Решение № 12280 от 11.07.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12280 гр. С., 11.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 61 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЕМИЛИЯ АТ. КОЛЕВА при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА като разгледа докладваното от ЕМИЛИЯ АТ. КОЛЕВА Гражданско дело № 20221110122407 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от „К., с която е предявил против Б. Х. Н. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр.чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 86, ал.1 от ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата 1833,33 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 101428/ 06.04.2020г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 28.05.2021г., до окончателното плащане на сумата; сумата 660 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 06.06.2020г. до 06.04.2021г.; сумата 172,08 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 07.06.2020г. до 26.05.2021г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 30452/2021г. на СРС, 61 състав. Претендира разноски.

Ищецът твърди, че на 06.04.2020г. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит „Екстра” № 101428, по силата на който ищецът отпуснал кредит на ответника в размер на 2000 лева. Ответникът се задължил за върне на ищеца предоставения заем, заедно с дължимата договорна лихва и такса „Гарант”, на отделни вноски, последната от които на 06.04.2021г.

Била заплатена само една вноска на 06.05.2020г., като последващите задължения не били заплатени. Поради това ищецът с претендира и обезщетение за забава. Ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, въз основа на което по ч.гр.д. № 30452/2021г. била издадена заповед за изпълнение. След дадени указания от страна на съда, ищецът предявява настоящите установителни искове за посочените по-горе суми.

В срока по чл.131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител - адв. Е. Д. не е подал отговор на исковата молба.

Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

1

По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД:

По така предявеният иск в тежест на ищеца е да установи: възникването на облигационно отношение с ответника, по силата на което му е отпуснат кредит; получаване на паричната сума от ответника; настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по заема; размер на дълга за главница, договорна лихва.

В тежест на ответника, при доказване на горните факти, е да докаже положителния факт на погасяването на дълга.

Ищецът представя като доказателство договор за потребителски кредит „Екстра“ № 101428/06.04.2020 г. между Б. Х. Н. и „К. и приложени общи условия към него (лист 14-20 по делото), видно от който ответникът Б. Н. е сключил договор за кредит с „К., по силата на който „К. се е съгласил да предостави на кредитополучателя заявена парична сума в размер на 2000 лв. с цел задоволяване на потребителски нужди, а ответникът Б. Н. в качеството си на кредитополучател се е задължил да върне посочената сума на 12 равни месечни вноски, заедно с договорна възнаградителна лихва и с такса „Гарант“. От документите по делото се установява, че договорът за потребителски кредит е отпуснат за сума от 2000 лв., платима на 12 равни месечни вноски, всяка в размер от 346,67 лв., при ГПР от 49,7% и годишен лихвен процент от 36% и с уговорена падежна дата –6-ти ден от месеца.

В т.4 от договора за потребителски кредит е посочено, че кредитодателят ангажира дружество гарант за гарантиране връщането на вноските по кредита, за което кредитополучателя се е задължил да заплати в полза на кредитодателя такса „гарант“, разсрочена към месечните му вноски съгласно посочен към договора погасителен план.

Като доказателство е представена в оригинал и разписка №0700010741571139 от 07.04.2020 г. на

„И.

(л.74 по делото), видно от която на

2 9 . 0 5 . 2 0 1 7 ответникът Б. Х. Н. е получил на каса на „И. сумата от 2000 лв., наредена от „К..

По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, по която вещото лице след като се е запознал с документите по делото и след направени справки в счетоводството на ищеца, е достигнал до заключението, че за погасяване на задълженията си по кредита ответникът Б. Н. е внесъл по сметка на „К. сумата от 364,89 лв., с която изцяло е погасил първата погасителна вноска по кредита. След направени изчисления вещото лице достига до извода, че след направеното плащане дължимата главница по кредита е в размер на 1833,33 лв., тъй като с направеното от ответника плащане е погасена част от главницата в размер на 166,67 лв., а непогасената договорна лихва е в общ размер на 720 лв., тъй като с извършеното от ответника плащане е погасена част от договорната лихва в размер на 60 лв. и е останал непогасен остатък в размер на 660 лв. В заключението на вещото лице се посочва, че размерът на обезщетението за забава за периода от 07.06.2020г. до 26.05.2021г., начислено върху дължимата главница в размер на 1833,33 лв., е в размер на 180,28лв., а обезщетението за забава (законна лихва за забава) за периода от 15.07.2020 г. до 26.05.2021 г. е в размер на 160,93 лв.

