Определение № 4542 от 28.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4542 гр. София, 28.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20268002102348 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№33658/12.03.2026г. на М. И., чрез адв. В. срещу решение №561/27.01.2026г. по в.гр.д.№10225/2022г. на СГС, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което е постановено делбата на съсобствения неподеляем имот да се извърши чрез изнасянето му на публична продан. Според касатора въззивното решение е неправилно- постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, и е необосновано. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че от свидетелските показания не се установява тя да е живяла в съсобствения имот към момента на настъпване на смъртта на наследодателя, което е една от необходимите предпоставки имотът да бъде възложен на нея.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните формулирани въпроси:

1. „Какви са правомощията на въззивния съд при решаване на спора по същество, има ли въззивният съд задължение да обсъди всички доказателства, твърдения, доводи, възражения и становища на страните, надлежно въведени в процеса, както и да посочи защо приема едни от тях, а други не приема и да формира свои непротиворечиви фактически и правни изводи въз основа на доказателствата в тяхната съвкупност?“, по който се твърди противоречие с ППВС №7/1965г.; т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; ТР №1/2013г. постановено по тьлк.д. №1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС; решение №222/27.03.2018г. по т.д.

№505/2017г. на ВКС, решение №28/18.04.2019г. по гр.д. №2014/2018г. на ВКС, решение №193/18.12.2019г. по гр.д. №1090/2019г. на ВКС, решение №685/13.11.2025г. по гр.д.

№4971/2024г. на ВКС и др.

1

2. „При преценката на свидетелските показания на близки роднини по делото /на дъщеря на една от страните/ следва ли да се вземе предвид тяхната заинтересованост и да се подходи с особена критичност, както дали същите трябва да не се вземат предвид, ако противоречат на писмени доказателства по делото; как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК?, по който въпрос според касатора разрешението на въззивния съд е в противоречие с решение №207/17.03.2021г. по гр. д. №165/2020г. на ВКС, решение №100/08.05.2018г. по гр. д.

№1737/2017г. на ВКС, решение №131/12.04.2013г. по гр. д. №1/2013г., решение №481/29.07.2025г. по гр. д. №578/2024г. на ВКС и други.

3. „Представлява ли доказателство в процеса извънсъдебното и/или съдебно признание на неизгодни за страната факти и обстоятелства, за които тази страна е направила твърдения, но касаят друг период от време, различен от исковия период, и задължен ли е съдът да вземе предвид и да изгради своите фактически и правни изводи на направеното признание на факт и при решаване на спора?”, по който въпрос се твърди противоречие с решение №527/15.03.2012г. по гр.д. №943/2010г. на ВКС, решение №65/30.07.2014г. по т.д.

№1656/2013г. на ВКС, решение №134/05.08.2019г. по гр.д. №3482/2018г. на ВКС, решение №50009/07.03.2025г. по т.д. № 1988/2022г. на ВКС и др.

4. „Налице ли е условието по чл.349, ал.2 от ГПК сънаследникьт да е живял с наследодателя към момента на откриване на наследството /към датата на смъртта на наследодателя/, ако този сънаследник е живял в имота, който има характер на жилище и се използва именно за живеене, заедно с наследодателя в един продължителен период от време /повече от една година/ с цел да полога денонощно грижи за болния наследодател, ако са налице останалите условия за уважаване на претенцията за възлагане на делбения имот?“, по който се твърди, че решението на въззивния съд е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/19.05.2004г. постановено по гр.д. №1/2004г. по описа на ОСГК на ВКС; решение №387/03.11.2011г. по гр.д. №1477/2010г. на ВКС, решение №223/12.10.2012г. по гр.д. №235/2012г. на ВКС, решение №29/17.04.2018г. по гр.д. №1729/2017г. на ВКС, решение №14/02.08.2021г. по гр.д. №1851/2020г. на ВКС и други.

В случай, че не се установи наличието основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът счита, че произнасяне по тези съществени процесуално-правни и материално-правни проблеми е от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. твърди наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Освен посочените по - горе основания за допускане на касационното обжалване, според касатора е налице и основанието, уредено в чл.280, ал.2 от ГПК - решението е очевидно неправилно, тъй като не са взети предвид събрани по делото доказателства, а някои от тях са възприети и интерпретирани от съда неправилно, не са кредитирани показания на свидетели, от които се установява осъществяването на основен факт, от който зависи изхода на целия спор.

Ответницата Е. К., чрез адв. Б. в отговора си излага становище за недопустимост на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на 2 направените по делото разноски.

Останалите ответници не са депозирали становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е за делба във фазата по извършването.

С влязло в сила на 17.11.2021г. решение, е допусната делба на обект с идентификатор [№], представляващ ВТОРИ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ, обособен със самостоятелен вход, от масивна двуетажна еднофамилна къща, с площ от 71 кв. м, заедно с изба в сутерена под първия жилищен етаж, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, заедно с правото на строеж за този етаж и избата върху дворното място, в което е построена къщата, представляващо държавна земя и съставляващо имот с идентификатор [№], с административен адрес:

[населено място], Столична община, район „В.“, [улица], целият с площ 912 кв.м., между съделителите както следва: за Е. П. К. - 3/9 ид. части; за М. П. И. – 3/9 ид. части; за Л. К. И. – 1/9 ид. част; за Ю. А. И. – 1/9 ид. част, и за П. А. И. – 1/9 ид. част.

