Определение № 597 от 31.05.2024, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 597 гр. Благоевград, 30.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Узунов

Членове:

Вера Коева

Милена Каменова като разгледа докладваното от Милена Каменова Въззивно частно гражданско дело № 20241200500502 по описа за 2024 година Производството е образувано по частна жалба на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, седалище и адрес на управление в гр.София, бул.“България“

№49, бл.53Е, вх.В, против Разпореждане

№539/17.04.2024г. по ч.гр.д.№392/2024г. по описа на РС- Гоце Делчев, в частта, с която заявлението е отхвърлено относно вземанията за неплатено договорно възнаграждение в размер на 1459.70лв. за периода от 25.11.2022г. до 05.12.2023г., както и за лихва върху договорното възнаграждение в размер на 139.82лв.

С атакувания акт е уважено частично заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, като същото е отхвърлено за следните суми: за неплатено договорно възнаграждение в размер на 1459.70 лева, дължимо за периода от 25.11.2022 г. до 05.12.2023г., неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст в размер на 1166.66 лева, неплатено възнаграждение за закупена услуга Флекси в размер на 2189.57 лева, неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, в размер на 500 лева, начислени на 24.02.2023 г., за лихва върху вземането за услуга Фаст в общ размер на 108.56 лева, за лихва върху 1 вземането за услуга Флекси в общ размер на 203.74 лева, за лихва върху договорното възнаграждение в общ размер на 139.82 лева, както и за заплащане на държавна такса над сумата от 109.84 лева и за юрисконсултско възнаграждение над сумата от 50.00 лева.

Недоволен от отхвърлителната част на разпореждането в частта за неплатено договорно възнаграждение в размер на 1459.70лв. за периода от 25.11.2022г. до

05.12.2023г., както и за лихва върху договорното възнаграждение в размер на 139.82лв., е останал жалбоподателят, който го намира за незаконосъобразно, излагайки подробни съображения в тази насока. Настоява за неговата отмяна и издаване на исканата заповед за въпросните суми, ведно с присъждане на разноските по делото.

Съдът, след като прецени наведените доводи, при съобразяване на акта, чиято отмяна се иска, закона и всички останали обстоятелства по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е допустима, но разгледана по същество е неоснователна.

От материалите по делото се установи, че действително жалбоподателят е поискал издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу длъжника С.

П. М. за подробно описаните суми, сред които и неплатено договорно възнаграждение в размер на 1459.70лв. за периода от 25.11.2022г. до 05.12.2023г., както и за лихва върху договорното възнаграждение в размер на 139.82лв. Основал се е на представения договор за потребителски кредит.

При тези данни РС правилно и законосъобразно е отказал издаването на заповед по чл.410 ГПК за подробно описаните суми. Изложените в тази връзка съображения се споделят изцяло от настоящия състав, тъй като са основани на закона, теорията и константата съдебна практика, поради което и по арг. на чл.272 ГПК препраща към тях.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, свеждащи до неправилност на атакувания акт.Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или добрите нрави, или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това. По силата 2 на чл.7, ал.3 от ГПК съдът не само има право, но и служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител и още в заповедното производство дължи проверка относно съответствието му със закона, добрите нрави и за наличието на неравноправни клаузи. Оттук следва, че съдът в заповедното производство, извършвайки такава преценка, имаща отношение към валидността на сделката или на отделни нейни клаузи, от които заявителят черпи права, не превишава, а напротив, действа в съответствие с правомощията му по чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК. Оттук и несъстоятелността на изложените в тази връзка доводи на заявителя.

Несъстоятелни са и останалите доводи в жалбата, касаещи уговорения размер на дължимата лихва. В тази насока следва да се посочи, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва.В действащото право максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен от правилото на чл.9 ЗЗД, съгласно което страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, които съществуват в съвременното общество, и на които законът придава правно значение, като последиците от накърняването им е приравнено на противоречие на договора със закона. Противоречие с добрите нрави е налице винаги, когато със сделката се договарят необосновано високи цени, третират се неравноправно икономически по-слабите участници в оборота или се използва недостигът на материални средства на един субект за облагодетелстване. Според константната съдебна практика, споделяна и от настоящия състав, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечен заем, противно на добрите нрави е да се уговаря в размер, надвишаващ двукратния размер на законната лихва.

В случая обаче, договорената между страните възнаградителна лихва от 41.00% надвишава трикратният размер на законната лихва , поради което съдът намира, че клаузата за договореното възнаграждение за кредитора е в нарушение на добрите нрави, тъй като със сделката неравноправно се третира 3 икономически слабият участник в оборота и се използва недостига на материални средства за облагодетелстване на другата страна. Същата не отговаря на изискването за добросъвестност, води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните и е във вреда на кредитополучателя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 от ЗЗП, приложим към настоящия договор за кредит по силата на чл.24 от ЗПК,вр. с чл.143 от ЗЗП. Ето защо правилно районният съд е отказал присъждането на въпросното възнаграждение по кредита.

Независимо от изложеното, следва да се посочи, че правилно и в съответствие със закона заповедният съд е приел, че възнаградителната лихва се явява недължима, заради противоречието на договора с чл.19, ал.4 ЗПК, което води до недействителността му и кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита.

Неоснователни в тази връзка са оплаквания на жалбоподателя, според които заповедния съд е приел сключеният между страните договор за кредит за неотговарящ на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които е и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за потребителски кредит формално отговаря на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Размерът на ГПР (48.60 %) обаче не съответства на действителния размер, поради което правилно ГПР е приет от районния съд за нищожен. Този извод се обосновава от обстоятелството, че той не включва възнаграждението за предоставянето на пакет от допълнителни услуги. По същността си тези услуги представляват допълнителен разход по кредитния договор, който по арг. от §1, т. 1 ДР на ЗПК подлежи на включване именно в ГПР. С прибавянето на сумата за предоставянето на пакет от допълнителни услуги ГПР надхвърля петкратния размер по чл. 19, ал.4 ЗПК и по арг. от ал.5 4 от същия се явява нищожен. Оттук и недължимостта на предвидените суми за възнаградителна лихва, а доводите на жалбоподателя в обратната насока са неоснователни.

Уговорките, по които страна е физическо лице – потребител, за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, са нищожни на основание чл.26, ал.4, във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД, тъй като е налице анатоцизъм, доколкото Наредба № 9/03.04.2008г. /отм./ или друга наредба на БНБ не предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви. В този смисъл правилно районният съд е отказал издавеното на Заповед по чл.410 ГПК за лихва върху договорното възнаграждение в общ размер на 139.82 лева.

В този контекст първоинстанционния акт в атакуваната му част се явява правилен и законосъобразен, което налага потвърждаването му в тази част.

В изложеното се съдържа отговор на всички доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на повдигнатия спор.

С оглед изхода от спора разноските пред настоящата инстанция си остават за сметка на жалбоподателя.

Водим от горното, Благоевградския окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

П О Т ВЪ РЖ Д А ВА Разпореждане

№539/17.04.2024г. по ч.гр.д.

№392/2024г. по описа на РС- Гоце Делчев, в обжалваната му част.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5