Решение № 1623 от 18.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1623 гр. София, 18.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100506348 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 20100848 от 21.08.2023 г., постановено по гр. д. № 27906/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 142-и състав, е отхвърлен предявеният от ищцата Ж. Б. С. срещу И. А. П. иск за осъждане на ответника И. А. П. да заплати на ищцата Ж. Б. С. сумата в размер на 17 000 лева – част от главница по запис на заповед, издаден на 15.07.2016 г., ведно със законната лихва от 05.12.2019 г., като неоснователен и недоказан.

Със същото решение Ж. Б. С. е осъдена да заплати на И. А. П. сумата в размер на 1 575 лева – разноски в заповедното производство.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищцата Ж. Б. С., в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивницата твърди, че съдът не е могъл да отхвърли предявения иск на посоченото основание, тъй като е следвало да се произнесе по валидността на записа на заповед с искането за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Сочи, че в отговора на исковата молба липсват възражения, свързани с нищожността на записа на заповед. Излага съображения, че в случаите, в които издателят умишлено е посочил неясен падеж, то това дали би го освободил от поетия със записа ангажимент. Поддържа, че падежът и начинът на плащане в процесния запис на заповед не са посочени неясно и двусмислено, тъй като плащането могло да бъде посочено по два начина, а именно на падеж и на предявяване. Сочи, че липсва правно основание за обсъждане наличието на каузално правоотношение, при условие че ответникът е въвел в процеса възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, основани на каузално правоотношение с поемателя. В тази връзка сочи, че доказването на каузалното правоотношение в този случай е в тежест на ответника и въпреки това съдът е достигнал до извод, че не е доказано плащането на цялата сума от 22 000 лева, а само на 20 000 лева, като за останалите 2000 лева не били предоставени доказателства. Моли съда да отмени обжалваното решение и претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в 1 който е изложено становище за нейната неоснователност. Сочи, че определеният в записа на заповед падеж е неясно определен и създава предпоставки за различно тълкуване, доколкото е уговорено, че е платим на предявяване, но е посочена и дата като не по-ранна за плащане.

Моли съда да потвърди обжалваното решение и претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, от ищцата, чрез адв. В. М., с надлежно учредена представителна власт, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Съгласно чл. 418, ал. 2, вр. чл. 417 ГПК изпълнителен лист се издава, ако представеният документ е измежду посочените в чл. 417 ГПК или в специалните закони, които препращат към чл. 417 ГПК, както и ако е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу лицето, против което се иска издаването на изпълнителния лист.

Записът на заповед съставлява абстрактна, формална, едностранна сделка, за която законът допуска да поражда права. За да притежава изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа предписаните в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя действителността на менителничния ефект.

Записът на заповед като абстрактна ценна книга на заповед представлява едновременно основание и доказателство за пораждане на паричното вземане в полза на ремитента (поемателя) или на последния джиратар, което е материализирано в менителничния ефект. Съгласно ТР № 1/2004 г. от 28.12.2005 г. на ВКС по д. № 1/2004 г., ОСТК за да е редовен записът на заповед от външна страна, е необходимо самият документ да е назован "Запис на заповед", както и в самия текст на същия да е изписан изразът "запис на заповед", както предписва правната норма, регламентирана в чл. 535, т. 1 ТЗ. В представената в оригинал в заповедното производство ценна книга се съдържа наименованието "запис на заповед", както в заглавието на акта, така и в текста на същия.

Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична сума – 22 000 лева.

Менителничният ефект е издаден на 15 юли 2016 г., като е положен подпис на издателя И.

П., като автентичността на ценната книга не е оспорена в първоинстанционното производство.

Настоящият съдебен състав намира, че падежът не е определен съобразно разпоредбата на чл. 486, ал. 1 ТЗ. Съгласно задължителната практика на ВКС строго формалният режим за валидност на записа на заповед, регламентиран в Търговския закон, включително за определяне на падежа на основание чл. 535, т. 3, вр. чл. 486, ал. 1, вр. чл. 537 ТЗ налага извод, че в записа на заповед падежът следва да бъде посочен ясно и по начин, който не буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване (в този смисъл и Решение № 148 от 15.11.2017 г. по т. д. № 61 / 2017 г. на ВКС, I т.о.; решение № 77/14.08.2015г. по т. д. № 1156/2014г. на ВКС, ТК, I т. о.). От представената в оригинал в заповедното производство ценна книга е видно, че в горния десен ъгъл е посочено, че е „платим на предявяване не преди 15 юли 2017 г.“, в текста на записа на заповед е посочено, че издателят на настоящият запис на заповед се задължава „срещу представянето на този запис на заповед да заплатя на“, а в края на записа на заповед е посочено, че „сумата е платима на датата на предявяване – 15 юли 2017 г. и не по-рано от 15 юли 2017 година“.

