Решение № 332 от 17.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 332 гр. София, 17.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20241100510670 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 11786 от 14.06.2024 г. по гр. дело № 5953/2024 г. Софийски районен съд, 55 състав признал за незаконно и отменил на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на Д. Ю. Й., ЕГН **********, извършено със заповед № 0066/05.12.2023 г. на директора на ЧАСТНО УЧИЛИЩЕ „А.К.“ София, код по БУЛСТАТ ****; Възстановил на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „мениджър на ученическия научен и технологичен център“, и осъдил ответника на основание чл. 344, ал.

1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ да заплати на ищеца сумата от 18 971.46 лв. обезщетение за оставането му без работа за периода от 05.12.2023 г. до 05.06.2024 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба – 01.02.2024 г., до окончателното плащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1 000 лв. – разноски по делото; На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата 858.85 лв. - държавна такса.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника ЧАСТНО УЧИЛИЩЕ „А.К.“, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – 1 неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Решението било вътрешно противоречиво и съдът достигнал до неправилни правни изводи. Работодателят нямал задължение да мотивира в заповедта за уволнение съответствието на наказанието с извършеното нарушение съгласно чл. 189 КТ. Проверката за съответствие между наложеното наказание и тежестта на нарушението при оспорване на наложеното наказание се извършвала служебно от съда винаги, независимо дали работодателят е изложил мотиви в тази връзка изрично. Мотивите на съда при анализа на извършените от служителя нарушения били противоречиви. Съдът достигнал до категоричния извод, че за описаните в уволнителната заповед действия може да се търси дисциплинарна отговорност; Приел за установено, че публикуваното на страницата на личния блог на служителя се отнася за работодателя, което може да бъде установено и от трети лица независимо от липсата на изричното му назоваване, както и че съдържащите се в статията сведения с фактически характер са с невярно съдържание, а има и изрази с негативен смисъл. Същевременно съдът посочил, че всъщност служителят не е „изцяло осъществил“ съставите на вменените нарушения. За да е изпълнено изискването за уронване на доброто име на работодателя не следвало да е изпълнен състава на обидата или на клеветата по НК и прилагането по аналогия на наказателното законодателство в изследването на трудов спор за наложено дисциплинарно наказание било неправилно. Злоупотребата с доверие и уронването на доброто име на работодателя безспорно включвали и нарушения срещу юридически лица - работодатели. В рамките на първоинстанционното производство съдът безспорно установил, че в публикацията са изложени факти досежно работодателя, които са неверни, като и че се съдържат изрази, които са с негативен характер, поради което вменените нарушения били безспорно установени и припокриването им с уредените в НК престъпни състави било изцяло неотносимо към предмета на изследване. Районният съд неправилно приел и че публикацията представлява в по-голямата си част лична оценка на ищеца, като макар и да се съдържат твърдения и негативни изрази, то последната всъщност съдържа основно мнение на автора, който ползва закрила в свободата си на изразяване.

Действително свободата на изразяване била едно от основните права, гарантирани в демократичното общество, но публикацията съдържала квалификации и изрази като „кражби“, „плащане под масата“, „схемички“, 2

„пълнене на гърла“ и т.н. Служителят директно и целенасочено излагал неподкрепени с доказателства твърдения за закононарушения и негативни оценки и квалификации за ръководството на предприятието — работодател, което поведение не попадало под закрилата на свободата на изразяване. При преценката по чл. 189 КТ съдът неправилно приел, че работодателят не е понесъл вреди в резултат от извършеното нарушение. Това не отговаряло на установеното в рамките на първоинстанционното производство от събраните гласни доказателства, които съдът кредитирал изцяло. Безспорно се установило, че публикацията е станала достояние на немалък брой служители, ученици и техните родители, което неминуемо означавало, че информацията е придобила широка известност. От това нямало как да се заключи, че авторитетът на работодателя като образователна институция не е бил дискредитиран пред множество лица, което било видно и от показанията на св.

К.. Отзвук от публикацията имало и тя създала съмнение в родителите на учениците относно правилното разходване на средства и управлението на училището. Ръководството било принудено да се оправдава и да доказва неверността на твърденията на своя служител, което недвусмислено показвало, че е нанесена тежка репутационна вреда на образователната институция. От друга страна първоинстанционният съд посочил, че не се установява служителят да е придобил имотна облага от своите действия. Дори да се приеме, че имотна облага не е налице, за служителя били налице позитиви от неговото деяние - постигнал своята цел да популяризира личния си блог и да доведе своите послания до по-широк лица. Съдът приел също, че не са събрани доказателства за достигането на публикацията до лица извън обвързаните с училищната дейност, поради което въздействието на публикацията не било голямо. Абсолютно недопустимо изискване към работодателя било да установява до точно колко на брой лица е достигнала публикация в онлайн пространството, това било и обективно невъзможно.

