Решение № 3591 от 24.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3591 гр. София, 24.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 159 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕНИЦА Н. УРУМОВА при участието на секретаря ЙОАНА В. ПАСКАЛЕВА като разгледа докладваното от ДЕНИЦА Н. УРУМОВА Гражданско дело № 20241110176955 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Предявен e иск от Г. Л. С., ЕГН **********, с адрес /адрес/, чрез адв. Б., срещу „К.“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит №*******/10.04.2024г., сключен между страните.

Предявен e и иск от Г. Л. С., ЕГН **********, с адрес /адрес/, чрез адв. Б., срещу „А.Т.“ ЕООД,

ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от И.М.Ш., за прогласяване недействителността на Договор за предоставяне на поръчителство от 10.04.2024г., сключен между страните.

Претендират се разноски.

В исковата молба се твърди, че на 10.04.2024г. между ищеца и „К.“ ЕАД е сключен Договор за паричен заем, по силата на който ответника е предоставил на ищеца сумата от 2500,00 лв., при ГЛП 28,00 % и годишен процент на разходите- 31,89%. Твърди се, че на същата дата, ищеца бил задължен да сключи Договор за предоставяне на поръчителство с „А.Т.“ ЕООД, с който последното да обезпечи заема, срещу възнаграждение от 2115,56 лв.

Излагат се подробни съображения, че и двата договора са недействителни, поради противоречието им със ЗПК.

В срока за отговор, ответника „К.“ ЕАД е депозирал такъв, с който оспорва иска.

Излага подробни съображения за неоснователност. Твърди, че кредитополучателя има право, но не и задължение да представи обезпечение на кредита и договора за предоставяне на поръчителство не е задължителен. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски.

Ответника „А.Т.“ ЕООД също е депозирал писмен отговор в срок. Оспорва исковата молба, като излага подробни съображения за неоснователност. Моли съда да отхвърли иска.

Претендира разноски.

1

В срока по чл. 211, ал. 1 ГПК е предявен насрещен иск за осъждане на Г. Л. С., ЕГН **********, с адрес /адрес/, да заплати на „К.“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, сумата от 1832,14 лева, представляваща дължима главница по Договор за потребителски кредит №*******/10.04.2024г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 27.10.2025 г., до окончателното плащане на дължимото.

Претендират се разноски.

В законоустановения срок ответникът по насрещния иск Г. Я. , е депозирала отговор, с който признава, че дължи сумата от 1832,14 лв.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Депозират писмени становища.

По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебносчетоводна експертиза.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността сключения между ищеца и „К.“ ЕАД Договор за потребителски кредит №*******/10.04.2024г. и сключения между ищеца и „А.Т.“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство от 10.04.2024г.

Процесните договори са потребителски и се подчиняват на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е чл. 289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 ЗЗД.

Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Поради накърняването на принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.

3 ЗЗД, се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия за обезпечаване на договора за заем чрез банкова гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опцията за възмездно поръчителство - сключване на договор за гаранция със свързано с кредитора лице, по силата на който заплаща възнаграждение в размер, близък до този на договора за заем. Налице е допълнителното обогатяване на 2 кредитора за сметка на длъжника, което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство. Ответниците имат качеството на свързани лица, тъй като при служебна справка в Търговския регистър, се установява, че едноличен собственик на капитала на поръчителя „А.Т.“ ЕООД, е кредиторът по договора за заем „К.“ ЕАД. По този начин, в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. В случая търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Фактически се дължи не възнаграждение за услуга, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора, чрез фиктивно уговорено възнаграждение в полза на свързано с него лице, като видно от погасителния план, уговореното възнаграждение на поръчителя е разсрочено на вноски, платими на датите на падежните вноски по кредита, а с договора за предоставяне на поръчителство „К.“ ЕАД е овластено да събира дължимото на поръчителя възнаграждение, в който смисъл е клаузата на чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство, като дори е уговорен ред за погасяване на вземанията на поръчителя и на кредитора при недостатъчност на плащането.

По делото се установява, че услугата, която е предмет на договора за поръчителство, няма самостоятелен характер, тоест същата се предоставя само във връзка с усвояване и управление на кредита. Съдът намира, че посочената услуга е пряко свързана именно с процесния договор за кредит и нейното действие и съществуване в отношенията между страните, е обусловено именно от него. Съгласно разпоредбата на чл. 138 ЗЗД, поръчителят се задължава пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение, като договора за поръчителство съществува само при действително задължение.

По правило, поръчителството е безвъзмездна сделка, т.е. поръчителят получава възнаграждение само при изрична договорка в този смисъл между постигната страните. В случая, от описаните по-горе условия се установява, че договорът за поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от кредитното правоотношение. При тези условия, поръчителство не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Преследва се постигането на забранена от закона цел - неоснователното обогатяване на кредитора, който е едноличен собственик на капитала на дружеството сочено за „поръчител“ и като последица - оскъпяване на кредита.

Въз основа на гореизложеното, съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство по договора с втория ответник, представлява разход по договора за кредит с първия ответник, който разход следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Видно от приетия по делото договор за кредит за сумата от 2500,00лв., ГПР е в размер на 31,89 %, а възнаграждението по договора за поръчителство е в размер на 2829,60 лева, като с включването на тази сума, ГПР надвишава законовия максимум от 50 %. От приетата по делото ССЕ, се установява, че възнаграждението за поръчителство не е включено в ГПР на договора кредит, въпреки, че представлява разход по същия. Следователно съдържанието на процесния договор за кредит не отговаря на изискването по чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото уговорената цена за допълнителна „услуга“, не може да се квалифицира като изключение по чл. 19, ал. 3 ЗПК, а при отчитането й като разход, действителния ГПР е значително завишен спрямо посочения в договора, който е на границата на законоустановения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум и по двата договора, а именно - 173,88% съгласно заключението на ССЕ.

3

По изложените съображения, съдът намира, че при сключването на двата договора, не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като процесните договори са недействителни на основание чл. 22 ЗПК. Предявените искове са основателни и като такива следва да бъдат уважени.

По насрещния иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД:

Ищеца по насрещния иск претендира сумата от 1832,14 лева, представляваща дължима главница по Договор за потребителски кредит №*******/10.04.2024г., Ответникът прави признание на иска, което съдът намира, че не противоречи на закона и на добрите нрави, нито пък е свързано с право, с което ответникът не може да се разпорежда. С оглед така представените доказателства и извършеното от ответника по насрещния иск признание, съдът намира иска за основателен, поради което следва да бъде уважен, като на основание чл. 237, ал.2 ГПК съдът не следва да излага мотиви за това.

По разноските:

Предвид изхода на спора по главните искове, на основание чл.38, ал.2, във вр. ал.1, т.2 ЗА, всеки ответник следва да бъде осъден да заплати на адвокат Л. Б., сумата от по 102,26 EUR (200,00 лв.) – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. чл. 83, ал. 2 ГПК, всеки ответник следва да заплати по сметка на СРС сумата от по 143,16 EUR (280,00 лв.), от които сумата от 80 лв. за дължима ДТ, а сумата от 200 лв. за депозит за вещо лице.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищеца следва да бъде осъден да заплати на „К.“ ЕАД разноски в размер на 114,16 EUR, от които 37,47 € за заплатена ДТ и 76,69 € за юрк. възнаграждение, доколкото предмет на иска е дължимата по договора за заем главница, а не недължимо платена сума, в каквато насока е практиката СЕС по посочените от процесуалния представител на ищеца съдебни дела.