В първото съдебно заседание във втората фаза, съделителката М. И. е заявила възлагателна претенция по чл.349, ал.2 ГПК при наведени твърдения, че към момента на откриване на наследството на общия наследодател - 18.02.2013г., е живеела в делбения жилищен имот, считано от м. март 2012г. без да променя постоянния и/или настоящия си адрес. Баща й бил много болен и се нуждаел от денонощни грижи, поради което се наложило да напусне работа на 01.12.2012г. Не притежавала друго жилище, за което е представила декларация.

От фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно, че към 18.02.2013г., когато е починал, наследодателят П. А. И. е живеел в делбения имот.

Във връзка с възлагателната претенция, от приетите по делото удостоверения въззивният съд е установил, че от 01.01.1980г. М. И. е обявила за свой настоящ адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес] а от 24.10.2001г. е обявила същия за свой постоянен адрес, като към 11.03.2022г. няма заявени промени. От приетото копие от трудова книжка е установил, че считано от 01.12.2012г., М. И. е прекратила трудовото си правоотношение с ЕТ „Л.-Р. А.“ за длъжност „работник кухня“.

Въззивният съд, преценявайки свидетелките показания, съобразно разпоредбата на чл.172 ГПК, е изложил, че не кредитира показанията на св. М., тъй като са недостоверни, основани на предположения, неточни и недетайлизирани. Свидетелят предполага, че М. живеела при баща си, когато му се обаждала по телефона да ги закара до болница, но не може да каже в кой период е било това /било преди 7-8 годни и повече/, нито поне приблизително колко пъти е карал баща й. Въпреки предположенията му, че М. живеела при баща си, свидетелят твърди, че идвала в[жк]„да се преоблича“, което е нелогично ако М. се е установила да живее при баща си; не знае дори приблизително кога е починал бащата на М., т.е. кога според него М. се върнала в[жк]. Показанията на св. М. съдът е кредитирал като преки и достоверни в частта, установяваща, че през есента и зимата на 2012г. е ходила в делбения имот, за да помага на М. в грижите за баща й, който бил трудно подвижен. Относно момента на 3 връщане на М. в[жк]показанията противоречат дори на изложеното от М. И., че е живяла в делбения имот до 18.02.2013г. Показанията на тази свидетелка не са кредитирани и в частта, че М. П. напуснала работата си като хигиенист, за да гледа баща си, тъй като противоречат отбелязаното в трудовата книжка, че до 01.12.2012г. М. И. е работела на длъжност „работник кухня“. Показанията в частта им, че през 2012г. М. живеела в имота само с баща си, противоречат на установеното от показанията на св. В., че в имота е живеела и бившата жена на П. И. – „баба П.“, в която част показанията на св. В. се подкрепят от представеното във въззивното производство удостоверение, съгласно което П. Д. е предявила срещу страните в настоящото производство установителен иск за собственост на процесния имот с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79 ЗС.

Въззивният съд е посочил също, че показанията на св. М. и св. М., че ищцата живеела в процесния имот, противоречат и на твърденията на самата М. И., която в отговора си на исковата молба ясно е заявила, че не е ползвала процесния имот нито преди, нито след смъртта на наследодателя им, никога не е живяла в този имот и никога не е имало нейни вещи в този имот.

От правна страна, въззивният съд е посочил, че за уважаване на претенцията за възлагане по чл.349, ал.2 ГПК е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: допуснатият до делба имот да е жилищен и неподеляем; съсобствеността да е възникнала единствено от наследяване /т.8 на Тълкувателно решение №1 от 19.05.2004г. по гр. д.

№1/2004г., ОСГК на ВКС/; при откриване на наследството съделителят, поискал възлагане, да е живял в жилището; същият да не притежава друго жилище.

Изложил е, че искането от съделителката М. И. е заявено в срока по чл.349, ал.4 ГПК, като спорен е само въпросът дали при откриване на наследството на 18.02.2013г. същата е живяла в делбения имот. Позовавайки се на разясненията в т.7 на Тълкувателно решение №1 от 19.05.2004г. по гр. д. №1/2004г., ОСГК на ВКС по приложението на чл.288, ал.3 ГПК /отм./ аналогичен на чл.349, ал.2 от действащия ГПК, е приел, че изискването съделителят да е живял в процесното жилище предполага трайно фактическо състояние, продължително във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел използването му по предназначение, като доказването на правнорелевантния факт, че претендиращият съделител е живял в имота, е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства. Изложено е, че доказването следва да е пряко и пълно, като изводът на съда не може да почива на предположение въз основа на регистрацията на постоянен адрес, който може да не съвпада с адреса по местоживеене.

Въззивният съд е заключил, че при нейна доказателствена тежест, въззивницата не е доказала пълно и главно да е живяла в делбения имот към момента на откриване на наследството в съответствие с цитираното тълкувателно решение. Обсъдените писмени и гласни доказателства, и прецененото по реда на чл.175 ГПК признание на факт, заявено от М. И. с отговора на исковата молба - че нито преди, нито след смъртта на наследодателя е ползвала имота, никога не е живяла в този имот и никога не е имало нейни вещи в този имот, според въззивния съд не могат да обусловят извод, че М. И. се е установила да живее в делбения имот в сочения от нея период, вкл. към правнорелевантния момент на откриване 4 на наследството. По тези съображения съдът не е кредитирал показанията на свидетелите в посочените части. От техните показания е приел за установено само, че М. И. е полагала грижи за баща си, но не и, че се е установила да живее трайно в делбения имот с цел използването му по предназначение.