Решение № 994 от 06.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 994 гр. Пловдив, 06.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330114527 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Е. Т. В., ЕГН **********, с постоянен адрес ******, чрез адв. С. Н. – АК - П., против „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Южен, ж.к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, оф. 73Г, с която се иска прогласяване нищожността на клаузата в чл. 1, ал. 3 от договор за паричен заем № ******, предвиждаща заплащане на еднократна такса за експресно разглеждане на заявката за паричен заем, тъй като противоречи на принципа на добрите нрави, заобикаля материално-правните изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърнява договорното равноправие между страните и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че на 06.07.2023 г. ищцата Е. В., и ответникът - „Вива Кредит“ АД, са сключили Договор за паричен заем № ****** за сумата от 400 лв., при фиксиран лихвен процент 40,32 % и годишен процент на разходите 49,33 %. Посочено е, че в чл. 1, ал. 3 от процесния договор е предвидено задължение за заплащане на еднократна такса за експресно разглеждане на заявката за паричен заем в размер на 85,19 лв., като ищцата не е заплатила посочената сума, но е усвоила изцяло заемния ресурс.

Ищцата твърди, че не дължи посочената такса, тъй като, на първо място, подобна клауза заобикаляла закона и накърнявала нейните права, което се извеждало от фиксирания размер на таксата и липсата на еквивалентност между нея и извършената услуга. Посочва се и, че тя е неравноправна клауза по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, защото в попълненото от заемателя 1 предложение за сключване на договора не е посочен изобщо размерът на еднократната такса и въз основа на чл. 146, ал. 1 ЗЗП такава клауза, доколкото не била индивидуално уговорена, следвало да се обяви за нищожна. Поддържа се от страна на ищцата, че таксата представлявала скрит разход по договора за кредит, който привидно бил уговорен като такса преди отпускането на кредита, но всъщност се целяло реалното заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Поради невключването на еднократната такса в посочения в договора ГПР, се посочва, че последният не съответства на действително прилагания от кредитора. Това от своя страна водело до „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП и нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Последното имало за последица недействителност на целия договор за кредит, защото ищцата била заблудена относно действителния размер на ГПР в разрез с изискванията на добросъвестността. Изтъква, че съгласно чл. 22 ЗПК, при неспазване на посочените разпоредби договорът бил недействителен и не пораждал права и задължения за страните по правоотношението, като в този случай, по силата на чл. 23 ЗПК, потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не и лихви или други разходи по него.

С оглед изложеното се иска от съда обявяване на клаузата на чл. 1, ал. 3 от договор за паричен заем № ******, предвиждаща заплащане на еднократна такса в размер на 85,19 лв. за експресно разглеждане на заявката за паричен заем, за нищожна. Претендира се и присъждането на адвокатско възнаграждение в полза на адв. С. Н. на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, с който изцяло се оспорват предявените искове от ищцата по основание и размер. Релевирано е възражение за недопустимост на предявения установителен иск по отношение действителността на клауза от договора за заем поради липса на правен интерес. Възразява се и срещу редовността на исковата молба. По същество са развити подробни съображения, касаещи действителността на клауза за неустойка в процесния договор за кредит. Същите не се намират за пряко относими към предмета на делото, касаещ валидността на клауза, предвиждаща заплащане на еднократна такса за експресно разглеждане на заявката за кредит. Доколкото обаче съдът на основание чл. 7, ал. 3 ГПК следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит, то тези съображения могат да се отчетат при констатиране на порок водещ до недействителност на цялата кредитна сделка, а от тук и на процесната клауза. Счита, че посочения в договора за кредит ГПР е правилно изчислен и съобразен с нормативните изисквания на ЗПК. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски. Възразява срещу претенцията на ищцовата страна за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

2

Установява се по делото от представените писмени доказателства – Договор за паричен заем № ****** от 06.07.2023 г., че между ищцата Е. В. и ответника „Вива Кредит” ООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба договор за потребителски кредит, при което ищецът има качеството на кредитополучател, а ответникът на кредитодател. По силата на договора за кредит на ищеца била предоставена в заем сумата от 400 лв., срещу задължение да я върне в рамките на единадесет двуседмични вноски. С договора била уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 40,32 %, и посочен ГПР от 49,33 %. Видно от съдържанието на договора /чл. 1, ал. 3/ за кредитополучателя било предвидено задължение за заплащане на сумата от 85,19 лв., представляваща такса „Експресно разглеждане“, дължима за бързо и експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, без налични допълнителни уточнения досежно самата услуга.

Съдът като съобрази материалите по делото намира, че при така описаното по-горе договорно правоотношение между страните, ищцата В. освен качеството на кредитополучател, има качеството на потребител по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът приема за основателни съображенията в исковата молба за недействителност на договора за кредит поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит задължително съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция съдът намира, че уговорената таксата за експресно разглеждане реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Съгласно изричния текст на договора разглежданата такса се дължи за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, т.е. пряко свързана с договора и съществуваща единствено във връзка с него.

Липсват и писмени данни кредитополучателят доброволно да е избрал тази „услуга“, чието конкретно съдържание не е посочено в договора за кредит.

Налице е единствено бланкетно посочване на това обстоятелство в текста договора, без реално да са представени доказателства за заявен избор.

Следователно разходите за експресно разглеждане на заявлението за отпускане на заема, е трябвало да се включат в ГПР по кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и фактическото оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Реално приложимият ГПР по кредита не е 49,33 %, доколкото размерът на таксата е повече от 20 % от чистата стойност на кредита и предвид ГЛП от 40,32 %, при 3 срок на договора от 14 седмици и главница от 400 лв., то неминуемо се извежда заключение за несъответствие на посочения в договора ГПР с действителния такъв по правоотношението, размерът на който положително би надхвърлил законния лимит в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Последното е самостоятелно основание за нищожност на клаузата, освен и за общата недействителност на кредитното правоотношение на основание чл. 22 вр. чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Допълнително следва да се отбележи, че таксата за експресно разглеждане на заявлението за кредит се дължи въз основа на клаузи от договора, които са в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Според тази норма кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Действията по приоритетно разглеждане на заявлението по отпускане на кредит са такива, свързани със сключването на договор, респ. със своевременното усвояване на кредита. За събирането на такси за разглежданите действия обаче законодателят е предвидил забрана. При това положение съдът приема, че целта на посочената договорна клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора. Следователно договорът е недействителен, а в частност и процесната клауза за такса експресно разглеждане, и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК Завишаването на възнаградителанта лихва по скрит начин води до извод и за противоречие на добрите нрави, тъй като е налице неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано високи разход за предоставения му финансов ресурс и възнаграждение за кредитора.

С оглед на горното искът се намират за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищцовата страна на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В нейна полза следва да се присъди сумата от 25,56 евро разноски за държавна такса. На основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адв. С. Н. от ***** следва да се присъди сумата от 127,82 евро адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Е. Т.

4

В., ЕГН **********, с постоянен адрес ******, и „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Южен, ж.к.

Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, оф. 73Г, че клаузата в чл.1, ал. 3 от Договор за паричен заем №******, сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, на основание чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Южен, ж.к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, оф. 73Г, да заплати на Е. Т. В., ЕГН **********, с постоянен адрес ******, сумата от 25,56 евро разноски за платена държавна такса.

ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Южен, ж.к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, оф. 73Г, да заплати, основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. С. Н. от *****, със служебен адрес ******, сумата от 127,82 евро, представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.