Определение № 1205 от 05.05.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1205 гр. Пловдив, 05.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на пети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов като разгледа докладваното от Иван Йорданов Въззивно частно гражданско дело № 20265300500909 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на А. Н. К., с ЕГН ********** чрез пълномощника си адв. Т. Д.-М. против Определение №3035/10.03.2026 г., постановено по гр. дело №12327/2025 г. по описа на Районен съд - Пловдив, III бр.с., с което е спряно, на основание чл. 229, ал.1, т.4 от ГПК, производството по гр.д. №12327/2025 г. по описа на Районен съд - Пловдив, III бр.с., до приключване на дело № ЕЕ250008-Н (Eheschutzverfahren M. K. срещу A. K.) пред Районен съд – гр. П. Конфедерация Швейцария.

В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на обжалваното определение. Искането към въззивния съд е за отмяна на обжалваното определение и връщане на делото в районния съд с указания за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на иска за развод.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба, с който се изразява становище за неоснователност на частната жалба и оставянето й без уважение.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становището на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество подадената частна жалба се явява основателна, доколкото не са налице предпоставките за спиране на производството по дело.

Съображенията за това са следните:

Районен съд – Пловдив е бил сезиран с искова молба, с вх.

№78158/14.07.2025 г. по от А. Н. К., с ЕГН ********** срещу М. К., роден на *** г., с която е предявен иск за развод по чл. 49, ал. 1 СК. По исковата молба е било образувано гр.д№12327/2025 г. по описа на Районен съд - Пловдив, III бр.с.

В отговора на исковата молба, с вх.№104364/10.10.2025 г. ответникът е посочил, че между страните е висящо брачно дело ЕЕ250008-Н (Eheschutzverfahren M. K. срещу A. K.) пред Районен съд – гр. П.

1

Конфедерация Швейцария, инициирано от М. К. на 18.03.2025 г. Сочи, че това дело представлявало производство по защита на брака по смисъла на чл. 172179 от Швейцарския граждански кодекс, в рамките на което били постановени вече привременни мерки относно родителските права, местоживеенето на детето, издръжката и ползването на семейното жилище. Ответникът М. К. в отговора на исковата молба е поискал РС-Пловдив да прекрати производството по гр.д. №12327/2025 г. като недопустимо поради липсва на международна компетентност на българския съд и висящо идентично производство в пред съда в гр. П. Конфедерация Швейцария.

Между страните по делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства по делото се установява по категоричен начин, че обичайното местопребиваване на двамата съпрузи А. Н. К. /българска гражданка/ и М. К.

/гражданство С./, както и на роденото от брака им дете – М. К., с ЕГН ********** е в Конфедерация Швейцария.

С обжалваното Определение №3035/10.03.2026 г., постановено по гр. дело №12327/2025 г. по описа на Районен съд - Пловдив, III бр.с. съдът е приел, че производството по делото следва да бъде спряно до приключване на по-рано заведеното дело в Районен съд-П., Конфедерация Швейцария, тъй като решението на Районен съд-П. е от особено значение за настоящото дело, както и че било незаконосъобразно дублиране на производствата в две държави.

Настоящият съдебен състав намира определението за неправилно.

На първо място, следва да се посочи, че за своята международна компетентност съдът следи служебно, независимо от това дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със страна-нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от Република България, или от КМЧП, който намира приложение само ако не са приложими други международни актове /така изрично определение № 296 от 07.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2127/2013 г., ІІІ г. о. /. Приложимото право в случая е уредено в чл. 82, ал. 2 КМЧП - разводът между съпрузи с различно гражданство се урежда от правото на държавата, в която се намира тяхното общо обичайно местопребиваване към момента на подаване на молбата за развод. По делото се установява, че общото обичайно местопребиваване на двамата съпрузи /които имат различно гражданство/ към момента на подаване на молбата за развод е Конфедерация Швейцария. С оглед на горното следва да се приеме, че се изключва компетентността на българския съд да разгледа иска за развод.

На следващо място, следва да се посочи с оглед обичайното местопребиваване на детето в Конфедерация Швейцария следното.

