пострадалото лице спрямо застрахователя на ремаркето.

4

От изложеното следва, че чл. 7 от Регламент „Рим І“ се прилага в случаите, в които правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо произшествието по силата на чл. 4 и следващите от Регламент „Рим ІІ“, предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата. Настоящият случай е именно такъв – приложимото материално право в отношенията между пострадалия и застрахователя е това на Република Гърция, което в чл.