Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 265911 от 28.09.2021, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 406/2021
Вид
Решение № 265911
Подписан
28.09.2021
В сила
28.09.2021
Състав
МАРИАНА ВАСИЛЕВА ГЕОРГИЕВА, ВИОЛЕТА ИВАНОВА ЙОВЧЕВА, ДИМИТЪР МИХАЙЛОВ КОВАЧЕВ

Цитирани разпоредби

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............... гр. София, 28.09.2021г.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, II А въззивен състав, в публично съдебно заседание на седми юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

ДИМИТЪР

КОВАЧЕВ при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 406 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 16.08.2020г. по гр.д. № 31696/2016г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 61 състав, са уважени предявените от Б.Я.М. срещу “Л.9” ЕООД по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 127, 07 лева, представляваща консумативни разноски за ел. енергия за периода от 22.12.2012г. до 29.01.2013г. и за сумата от 38, 63 лева – обезщетение за забава за периода от 14.02.2013г. до 10.02.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 7622/2016г. по описа на СРС, ГО, 81 състав.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника “Л.9” ЕООД. В жалбата са релевирани оплаквания за неправилност на постановеното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че в деня на сключване на процесния договор наемодателят е получил авансово дължимия месечен наем в размер на 300 лева, както и депозит за покриване на всякакви разходи, свързани с ползването на имота, в размер на 300 лева. Освен това по време на действие на договора наемната цена била заплащана от наемателя своевременно и в пълен размер. Въззивникът твърди, че след прекратяване на договора ищецът не е изпълнил задължението си да върне получения от него гаранционен депозит в размер на 300 лева, от която сума следва да удържи претендираната от него стойност на консумативните разходи за ел. енергия. Ето защо е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Б.Я.М. е подал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подборно изложени съображения.

Счита първоинстанционното за правилно, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и при правилно приложение на относимите клаузи от процесния договор за наем. Поддържа, че предмет на предявените искове не са вземания за наемна цена, а единствено за консумативните разходи за потребена от ответното дружество ел. енергия за исковия период по време на действие на наемния договор. В тази връзка счита наведените от жалбоподателя доводи за изпълнение на договорните задължения за заплащане на наемна цена за неотносими към процесния спор. По отношение на наведеното възражение относно внесения депозит се сочи, че гаранцията е била удържана като неустойка за неизпълнение, изразяващо се в предсрочно прекратяване на договора от страна на наемателя без предизвестие. Освен това задължението за връщане на гаранционната сума възниквало едва след като наемателят заплати всички консумативи във връзка с ползването на имота, което условие в случая не било изпълнено. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл.

2-ро от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Производството по делото е образувано по установителен иск, предявен в законоустановения по чл. 415, ал. 1 от ГПК срок от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, след релевирано възражение от длъжника срещу съществуването на вземането.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че по силата на договор за наем от 05.10.2012г. ищецът предоставил на ответното дружество за временно и възмездно ползване недвижим имот срещу задължение за заплащане на месечна наемна цена и консумативните разноски, свързани с ползването на имота – ел. енергия, парно и вода и др. В мотивите на решението са развити съображения, че правоотношението е съществувало за исковия период, поради което наемателят дължи заплащане на стойността на потребената ел. енергия в периода от 22.12.2012г. до 29.01.2013г. Възраженията на ответника за прихващане на вземането с получения от ищеца гаранционен депозит е прието за неоснователно. В мотивите на решението е посочено, че страните са постигнали съгласие депозитът да служи за обезщетяване на вредите, които наемодателят би нанесъл при констатирани вреди върху имота и при предсрочно прекратяване на договора от наемателя поради неплатени наемна цена и разходи, свързани с ползването на имота, като във втората хипотеза гаранцията има функция на неустойка. Ето защо е приел, че наемодателят няма право, нито задължение, да прихваща вземанията си за консумативни разходи с вземането на наемателя за депозит по време на действие на договора.

Между страните по делото на етапа на въззивното производство няма спор, а и от представените писмени доказателства се установява, че на 05.07.2012г. между тях бил сключен договор за наем, по силата на който ищецът Б.Я.М., в качеството на наемодател, предоставил на ответника “Л.” ЕООД, в качеството на наемател, за временно и възмездно ползване недвижим имот – търговски обект № 1, намиращ се на партерния етаж а кота 0. 00 в сграда, находяща се в гр. София, м. Студентски град, ул. “Проф. ************. Насрещната престация по договора, дължима от наемателя, се изразявала в задължение за заплащане на месечна наемна цена в размер на 300 лева, дължима до 5-то число на месеца, за който се отнася плащането. Договорът за наем бил сключен като срочен – със срок на действие от 12 месеца, считано от 05.10.2012г. до 05.10.2013г. Според чл. 8, ал. 4 от договора наемателят поел задължение да заплаща изцяло за своя сметка всички текущи разходи, свързани с експлоатацията на наетия обект – ел. енергия, парно отопление и вода, телефон, СОТ и др. Съгласно чл. 7 в деня на подписване на договора наемателят депозира гаранция под формата на парична сума в размер на 300 лева.

