Решение № 2429 от 28.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2429 гр. Пловдив, 28.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330115410 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът З. Г. З., ЕГН: **********, от град ********, ул. „********“ № ***, чрез пълномощник ЕАД *******, е предявил против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от ********* Н. П., искове за прогласяване като нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК, клаузата за неустойка от сключения между страните договор за кредит от 28.06.2021 г., както и за връщане на сумата от 597, 45 лева- неоснователно платена неустойка по договора за периода 28.06.2021 г.- 20.10.2023 г., предвид нейната нищожност, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба- 23.10.2023 г. до окончателното изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 28.06.2021 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 400 лева, при фиксиран лихвен процент- 40, 05 % и ГПР- 49, 83 %. Според чл. 5 от договора като обезпечение се предвиждало обезпечение с банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 11 в размер на 597, 45 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за 1 кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил около половината от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка по договора, както и за връщане на платена неустойка по договора.

Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Посочва се, че договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца, който можел да упражни правото си на отказ от договора, както и да представи в срок друго заместващо обезпечение. Ищецът бил дългогодишен клиент на финансовата институция и будело недоумение как след като той многократно се бил възползвал от услугите на ответника, сега се бил сетил да се оплаква от договорите за кредит.

Образуваните от него и други дела пак за нищожност на договори за кредит означавали, че лицето било недобросъвестна страна в преддоговорните отношения. Неустойката не противоречала на добрите нрави, а била израз на свободата на договаряне, като начисляването й не било задължително, защото тя се предвиждала само при неизпълнение.

ГПР отразявал разходите по кредита към момента на сключване на договора. Размерът й бил фиксиран и ясен, като тя обезпечавала размерът на задължението. Моли се за съединяване за общо разглеждане на общо пет дела между страните, поради връзка между тях. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. В с.з. страната също не се явява, като чрез пълномощника си взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за паричен заем № *******/ 28.06.2021 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 400 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 17 седмични вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 05 %, при ГПР- 49, 83 % и неустойка поради непредставяне на обезпечение в размер на 597, 45 лева, платима разсрочено на вноски.

Като писмено доказателство е представено копие от договора за кредит.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според което с 2 добавяне на неустойката, кредитът ще се оскъпи с 42, 675 %, като размерът на платената по договора неустойка за периода 28.06.2021 г.- 20.10.2023 г. е 597, 45 лева.

Във връзка със заключението на вещото лице по ССчЕ е увеличен размерът на осъдителния иск на сумата от 597, 45 лева, вместо първоначално предявения такъв от 50 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

В исковата молба основното възражение за недействителност на договора за потребителски кредит е свързано с предвидената неустойка, която се начислява при непредставяне на обезпечение. Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.

Така и ГПР от 49, 83 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително с 42, 675 %, както го е установило вещото лице по ССчЕ. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 3 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, повече от половината от стойността от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави.

Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.

Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в противоречие със специалния закон, която е нищожна.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи- такси, неустойки и т.н.

В този смисъл установителният иск се явява основателен и следва да се уважи.

По отношение на осъдителния иск, следва да се приеме, че заплатената по договора неустойка в размера, установен от вещото лице по ССчЕ, на 597, 45 лева, за периода 28.06.2021 г.- 20.10.2023 г., е заплатена при начална липса на основание и затова следва да бъде осъден ответникът да я върне на ищеца. След като въпросната клауза се явява нищожна, а оттук- и несъществуваща, по нея не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. Така вторият осъдителен иск следва да бъде уважен в поддържания му след изменението размер и претенцията да се присъди за търсената сума, която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.

4

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 100 лева, както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 120 лева, които суми следва да му се възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от ЕАД Е. И., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на осъдителния иск тук (доколкото в него се включва като задължителен елемент от фактическия състав на претенцията и установителната, без обаче тя да представлява отделен иск) следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 480 лева с ДДС (вр. § 2а от ДР на Наредбата, тъй като адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС). Сумата следва да се присъди директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановяват на нея.