Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 517 от 24.01.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 11044/2023
Вид
Решение № 517
Подписан
24.01.2025
Състав
Стела Кацарова, Мария Валентинова Атанасова, Йоана Милчева Генжова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 517 гр. София, 24.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100511044 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20100417/14.08.2023 г. по гр.д. № 64276/2020 г. на СРС, 155 състав, съдът е признал за установено по предявения от „ЗК Л.И.” АД срещу В. Н. И. иск, че В. Н. И. дължи на „ЗК Л.И.” АД сумата от 16 729,89 лева, представляващи дължимо застрахователно обезщетение по преписка по щета № 0000-1661-09-800053, ведно със законната лихва, считано от 11.05.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 17079/2020 г. на СРС, 155 състав. Със същото решение съдът е отхвърлил исковата претенция на „ЗК Л.И.” АД за горницата над 16 729,84 лева до пълния предявен размер от 20 676,62 лева.

На основание чл. 78 ГПК съдът е осъдил ответницата В. Н. И. да заплати на ищеца „ЗК Л.И.” АД сумата от 375,05 лева – разноски за заповедното производство, както и сумата от 1588,97 лева – разноски за исковото производство.

Срещу частта от решението, с което е уважен искът на „ЗК Л.И.” АД е постъпила въззивна жалба от ответницата В. Н. И., депозирана чрез назначения й от съда особен представител – адв. И. М.. Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е недопустимо, доколкото исковата молба на „ЗК Л.И.” АД е подадена след изтичане на законоустановения едномесечен срок и е подлежала на връщане. При условията на евентуалност се поддържа, че решението е неправилно, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че в отговора на исковата молба е направено възражение за изтекла погасителна давност. Поддържа се, че вземането срещу В. Н. И. по издадения от последната запис на заповед е погасено с 1 изтичането на тригодишна давност, считано от падежа. Твърди се, че липсват доказателства за изплащане на сумата 20 676,62 лева от „ЗК Л.И.” АД на лизингодателя „Ф.Л.” ЕАД, с предишно наименование „Б.Л.” ЕАД. Предвид изложеното се моли от въззивния съд да приеме, че претенциите на „ЗК Л.И.” АД са погасени по давност, във връзка с което да постанови отмяна на решението на СРС в обжалваната част.

Въззиваемият – ищецът „ЗК Л.И.” АД, оспорва жалбата. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Първоинстанционното решение е валидно.

Въззивният съд намира, че са несподелими доводите на особения представител на въззивницата, че исковата молба е депозирана след изтичане на едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК. Видно от материалите по ч.гр.д. № 17079/2020 г. на СРС с Разпореждане № 20236587/27.10.2020 г. заповедният съд е дал указания на заявителя „ЗК Л.И.” АД да предяви установителен иск. Разпореждането е връчено на „ЗК Л.И.” АД на 16.11.2020 г., откогато е започнал да тече едномесечният преклузивен срок.

Исковата молба на „ЗК Л.И.” АД срещу В. Н. И. е изпратена по пощата. Въззивният съд разчита, че пощенското клеймо върху лицето на пощенския плик, приложен на л.

58 от делото на СРС, е от 16.12.2020 г., а пощенското клеймо на гърба на плика, което отразява пристигането на писмото в получаващата пощенска станция, е от 18.12.2020 г.

По арг. от чл. 62 ГПК изпращането на исковата молба по пощата в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4 ГПК означава, че предявеният установителен иск срещу В. Н. И. е допустим. Предвид изложеното и решението на СРС е допустимо и не подлежи на обезсилване в обжалваната част.

По доводите за неправилност въззивният съд намира следното:

Софийски районен съд е сезиран с установителен иск по чл. 422 ГПК вр. 213 КЗ (отм.), а не по чл. 410 КЗ, както неправилно е приел първоинстанционният съд. Това следва от текста на § 22 от ПЗР на КЗ, според който, ако договорът за застраховка е сключен при действието на отменения КЗ, то приложима е Част IV на КЗ (отм.) вкл. и чл. 213 КЗ (отм.). В случая договорът за застраховка е сключен през 2008 г., т.е. при действието на КЗ (отм.).

