Решение № 260597 от 25.01.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София, 25.01.2021 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на единадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА при секретаря Елеонора

Георгиева, разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 57 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 372195 от 21.03.2018 г., постановено по гр. дело № 5717/2015 г. по описа на СРС, 52 състав, допълнено по реда на чл. 250 ГПК е отхвърлен предявеният от Р.А.А. срещу „Б.с.“ ЕООД, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 357 от КТ и чл. 259, ал. 1 от КТ за установяване наличието на валидно възникнало трудово правоотношение между ищеца и ответника за периода от 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г., по силата на което ищецът е бил назначен на длъжност „М.СОТ” при ответника, с положен допълнителен труд за периода от 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г., като неоснователен. Съдът е прекратил производството по делото в частта по предявения от Р.А.А. иск с правно основание чл. 128а, ал. 2 от КТ за осъждане на „Б.с." ЕООД да издаде обективна и справедлива трудова характеристика на ищеца.

Със същото решение ответното дружество е осъдено да заплати на Р.А.А., на основание чл. 128, т. 2 от КТ, сумата от 3292,75 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г., а на основание чл.

224, ал. 1 от КТ „Б.с.“ ЕООД е осъдено да заплати на Р.А.А. сумата от 476,10 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 27 дни за периода от 2013 г. до 2014 г., като искът с правно основание чл. 128, т. 2 КТ е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 9600,00 лв., а искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ също е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 3000,00 лв.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „Б.с.“ ЕООД е осъдено да заплати на ищеца Р.А.А. съдебни разноски от 89,73 лв., както и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК по сметка на Софийски районен съд сумата от 331,27 лв., представляваща дължима държавна такса и възнаграждения за вещи лица.

С решение №216875 от 10.09.2019 г., постановено по същото дело, по реда на чл.

250, ал. 3 ГПК, е допълнено решение № 372195 от 21.03.2018 г., като „Б.с.“ ЕООД е осъдено да заплати на Р.А.А. законна лихва върху сумата от 3292,75 лв. и върху сумата от 476,10 лв., считано от датата на исковата молба - 05.02.2015 г. до окончателното плащане.

Срещу основното решение, в частта, с която предявените от ищеца искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ са били частично уважени, е подадена въззивна жалби от 20.04.2018 г. от „Б.с.“ ЕООД (приложена на л. 8-11 по в. гр. д. 878/2019 г., на СГС) с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.

Оспорва извода на съда, че ответникът дължи сумата от 3292,55 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение на ищеца за периода 01.01.2014 г. - 01.08.2018 г., като сочи, че в мотивите си СРС е приел, че според ССчЕ размерът на дължимата сума е 2392,75 лв., а в диспозитива е посочил сумата от 3292,75 лв.

Поддържа, че съдът необосновано не е взел предвид представените с отговора на исковата молба пет броя разходни касови ордери, от които се установявало, че служителят е получил претендираното трудово възнаграждение за процесния период, като въззивникът изтъква, че отразената в тези писмени доказателства суми от по 800 лв., представлява сбор от дължимото месечно възнаграждение и предоставяната по решение на едноличния собственик на дружеството финансова помощ на ищеца в общ размер на 2500 лв., изплащани по 500 лв. месечно.

Във въззивната жалба се поддържа още, че дължимите на ищеца трудови възнаграждения за м. юни и м. юли 2014 г., както и обезщетение по чл. 224 от КТ, са надлежно начислени и служителят многократно е канен да ги получи в касата на дружеството, но същият е отказал получаването им, претендирайки размери на възнаграждение и обезщетение, които не му се дължат, както и издаването на нова трудова характеристика. Предвид това въззивникът поддържа че горепосочените задължения са търсими, а не носими (по аргумент от чл. 270, ал. 1 от КТ), и работодателят не би могъл да изпълни задължението си, което водело до забава на работника като кредитор да получи вземанията си. Счита, че в конкретния случай са спазени всички изисквания на закона, като задължението му е да заплати трудовото възнаграждение на работника лично, доколкото последният не е посочил банкова сметка. ***, че исковете по чл. 128, ал. 2 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ са неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени, а първоинстанционното решение в тази част отменено. Претендира съдебни разноски.

С въззивна жалба от 08.10.2019 г. „Б.с.“ ЕООД обжалва и постановеното по реда на чл. 250 ГПК допълнително решение №216875 от 10.09.2019 г., с което е осъдено да заплати законна лихва за забава върху присъдените с главното решение суми за неизплатено трудово възнаграждение и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Поддържа, че ответното дружество не е станало причина за завеждане на делото и поради неоснователност на главните искове, следва да бъде отхвърлена и акцесорната претенция за лихви.

Ищецът по делото Р.А.А. не е подал отговор по въззивната жалба на ответника и не взема становище по същата.