При така установената въз основа на заявленията на страните и представените доказателства фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние– едно или повече. Съгласно чл. 7 от 2

ЗПФУР страни по договора са доставчикът и потребителят, а в ал. 2 на същия член е разписано, че потребител е всяко физическо лице, което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. С оглед изложеното, правоотношението между „К. и ответника Б. Н. попада изцяло в обхвата на ЗПФУР.

Процесният договор за кредит е потребителски, тъй като ответникът като кредитополучател действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а кредиторът действа по занятие, т. е. предоставянето на кредити е основният му предмет на търговска дейност, поради което следва да се прилагат изискванията на Закона за потребителския кредит /ЗПК/.

Разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР предвижда, че при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от същия закон на потребителя, както и че е получил неговото съгласие за сключване на договора. За доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в случаите с електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.

Съгласно чл. 10 от ЗПК договорът трябва да е сключен в писмена форма на хартиен или друг носител. Разглежданият договор се твърди, че е сключен от разстояние, което според настоящият съдебен състав е допустимо съгласно ЗПФУР.

Съгласно чл. 2 и чл. 3 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията (редакция ДВ, бр. 34 от 2001 г., в сила от 7.10.2001 г.). Електронен документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), наричан понататък Регламент (ЕС) № 910/2014. Посочения регламент определя електронният документ като всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Според чл.13, ал.4 ЗЕДЕУУ правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните.

Съгласно Решение № 70/19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му на електронен документ. Съгласно чл.184 ал.1 изр.1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание.

3

Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК).

Поради това, макар че процесният договор не носи подписа на ответника, доколкото се твърди същият да е сключен от разстояние и в този случай изявленията на страните са разменени чрез средства за комуникация от разстояние, като същите са записани на технически носител, позволяващ възпроизвеждането им, то макар и неподписани, тези електронни документи съставляват доказателства по смисъла на чл. 184, ал. 1 ГПК.

Въз основа на посоченото от представените по делото доказателства и в частност от представен заверен препис от договор за потребителски кредит (л.14-15) и общите условия към него (л. 16-20) и представени на хартиен носител заверени копия от заявка за кредит от Б. Н. (л.7-10) се установява, че между Б. Н. в качеството си на кредитополучател и „К., като кредитодател, е сключен договор за потребителски кредит „Екстра“ № 101428/06.04.2020г., по силата на който кредитодателят се е задължил да предостави на клиента сумата от 2000 лв.

От представените по делото доказателства и в частност от заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза и от представена в оригинал разписка №0700010741571139 от 07.04.2020 г. на „И. (л.74 по делото) се установява, че кредитополучателят е получил сумата от 2000 лв. на 29.05.2017 г. на каса на „Изипей“.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, която съдът кредитира като обективна, компетентно дадена и пълна, се установява, че ответникът Б. Н. е заплатил по кредита сума в размер на 364,89 лв., като след това не са постъпвали други плащания.

Съдът намира, че клаузата на т.4 от договора за потребителски кредит, в която е посочено, че кредитодателят ангажира дружество гарант за гарантиране връщането на вноските по кредита, за което кредитополучателя се е задължил да заплати в полза на кредитодателя такса „гарант“, разсрочена към месечните му вноски съгласно посочен към договора погасителен план в общ размер на 1320 лв. за целия срок на кредита е неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като клаузата е предварително установена в договора от кредитодателя и целта на тази клауза е увеличаване на размера на дълга на кредитополучателя и предоставяне на скрита печалба за кредитодателя, а също така с получаване на уговорената сума кредитодателя си осигурява сигурен доход без да е изпълнил своите насрещни задължения (няма представени доказателства, че кредитодателя е ангажирал поръчител, респ. е гарантирал изпълнението по друг начин, за което е заплатил сума), поради което сумите за такса „гарант“ не следва да се вземат от съда предвид при отчитане на погасяването на кредита.