Ангажирането на отговорността по чл. 213 КЗ (отм.) на ответницата В. Н. И. е обусловено от установяването от страна на ищеца „ЗК Л.И.” АД на следните кумулативни предпоставки: 1/ валидно застрахователно правоотношение с увреденото лице; 2/ настъпване на застрахователно събитие в срока на застрахователното покритие на договора, за което събитие застрахователят носи риска; 3/ вид и размер на 2 настъпилите вреди вследствие на виновното противоправно поведение на ответната страна; 4/ причинна връзка между поведението на ответната страна и настъпилите вреди; 5/ размера на обезщетението, заплатено на увреденото лице в изпълнение на задълженията по договора за застраховка.

От материалите на приобщеното т.д. № 3442/2012 г. на СГС, VI-1 състав, се установява, че „ЗК Л.И.” АД в качеството си на ответник по искове с правно основание чл. 208 КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Ф.Л.” ЕАД, с предишно наименование „Б.Л.” ЕАД, е привлякло като свой помагач В. Н. И..

Исковете на „Ф.Л.” ЕАД са били уважени за сумата от 16 729,84 лева, представляващи дължимо застрахователно обезщетение по полица № 000-8-054/U1/0800713 от 28.11.2008 г., ведно със законната лихва от 21.05.2012 г. до окончателното изплащане, както и за сумата от 3005,57 лева, представляващи обезщетение за забава за периода от 26.08.2010 г. – 21.05.2012 г. Така посочените претенции са уважени с Решение № 1210/08.07.2013 г. по т.д. № 3442/2012 г. на СГС, VI-1 състав, изменено с Решение № 1739/14.08.2014 г. по т.д. № 3646/2013 г. на САС, 6 състав, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 357/29.06.2015 г. по т.д. № 3804/2014 г. на II Т.О. на ВКС.

На основание чл. 223, ал. 1 ГПК постановеното решение има установително действие в отношенията на третото лице помагач и насрещната страна. А съгласно чл.

223, ал. 2 ГПК установеното в мотивите на решението е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която то е помагало. Третото лице помагач не може да оспорва установеното от съда в мотивите под предлог, че подпомаганата страна зле е водила делото, освен ако последната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице помагач обстоятелства или доказателства. Тоест по силата на цитираните разпоредби помагачът В. Н. И. е обвързан в отношенията си с „Ф.Л.” ЕАД от установителните сила на съдебните актове, постановени по т.д. № 3442/2012 г. на СГС, VI-1 състав, и т.д. № 3646/2013 г. на САС, 6 състав,. В отношенията си със „ЗК Л.И.” АД помагачът В. Н. И. е обвързан от силата на мотивите на посочените съдебни актове.

По делото липсват оплаквания и доказателства, че „ЗК Л.И.” АД виновно е пропуснало да предяви неизвестни за помагача В. Н. И. обстоятелства или доказателства. Затова и спрямо В. Н. И. следва да се приемат за доказани следните правнорелевантни факти:

Първо, налице е валидно застрахователно правоотношение между „Ф.Л.” ЕАД, с предишно наименование „Б.Л.” ЕАД, и „ЗК Л.И.” АД, произтичащо от договор за застраховка „Разни финансови загуби, Други финансови загуби”, клауза А – „Неплащане на вноски по договор за лизинг разсрочено плащане”. Договорът за застраховка е обективиран в застрахователна полица № 000-8-054/U1/08-00713 от 28.11.2008 г., с която се предоставя застрахователно покритие на задълженията на лизингополучателя по Договор за финансов лизинг № BL-А097-2008 г., сключен между „Ф.Л.” ЕАД, с предишно наименование „Б.Л.” ЕАД, и В. Н. И..

Второ, налице е валидно сключен между „Ф.Л.” ЕАД, с предишно наименование „Б.Л.” ЕАД, и В. Н. И. Договор за финансов лизинг № BL-А097-2008 от 25.11.2008 г.