Срещу първоинстанционното решение в частта, в която е частично отхвърлен предявеният от Р.А.А. иск за неизплатено трудово възнаграждение – за разликата над 3292,75 лв. до претендираните 9600 лв. е подадена въззивна жалба от ищеца (депозирана по пощата на 28.05.2018 г.) В жалбата не са посочени конкретния оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като самият въззивник изтъква, че жалбата му има бланкетен характер, тъй като с подаването ѝ се цели единствено спазване на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. Доколкото обаче липсвало произнасяне по молбата му за допълване на главното решение, заявява, че ще изложи допълнителни мотиви, след като бъде постановен акт по чл. 250 ГПК. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи изцяло предявеният иск за заплащане на трудово възнаграждение.

Двете въззивни жалби са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Ищецът не е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от Р.А.А. срещу „Б.с.“ ЕООД, искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 357 от КТ и чл. 259, ал. 1 от КТ за установяване наличието на валидно възникнало трудово правоотношение между ищеца и ответника за периода от 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г., по силата на което ищецът е бил назначен на длъжност „М.СОТ” при ответника, с положен допълнителен труд за периода от 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г., като неоснователен, както и в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 224, ал. 1 над присъденото обезщетение от 476,10 лв. до предявения размер от 3000,00 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск - 27 дни за периода от 2013 г. до 2014 г., включително и в частта, с която е прекратено производството по делото по предявения от Р.А.А. иск с правно основание чл. 128а, ал. 2 от КТ за осъждане на „Б.с." ЕООД да издаде обективна и справедлива трудова характеристика на ищеца, поради което и по аргумент от чл. 296, т. 2, предл. 1 от ГПК в посочените по-горе необжалвани части решението е влязло в сила.

За да постанови решението си първоинстанционният съд е приел, че между страните съществува валидно правоотношение по трудов договор №115/19.03.2011 г., въз основа на което Р.А.А. е заемал при ответника „Б.с.” ЕООД длъжността „сътрудник охрана“, като това трудово правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ на 31.07.2014 г. - по взаимно съгласие. Счел е, че допълнително споразумение № 001/03.01.2012 г. към трудовия договор, макар и подписано само от ответника, но не и от ищеца, е произвело своето правно действие, доколкото клаузите му са били благоприятни за служителя – длъжността му е променена на „организатор регионална група“, като е увеличено трудовото му възнаграждение на 285 лева.

Анализирайки събраните по делото доказателства СРС е намерил за неоснователни твърденията на ищеца, че в действителност е изпълнявал трудови функции на длъжност „М.СОТ“, поради което е отхвърлил иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 357 от КТ и чл. 259, ал. 1 от КТ. Намерил е за частично доказани осъдителните искове по чл. 128, т. 2 от КТ - до сумата от 3292,75 лв. и по чл.

224, ал. 1 от КТ - до сумата от 476,10 лева, като се е позовал на заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.

С оглед съдържанието на подадената от Р.А.А. въззивна жалба, въззивният съд намира същата за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Тъй като подадената от ищеца въззивна жалба е бланкетна, т.е. не съдържа конкретно фактическо оплакване за порочността на обжалваното решение и тъй като въззивната инстанция не констатира при постановяване на решението нарушение на императивна материалноправна норма /установена в публичен интерес/, а и в случая не е налице задължение за съда да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото, съобразно задължителните за органите на съдебната власт указания дадени в т. 1 от ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, то настоящата съдебна инстанция не разполага с правомощие да формира собствени изводи по съществото на спора, респективно за правилността на първоинстанционното решение. В този смисъл е и константната съдебна практика на ВКС обективирана в Решение № 31 от 14.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4339/2013 г., II г. о., ГК, Решение № 27 от 12.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2650/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 670 от 27.12.2010 г., постановено по гр.д. №1728/2009 г. по описа на ВКС, Решение № 255 от 11.07.2011 година, постановено по гр.д. № 587/2020 г. по описа на ВКС, Решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; Решение № 95 от 16.03.2011 г. по гр.д. № 331/10г. на ІV г.о.; Решение № 764 от 19.01.2011 г.по гр.д. № 1645/09г. на ІV г.о.; Решение № 702 от 5.01.2011 г.по гр.д.№ 1036/09 г. на ІV г.о.; Решение № 643 от 12.10.2010г. по гр.д. № 1246/09 г.на ІV г.о..

За пълнота на изложението следва да се посочи, че влязлото в сила решението в частта, с която съдът е приел, че не е доказано наличието на валидно възникнало трудово правоотношение между ищеца и ответника за периода от 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г., по силата на което ищецът е бил назначен на длъжност „М.СОТ” при ответника, с положен допълнителен труд за периода от 12.02.2014 г. до 30.07.2014 г., задължава въззивната инстанция да се съобрази с породилата се в тази част на решението сила на пресъдено нещо.

Следователно, отричайки съществуването на твърдяното от служителя трудово правоотношение на по-висока длъжност - „М.СОТ”, именно с наличието на което правоотношение ищецът обосновава претенцията си за дължимо и незаплатено по-високо трудово възнаграждение, то и правилно тази ищцова претенция е отхвърлена частично.