Щом е налице общодостъпност на публикацията, тя потенциално можела да достигне до всеки. От свидетелските показания се установило по безспорен начин дискредитирането на ответника пред родителите на учениците, както и достигането на публикацията до широк кръг лица, което неправилно било пренебрегнато от първоинстанционния съд. Служителят работел в сферата на образованието с ученици в юношеска възраст. Ролята на учителя (каквато длъжност ищецът не е заемал) в този период била изключително важна, 3 доколкото той също следвало със своето поведение и пример да утвърждава в подрастващите уважение към институциите и утвърдения ред. Съгласно събраните доказателства ищецът се радвал на добро отношение от страна на повечето ученици, а в същото време си позволявал да разпространява неверни твърдения в онлайн пространството и да използва негативни изрази срещу своя работодател, подкопавайки неговия авторитет. Това било недопустимо поведение, което не можело да бъде пример за подрастващите. При определяне на наказанието работодателят взел предвид и поведението на самия ищец в рамките на производството по налагане на дисциплинарно наказание. Й. отричал в писмените си обяснения авторството на материала, който е публикуван в неговия личен интернет блог и правел опит да се дистанцира от публикацията, третирайки я като „свободни съчинения“ на неизвестен „лирически автор“. Не ставало ясно как така в т.нар. свободни съчинения може да се визира всяко училище в страната, но пък статията е „Пътеводител на кражбите в частно училище“ с поставена снимка на учебно заведение с националния флаг на Съединените американски щати. Когато от един материал можело да се извлече по безспорен начин кое лице се визира в него, то неназоваването му директно не освобождавало автора от отговорност.

Доверието между работодателя и служителя било безвъзвратно изгубено и налагане на различно наказание в случая било изцяло неподходящо. Частно училище „А.К.“ се ползвало с висока степен на доверие в широката общественост като училище с висок стандарт и качество на обучение. Вредата върху репутацията му била безспорна, като с жалбата се навежда твърдение тя да е намерила израз в намаляване с 15 % на броя кандидати за следващата учебна година. Въззивникът счита, че такъв спад в кандидатурите до голяма степен се дължал и на процесната публикация, която достигнала по-широка общественост от твърдяната от ищцовата страна. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 29.10.2024 г.

Въззиваемата страна Д. Ю. Й. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата по подробно изложени съображения. Оспорва твърдението на въззивника процесната публикация да се е отразила на броя кандидати за училището, това най-вероятно се дължало на драстичното увеличение на 4 таксите за обучение за 2024 г. Моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл.

225, ал. 1 КТ.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а като краен резултат намира решението за правилно по следните съображения:

С иска за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1 т. 1 КТ ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление. Предмет на делото е съществуването на това потестативно право. При преценка на законността на дисциплинарното уволнение съдът извежда вида на дисциплинарното нарушение от неговите обективни признаци, посочени в мотивите на заповедта за уволнение, и преценява дали събраните по делото доказателства установяват фактическия състав на визираното в мотивите нарушение.

Дисциплинарното нарушение като вид правонарушение е установено от разпоредбата на чл. 186 КТ и се определя като виновно неизпълнение на 5 трудовите задължения. Елементите на фактическия състав на дисциплинарното нарушение, които го характеризират като вид правонарушение, са: деяние (действие или бездействие), противоправност и вина. Обект на дисциплинарното нарушение като основание за дисциплинарната отговорност са трудовите задължения на работника и служителя, които трябва да бъдат изпълнявани точно и добросъвестно.

Когато се касае за най-тежкото дисциплинарно наказание - уволнение по чл. 188, т. 3 КТ, няма пречка то да бъде резултат на едно нарушение на трудовата дисциплина от работника или служителя, което обаче следва да съответства по тежест на това наказание. Преценката по чл. 189, ал. 1 КТ е задължителна за наказващия орган и нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание. Не съществува законово изискване тази преценка да се обективира в писмен акт, а дали същата е правилно извършена следва да се установи от съответствието между извършеното нарушение и наложеното наказание. Когато ищецът е въвел твърдение, че уволнението е извършено в нарушение на чл. 189, ал. 1 КТ, съдът следва да обсъди доколко наложеното дисциплинарно наказание съответства на тежестта на допуснатото нарушение, на обстоятелствата при които е извършено и да извърши преценка за поведението на работника както по повод допуснатото нарушение, така и с оглед цялостното му отношение към трудовите задължения. Съдът следва да прецени тежестта на допуснатото нарушение и с оглед характера на изпълняваната работа; с оглед спецификата на възложените трудови функции и доколко последиците от допуснатото нарушение са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя - доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици (така решение № 156 от 03.07.2018 г. по гр. д. № 4920/2017 г., ІV ГО на ВКС и цитираната в него друга практика).