Това обстоятелство се установява и от представените в настоящото дело неоспорени писмени доказателства.

Трето, лизингополучателят В. Н. И. не е заплащала на лизингодателя „Ф.Л.” ЕАД, с предишно наименование „Б.Л.” ЕАД, дължимите лизингови вноски за периода 20.03.2009 г. – 20.06.2010 г., като с неплащане на втората дължима вноска е настъпило застрахователното събитие по застрахователна полица № 000-8-054/U1/08-00713 от 28.11.2008 г.

3

От материалите по изисканото т.д. № 3442/2012 г. на СГС, VI-1 състав, към което е приложено и т.д. № 3646/2013 г. на САС, 6 състав, е видно, че на „Ф.Л.” ЕАД е издаден на 10.09.2014 г. изпълнителен лист за присъдената главница от 16 729,84 лева, ведно със законната лихва от 21.05.2012 г. до окончателното изплащане, както и за сумата от 3005,57 лева, представляващи лихви.

Към исковата молба по настоящото дело е представено платежно нареждане от 06.10.2014 г., от което е видно, че по сметка на ЧСИ М.Ц. е заплатена сумата от 26 865,76 лева, с основание „по изп. д. 20148400401000“. От приетата по делото съдебносчетоводна експертиза, която следва да се цени като компетентно изготвена, се установява, че платените от „ЗК Л.И.” АД средства действително на 06.10.2014 г. са постъпили по сметката на ЧСИ М.Ц.. Установява също така, че с превод от 14.10.2014 г. ЧСИ М.Ц. е превела на взискателя „Ф.Л.” ЕАД сумата от 24 823,54 лева, с основание на превода „изцяло ИД 1000/14”. В хода на настоящото производство нито се твърди, нито се доказва, че посочените плащания са били направени с оглед на други присъдените на „Ф.Л.” ЕАД вземания, различни от дължимите във връзка със застрахователна полица № 000-8-054/U1/08-00713 от 28.11.2008 г.

Установена е и че тъкмо в причинна връзка с неизпълнението на задълженията на В. Н. И. по договора за лизинг са настъпили имуществени вреди за лизингодателя, обезщетени от застрахователя.

Тоест поначало налице са предпоставките по чл. 213 КЗ (отм.) за реализиране на регресната отговорност на причинителя на вредите спрямо застрахователя, платил обезщетение. Доколкото по настоящото дело се претендира като регресно вземане главницата, представляваща платено застрахователно обезщетение, първоинстанционният съд правилно е приел, че претенцията е доказана само до размера от 16 729,84 лева (главницата, която „ЗК Л.И.” АД е било осъдено да заплати на „Ф.Л.” ЕАД).

Неправилно обаче първоинстанционният съд е приел, че по делото не е направено възражение за изтекла давност. Видно от стр. 1, пар. 4 от подадения отговор на искова молба адв. И. М. изрично е възразила, че всички вземания на „ЗК Л.И.” АД са погасени по давност. Отговорът е депозиран в СРС на 18.08.2021 г., като преписи от определението за назначаване на особен представител и от исковата молба са връчени на адв. М. на 29.07.2021 г. Тоест отговорът на исковата молба е подаден в законоустановения едномесечен срок, поради което и наведеното възражение за изтекла давност е направено своевременно, както обосновано се поддържа във въззивната жалба. Предвид посоченото възражението за изтекла погасителна давност следва да бъде разгледано по същество от настоящата съдебна инстанция.

Необходимо е да се посочи, че е неправилно и допълнително изложеното от СРС разсъждение, че давността за претендираното в настоящото производство вземане е била прекъсната с влизането в сила на 29.06.2015 г. на Решение № 1739/14.08.2014 г. по т.д. № 3646/2013 г. на САС, 6 състав, с което е изменено частично Решение № 1210/08.07.2013 г. по т.д. № 3442/2012 г. на СГС, VI-1 състав.