Решение № 1993 от 07.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1993 гр. ., 07.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА при участието на секретаря МАРИЯ Й. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Гражданско дело № 20241110130672 по описа за 2024 година

Съдът, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от К. С. Д., чрез адв. М., срещу *** и ***, с която са предявени следните обективно съединени искове:

- главен иск срещу *** за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ***г., сключен между К. С. Д. и ***, на основание чл.

26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, ВР. чл. 22, ВР. с чл.11, чл. 19 ЗПК;

- евентуален иск срещу *** с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6 в Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***г., сключен между К. С. Д. и ***, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение;

- главен иск срещу *** с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция с № ***г.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че между ищеца и ответника *** е сключен договор за потребителски кредит № ***г., по силата на който са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 550 лева. В чл. 4 ал. 3 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде 1 обезпечен по начина и условията съгласно общите условия на договора или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 6 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да предостави гаранция, кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в размер на 335 лв. Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. На датата на сключване на договора, между ***, ищеца и ответник а*** бил сключен втори договор за предоставяне на гаранция № ***, по силата на който *** поел задълженията да обезпечи пред *** задълженията на ищеца. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищецът се задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 335,00 лева, която била разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Съгласно договора за поръчителство, ищецът следвало да предоставя дължимите парични думи на ***, което пък от своя страна, съгласно чл. 1, ал. 3, т. 1 от договора за поръчителство, се явявало бенефициер по процесното правоотношение. Съобразно чл. 4, ал. 5 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължало в полза на Гаранта ***, като *** единствено бил овластен да приеме плащането (фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). Предвид това, именно *** бил материално легитимиран да отговаря по процесната претенция.

С оглед изложените съображения ищецът счита, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 6 от Договор за паричен заем, спрямо която потребителят трябвало да заплати неустойка в размер на 335 лева, била нищожна, поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.11, чл.19, ал. 4 ЗПК, вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 ЗЗП. Ищецът е посочил подробни съображения, че и сключените два договора на 02.12.2023г. са нищожни. С оглед изложените съображения намира предявените искове за основателни.

В срока по чл. 131 от ГПК са постъпили отговори от ответните страни, с които оспорват предявените искове като неоснователни, като в тази връзка са релевирани следните възражения: отпуснатата главница по сключения договор за кредит възлизала на сумата от 500 лв., а не на сумата от 550.00 лв.; в ГПР не бил включен разход за възнаграждение на гарант; договорите и 2 клаузата за неустойка не са нищожни; самият ищец е избрал да сключи договор за кредит с ответника *** като възможност да обезпечи кредитното си задължение, въпреки че е реално е разполагал и с други възможности, от които не се е възползвал. С оглед изложените съображения намират предявените искове за неоснователни. Претендират разноски.

В проведеното открито съдебно заседание, ищецът не се явява, не изпраща представител. С молба от 26.11.2024 г. излага доводи по същество.

Ответниците, редовно призовани, не изпращат представители в проведеното о.с.з.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, а и от представения като доказателство по делото Договор за потребителски кредит № *** от 02.12.2023г. се установява, че между ищеца К. С. Д., в качеството му на кредитополучател, и ***, в качеството му на кредитодател, е бил сключен договор за кредит, по силата на който *** предоставило на К. С. Д. сумата в размер на 500 лв., която ищецът се задължил да върне на пет месечни вноски в срок до 03.05.2024 г., при годишна лихва в размер 39,16% и годишен процент на разходите от 47,02%.

В чл. 4, ал. 3 от договора за кредит е било уговорено, че в срок до края на следващия ден от сключване на договора кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 550 лв. със срок на валидност до 04.05.2024 г.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за кредит, в случай че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 350 лв., която съгласно чл. 6, ал. 2 се начислява на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3. Съгласно чл. 6, ал. 5 от договора, неустойката се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.

На следващо място, не е спорно по делото, а и от представените 3 писмени доказателства се установява, че на 02.12.2023 г. между К. С. Д., в качеството й на наредител, и ***, в качеството му на гарант, е бил сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който наредителят възлага, а гарантът се съгласява да издаде гаранция в полза на *** за сума в размер на 550 лв., с цел: гарантиране изпълнение на паричните задължения по Договор за потребителски кредит № *** от 02.12.2023г.

Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора за предоставяне на гаранция, наредителят дължи на гаранта възнаграждение за издаване на гаранцията в размер на 67 лв. на месец, което съгласно чл. 4, ал. 2 се изплаща заедно с погасителните вноски по договора за потребителски кредит съобразно с уговорения в договора за кредит погасителен план.

От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че: вземайки предвид размера на всички дължими суми по процесния договор за кредит, с включено възнаграждение за поръчителство, годишният процент на разходите е в размер на 1057,73%.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът за потребителски кредит, респ. клаузата на чл. 6 от договора за потребителски кредит, както и договора за предоставяне на гаранция, са нищожни на заявените правни основания.

Сключените между ищеца и ответниците договори за потребителски кредит и за предоставяне на гаранция са потребителски, поради което намират своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични 4 вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В частност, преценката относно действителността на процесните договори за потребителски кредит и за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са сключени договорите.

Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят такси, възнаграждения и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47,02%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с ***, което се изплаща заедно с погасителните вноски по договора за потребителски кредит съобразно с уговорения в договора за кредит погасителен план и което следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК 5

(в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.

Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.