Решение № 5660 от 31.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5660 гр. София, 31.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Елена И.а

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Герасим Анг. Пенчев при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА като разгледа докладваното от Елена И.а Въззивно гражданско дело № 20251100504985 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 2 561 от 17.02.2025 г., постановено по гр.д.№ 6 833/2024 г. по описа на СРС, ГО, 151 състав е признато за установено по предявени от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 срещу Т. Б. Б., ЕГН ********** по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.149 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, че Т. Б. Б., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата от 1 879,68 лева, представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г. до топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.****, ****, аб.№ 137132, ведно със законната лихва, считано от 14.11.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 124,25 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 16.07.2021 г. до 02.11.2023 г., както и сумата 5,62 лева – представляваща главница за цена за извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.01.2022 г. до 31.03.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 14.11.2023 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 62 404/2023 г. по описа на СРС, 151 състав, като предявеният от „Топлофикация София” ЕАД за главницата за топлинна енергия за разликата над 1 879,68 лева до пълния предявен размер от 1 928,93 лева, искът относно обезщетението за забава върху главницата за топлинна енергия за разликата над 124,25 лева до пълния предявен размер от 136,09 лева, както и искът по чл.86, ал.1 ЗЗД за обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за периода до 18.93.2022 г. до 02.11.2023 г. за сумата 1,01 лева са отхвърлени.

Със същия акт Т. Б. Б. е осъдена да заплати на „Топлофикация София” ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 88,69 лева – разноски за заповедното производство и сумата 719,20 лева – разноски за исковото производство съразмерно с уважената част от исковете, а „Топлофикация София” ЕАД е осъдена да заплати на Т. Б. Б. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 12,89 лева – разноски за исковото производството, съразмерно с отхвърлената част на исковете.

Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на ищеца „Далсия“ ООД.

1

Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени претенциите на ищеца, е обжалвано от ответницата Т. Б. Б.. В жалбата се твърди, че в тази му част решението е неправилно, необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и при непълнота на доказателствата, както и при нарушения на процесуалния закон. Поддържа се, че не са налице убедителни и годни доказателства в подкрепа на исковете, а част от тях са неотносими, че не е налице писмен договор между страните, нито са приложени по делото Общите условия за продажба на топлинна енергия; че клаузата на общите условие относно рекламацията е неравноправна; че не са приложени отчети и фактури, които са задължителни за възникване на задължение за плащане, както и че няма конкретни параметри на услугата. Сочи се и че съгласно чл.182 ГПК вписванията в счетоводните книги се преценяват от съда според тяхната редовност и че представените от ищеца съобщения към фактури са израз на признание на неизгодния за него факт, че е водил нередовно счетоводство; че извлечението от сметки не може да бъде доказателствен материал за претендираните суми; че няма справка за изравнителните справки и доказателства как и какви са отчислявани технологичните загуби, като по този начин „Топлофикация София“ ЕАД незаконосъобразно е завишила начислените суми за топлинна услуга. Отразено е и че не са представени и сертификати за качество и произход и изпитателни протоколи от ДАМТН, като съдът не е взел предвид и че няма валидно сключен договор с ФДР.

Заявено е искане решението на СРС в обжалваната част да бъде отменено и да постанови друго решение, с което да се отхвърлят изцяло предявените от ищеца искови претенции. Претендират присъждането на разноски по производството.

Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в депозирания в срока по чл.263, ал.1 ГПК е писмен отговор е оспорил същата като неоснователна и недоказана. Релевирани са съображения, че първоинстанционният съд подробно и съобразно константната съдебна практика по този вид правни спорове е взел мотивирано и обосновано решение в обжалвания от ответника съдебен акт, както и че твърденията за неправилност на решението произтичат от неотносими към него фактически и други твърдения, които се явяват необосновани и недоказани. Претендира присъждането на разноски.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Далсия“ ООД, гр.София не е взело становище по жалбата.

В частта, в която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове срещу ответницата, постановеното по гр.д.№ 6 833/2024 г. по описа на СРС, ГО, 151 състав решение не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, предвид което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи.

При условията на обективно кумулативно съединяване са предявени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.149 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.

Съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника Т. Б. Б. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/ 24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това 2 производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право.

Настоящата инстанция като съобрази изискванията на закона, становищата на страните и ангажираните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на вземанията относно стойността на доставената топлинна енергия, на услугата за дялово разпределение и обезщетението за забава върху главницата за топлинна енергия в приетите в решението размери и периоди, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.

Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията след измененията от 17.07.2012 г., действаща в исковия период от време, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Предвид тази уредба, за да бъде определено едно лице като клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение.

В производството е установено, че ответницата Т. Б. Б. е придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот, а именно: апартамент № 15, находящ се в гр.София, ж.к.****, вх.“****, по силата на договор за замяна на жилища от 19.06.2001 г., сключен по реда на ведомствената наредба за жилищния фонд на МВР /ДВ бр.36/20.04.1999 г. и чл.53 от ЗДС, чието авторство и съдържание не е оспорено по делото. В хода на производството жалбоподателката нито е поддържала, нито е ангажирала доказателства, че след придобиването на правото на собственост върху този имот през 2001 г. до края на процесния период – 30.04.2022 г. се е разпоредила с него или че валидно е учредила ограничено вещно право на ползване в полза на трето лице. Като носител на вещното право на собственост върху процесния имот в исковия период Т. Б. Б. има качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди за същия за времето – предмет на спора и дължи заплащането на доставената топлинна енергия и на услугата „дялово разпределение“.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител/клиент, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК. Правилата на Закона за енергетиката са специални и същите не могат да бъдат дерогирани от приложението на общи такива.

Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Съгласно чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

С оглед визираната нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия, каквито са Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в гр.София, одобрени с решение № ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ – броя от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г., приложени в заверен препис то делото /л.34/.