Швейцарската конфедераця не е държава – членка на ЕС и по дела относно упражняване на родителските права спрямо ненавършили пълнолетие деца и личните отношения на родителите с тях, приложение намира Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на деца. Република България и Швейцарска конфедерация са страни по Конвенцията и този международен акт има предимство пред българското законодателство и по-специално пред КМЧП (арг.чл. 3). Една от целите на Конвенцията е да определи държавата, чиито органи имат компетентност да вземат мерки, насочени към закрила на личността или имуществото на детето.

В случая мерките за закрила се отнасят до предоставяне и упражняване на родителска отговорност по смисъла на чл. 3, б.“а“ и б.“б“ от Конвенцията.

Съгласно чл. 5, ал. 1 от Конвенцията компетентни да вземат мерки за закрила на детето имат съдебните или административните органи на договарящата 2 държава, в която детето има обичайно местопребиваване. Под обичайното местопребиваване на детето следва да се разбира мястото, в което то е интегрирано в социална и семейна среда. Няма значение, че единият родителмайката и детето са български граждани. Съгласно чл. 59 СК, при предявен иск за прекратяване на брака, съдът е длъжен да се произнесе по въпросите: при кого от родителите да живеят децата, на кого от тях се предоставя упражняването на родителските права, определя мерките относно упражняването на тези права, както и режима на лични отношения между децата и родителите и издръжката на децата. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца съдът се произнася служебно и относно ползването на семейното жилище (чл. 56, ал. 1, изр. 2 СК). Производството по брачни дела е уредено като особено исково производство в ГПК. По силата на чл. 322, ал. 2 ГПК с брачните искове задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име.

Според съдебната практика на Върховния касационен съд, споделена напълно и от настоящия състав, компетентността относно родителките права по Конвенцията е абсолютна и не може да бъде дерогирана от националното законодателство. Това значи, че уредбата на брачния процес в ГПК и задължението на съда по чл. 59 СК няма как да имат приоритет пред нея в определяне на компетентния съд. В редица съдебни актове, състави на Върховния касационен съд приемат, че дори, когато в едно производство следва да се разрешат едновременно въпросите за родителските права и за издръжката, последният изключен от приложното поле на Конвенцията, международната компетентност и по двата спора се определя по чл. 5 от същата, т.е. водеща е абсолютната компетентност относно родителските права. /така определение №60218 от 15.06.2021 г. по ч. гр. д. № 567/2021 г., ІV г. о. /

Следва да се приеме, че предвидената в чл. 5 от Конвенцията международна компетентност по местопребиваването на детето изключва международната компетентност на българските съдилища по брачни искове и по чл. 7 от КМЧП. Така възприетият критерий е проявление на принципа за гарантиране на висшия интерес на детето, който налага съдът по неговото обичайно местопребиваване да решава въпросите за родителските права.

Съгласно нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението, по което ще има значение за правилното решаване на спора по предявения иск. Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че производството пред съда в Конфедерация Швейцария не е преюдициално по отношение на предявения иск за развод по чл. 49, ал. 1 СК на двамата съпрузи, доколкото българският съд не е международно компетентен да се произнесе по предявения пред него иск, поради което делото не е следвало да бъде спирано от РС-Пловдив, а е следвало да бъде прекратено. Предвид всичко това, следва да се приеме, че няма основание за спиране на производството по настоящото дело на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК.

Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение като неправилно, следва да бъде отменено, а делото – върнато на първоинстанционния съд.

На основание чл. 77 ГПК жалбоподателката А. Н. К. следва да бъде осъден да заплати сумата от 2 евро в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка 3 на Окръжен съд – Пловдив за държавна такса за частната жалба, доколкото същата не е заплатила дължимата държавна такса в пълен размер-7,67 евро, а е заплатила само сумата от 5,67 евро.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение №3035/10.03.2026 г., постановено по гр. дело №12327/2025 г. по описа на Районен съд - Пловдив, III бр.с.

ВРЪЩА делото на РС – Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия.

ОСЪЖДА А. Н. К., с ЕГН **********, с постоянен адрес: *** да заплати по сметка на Окръжен съд-Пловдив в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 2 евро за дължимата държавна такса за частната жалба.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4