Страните постигнали съгласие /чл. 10, ал. 1 от договора/, че паричната гаранция се освобождава /връща/ на наемателя при прекратяване на наемните отношения, в пет дневен срок след представяне на документи за заплатени всички експлоатационни разходи от наемателя свързани с ползването на имота, включително и тези платими след освобождаването му. При констатирани и доказани щети, нанесени на обекта от наемателя, установени от комисия с двустранно подписан протокол, същите се остойностяват по пазарни цени и съответната сума се удържа от паричната гаранция по чл. 7. Според чл. 12 от договора наемодателят може незабавно, едностранно, без писмено предизвестие да прекрати договора, когато наемателят не плати в срок наемната месечна цена или текущите консумативни разходи повече от един месец, в това число и непоследователни за всяка календарна година. При прекратяване на договора по този ред страните постигнали съгласие наемателят да дължи неустойка в размер на направената гаранция по чл. 7.

В конкретния случай между страните по делото не е спорно, че договорното правоотношение е било прекратено предсрочно на 07.02.2013г., на която дата страните подписали приемо-предавателен протокол, удостоверяващ връщане на държането на имота и състоянието, в което наемателят изпълнява задължението си.

Съгласно нормата на чл. 232, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД върху наемателя тежи задължението да посреща наред с наемната цена още и разходите, свързани с ползването на вещта, т. нар. консумативни разходи. Страните по настоящото производство са постигнали съгласие наемателят да заплаща отделно от наемната цена и всички консумативни разходи, включително и стойността на доставената в имота електроенергия /чл. 8, ал. 4 от договора/. Доколкото се касае за предоставянето на услуги от конкретно дружество-доставчик – „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, то единствено издадени от последния документи биха могли да бъдат годно доказателство относно горепосочените обстоятелства. Именно такива доказателства са били ангажирани по делото, от които се установява основанието и размера на претенцията. В издадената от “ЧЕЗ Е.Б.” АД фактура № **********/30.01.2013г. е посочена консумация на ел. енергия в процесния търговски обект – магазин № 1, гр. София, ул. “**********, в периода от 22.12.2012г. до 29.01.2013г., на стойност от 127, 07 лева, с посочен клиентски номер******. Представена е и вносна бележка от 14.02.2013г., установяваща твърдението на ищеца, че е заплатил сумата от 127, 07 лева – стойност на потребената ел. енергия по описаната по-горе фактура и за посочения във фактурата клиентски номер. В случая претенцията е за потребена ел. енергия в наетия имот за период, в който договорът за наем не е бил прекратен, а именно за периода от 22.12.2012г. до 29.01.2013г., поради което ответното дружество дължи сумата в общ размер на 127, 07 лева. Следва да бъде посочено, че за основателността на иска по чл. 232, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД /иск за реално изпълнение на договорно задължение/ е без значение дали наемодателят е заплатил начислените суми в полза на дружествата-доставчици или не. Ответното дружество не е провело насрещно доказване, че разходите са в друг размер, нито е провело доказване с допустими доказателствени средства, което е в негова тежест /чл.

154, ал. 1 от ГПК/, че ги е заплатил на ищеца, поради което следва да се приеме, че вземането съществува.

В конкретния случай жалбоподателят е възразил, че претендираната сума за потребена ел. енергия следва да бъде удържана от наемодателя при прекратяване на договора по силата на уговореното в чл. 7 от същия, т.е. макар и некоректно формулирано възражението е, че вземанията са погасени по силата на договорена между страните извънсъдебна компенсация между платения депозит и дължимите консумативни разходи при прекратяване на наемното правоотношение.

Според разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД, прихващане може да се извърши само ако активното вземане /вземането на страната, която прихваща/ е изискуемо и ликвидно.

Уговорката на страните по чл. 7 от договора за заплащане на депозит от страна на наемателя, съдържа белезите на договор за залог - чл. 149 - чл. 161 ЗЗД, тъй като действителната обща воля на страните е била с предаването на паричната сума от страна на наемателя в размер на 1 месечен наем /наименована в договора "гаранция"/ да се обезпечи изпълнението на всички негови задължения. Сумата се явява предоставена в качеството на залог, обезпечаващ удовлетворяване на възникнали в хода на изпълнението парични задължения на наемателя, произтичащи от неизпълнение на договорни задължения, вкл. за обезщетение за вреди при едностранно прекратяване на договора по вина на същия.

Заложното право осигурява на заложния кредитор възможността да упражнява фактическа власт върху документите за заложеното вземане /паричната сума/, докато обезпеченото вземане бъде погасено изцяло. Това право има абсолютен характер и е противопоставимо, както на длъжника, така и на всяко трето лице. Т.е. в частност ищецът има право да задържи процесната сума до момента, в който наемателят заплати всички дължими от него суми включително и обезщетение за вредите, причинени на наемодателя при едностранното прекратяване на договора по вина на наемателя.