Съдът намира, че така уговорен, падежът не отговаря на изискванията на чл. 535, т. 3, вр. чл. 486, ал. 1, вр. чл. 537 ТЗ. Както е прието и в Решение № 246 от 15.01.2015 г. по търг.

2 д. № 2879/2013 г. на Върховен касационен съд, представянето (предявяването) за плащане има функцията на покана за изпълнение на иначе изискуемо с оглед настъпилия падеж по ефекта менителнично задължение, като то не е условия за настъпване на самата изискуемост освен при падеж „на предявяване“, а представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението.

Представянето на записа на заповед е свързано с упражняване на правата на платеца по чл. 492, ал. 1 ТЗ във връзка с получаването обратно на документа с отбелязване на плащането върху него, а изразът „на предявяване“ е един от начините на определяне на падежа – чл. 486, ал. 1, т. 1, вр. чл. 537 ТЗ. Настоящата съдебна инстанция намира, че падежът е определен едновременно „на предявяване“ и „на определена дата“, поради което е нищожен съгласно чл. 486, ал. 2 ТЗ, тъй като не става ясно дали волята на издателя на процесния запис на заповед е била да заплати сумата на определен ден по правилото на чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ, използвайки езиковата конструкция „срещу представянето на този запис на заповед да заплатя на“ или че падежът е уговорен на предявяване съобразно правилото на чл. 487, ал. 2 ТЗ, формулирайки „платим на предявяване не преди 15 юли 2017 г.“ и „сумата е платима на датата на предявяване – 15 юли 2017 г. и не по-рано от 15 юли 2017 година“.

В Решение № 77от 14.08.2015 г. по т. д. № 1156/2014 г. на ВКС, I т.о. върховните съдии са се произнесли по аналогичен на процесния случай, като са приели, че „с така определени падеж в записа на заповед - “при предявяване на този запис на заповед да плати на С. Д. Б.-Д. сумата от 25000 щ.д., която сума е платима не по-рано от 01.11.2002 г.“ не се визира хипотеза на чл. 487, ал. 2 ТЗ, тъй като не е определено предявяване за плащане преди определен ден, а само плащане.“. При тези мотиви върховните съдии са стигнали до извод, че така определеният падеж в записа на заповед не отговаря на изискванията на чл.

486, ал. 1 ТЗ и е нищожен по смисъла на чл. 486, ал. 2, вр. чл. 535, ал. 1, т. 3 ТЗ.

За пълнота следва да се посочи, че езиковата конструкция „сумата е платима на датата на предявяване – 15 юли 2017 г. и не по-рано от 15 юли 2017 година“ на собствено основание не отговаря на изискванията за уговорен съобразно изискванията на чл. 486, ал. 1 ТЗ падеж, тъй като при определения ден на предявяване – 15 юли 2017 г. и същевременно посочено не по-рано от 15 юли 2017 г. се оказва, че ако се предяви на 15 юли 2017 г., то това няма да отговаря на изискването да не е по-рано от 15 юли 2017 г., а ако например е предявен на 16 юли 2017 г., то това не би отговаряло на изискването да е на определения ден на предявяване – 15 юли 2017 г.

Ето защо настоящият състав счита, че така определения падеж в записа на заповед не отговаря на изискванията на чл.486 ал.1 ТЗ и е нищожен по смисъла на чл.486 ал.2 вр. чл.535 ал.1 т.3 ТЗ.

По оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не може да преразглежда въпроса за редовността на записа на заповед, при положение че първоинстанционният съд се е произнесъл в заповедното производство, съдът намира същото за неоснователно, поради следните съображения:

С разпореждането, с което е уважена молбата за незабавно изпълнение по представения запис на заповед не се формира сила на пресъдено нещо по отношение на въпроса за действителността на записа на заповед, поради което това обстоятелство може да бъде преразглеждано в хода на исковото производство, доколкото и съобразно постановеното в Тълкувателно решение № 1 от 17.03.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Противно на изложеното във въззивната жалба, следва да се отбележи, че необжалването на разпореждането за допускане на незабавно изпълнение, също не води до непререшаемост на въпроса за редовността на записа на заповед.

Във връзка с възражението, че в отговора на исковата молба ответникът не се е позовал на нищожността на ценната книга, следва да се посочи следното:

Първоинстанционният съд правилно и в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК е указал на ищеца по предявения установителен иск, че следва да докаже вземането си, 3 основано на менителничния ефект, като докаже съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Непозоваването от ответника на нищожност на записа на заповед не освобождава ищеца кредитор от процесуалното му задължение да установи, че основава вземането си на редовен от външна страна запис на заповед. Наред с това, както бе посочено по-горе, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

Настоящият случай е именно такъв доколкото се цели установяването на вземане, произтичащо от едностранна правна сделка, чиято нищожност произтича пряко от сделката, доколкото видно от приложения по делото в оригинал запис на заповед се установява, че същият не отговаря на изискванията на чл. 535, т. 3, вр. чл. 486, ал. 1, вр. чл. 537 ТЗ.