Решение № 7248 от 28.10.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр. София, 28.10.2019 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети септември 2019 година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

ЧЛЕНОВЕ : ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ мл.съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА секретар Антоанета

Луканова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело номер 532 по описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 272829 от 16.11.2017 г., постановено по гр.д.

№ 40856/2013 г. на СРС, 30 състав, са отхвърлени предявени от Х.Я.Х. срещу “Т.С.” ЕАД искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване, че не дължи сумата 3 339, 81 лв. - стойност на доставена топлинна енергия за периода м.10.2010г. - м.05.2013г. относно имот- апартамент №9, находящ се в гр. София, ж.к. *********, и сумата 497, 68 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тези главници начислено за периода 31.12.2010 г. - 26.06.2013 г., тъй като е извършен отказ от услугата доставка на топлинна енергия от всички собственици на обекти в етажната собственост, в която се намира и описания по-горе имот и от 2010 г. е извършен отказ от услугата предоставена от ответника - битово горещо водоснабдяване. С решението са уважени предявените насрещни осъдителни искове на “Т.С.” ЕАД срещу Х.Я.Х., като последната е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗДД сумата 2 920, 69 лева -стойността на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот: гр.София, ж.к.

*********, ап. 9 за периода м.11.2010 г. - м.06.2013г., ведно със законната лихва от

15.12.2013г. до окончателното изплащане на сумата, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата 397, 53 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху посочените главници за периода

31.12.2010 г. - 30.06.2013 г., като са отхвърлени насрещните искове по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за сумата над 2 920, 69 лв. до пълния претендирай размер от 3 107, 26 лева и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 397, 53 лв. до предявения размер от 621, 82 лв. и за периода 30.11.2010 г. -

30.12.2010 г. С решението първоинстнационнитя съд се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил Х.Я.Х. да заплати на “Т.С.” ЕАД , на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 511, 02 лева и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от

960, 89 лв., и съответно е осъдил “Т.С.” ЕАД да заплати на Х.Я.Х. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 33, 05 лева. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страните - „Т.” ООД.

Решението е обжалвано от ищцата Х.Я.Х. чрез пълномощник адв.И.Г., с оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила, и необоснованост, отнасящи се до неправилно приложение на материалния закон – ЗЕ и ЗЗП, като възразява, че съдът не е съобразил представените доказателства, че повече от 2/3 от собствениците са се отказали от топлоподаване и то е следвало да бъде прекратено, а за непоискана услуга не се дължи заплащане, оспорва и да има облигационна връзка между нея и ответника “Т.С.” ЕАД поради наличие на доказателства, че ищцата е поискала прекратяване на договора й с дружеството, оригиналите на които документи се намират в третото лице-помагач, и че в случая е приложима нормата на чл.190 от ГПК, а не чл.183 от ГПК. Моли решението да се отмени и предявения от нея иск да се уважи, претендира и разноски. Оспорва правото на ответното дружество на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата страна-ответник „Т.С."ЕАД, не е дало писмен отговор по жалбата в срока по чл.263 от ГПК. С допълнителна молба пред въззивния съд, чрез пълномощник юрк. А.К.оспорва бланково жалбата и моли същата да се остави без уважение, претендира разноски за въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение, с възражение по чл.78, ал.5 от ГПК.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

С въззивната жалба се атакува изцяло първоинстанционното решение, но доколкото с него частично са отхвърлени насрещнитe осъдителни искове, то за жалбоподателката не е налице правен интерес да обжалва решението в тези части поради благоприятен за нея резултат, при което жалбата й срещу решението в частите, в които са били отхвърлени насрещния осъдителен иск по чл.79, ал.1, предл.

1 от ЗЗД за разликата над 2920,69 лв. до претендирания размер 3107,26лв. и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над 397,53 лв. до предявения размер 621,82 лв. за посочените периоди, следва да се остави без разглеждане съгласно чл.7 от ГПК.

Първоинстанционното решение, е валидно тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК.

При преценката му за допустимост в обжалваните части, въззивният съд, като съобрази съдържанието на исковата молба и приложената към нея молба справка-извлечение за абонат за периода м.10.2010 г.-м.05.2013 г., и изявлението на пълномощника на ищцата пред въззиния съд в откритото съдебно заседание на 25.09.2019 г., че цената на предявения иск е 3339,81 лв., и не е предявяван иск за законна лихва, намира, че първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявен от Х.Я.Х. срещу “Т.С.” ЕАД иск за установяване недължимост на сумата 497, 68 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тези главници начислено за периода 31.12.2010 г. - 26.06.2013 г., се явява недопустимо като постановено в нарушение на чл.6 от ГПК, и в тази част подлежи на обезсилване. В останалите обжалвани части с неблагоприятен за въззивницата резултат, решението е допустимо.

При произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №

1/09.12.2013 г. по т.д. №

1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Оплакването на ищеца пред въззивния съд относно фактите в предмета на доказване, касаещи отказ от ищцата от топлоподаване за отполение от 24.08.2009 г. и от топла вода от 2010 г. и наличие/липса на облигационно отношение между страните, са в предмета на въззивната проверка за правилност.

По наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Не се спори между страните, че ищцата е потребител на топлинна енергия за битови нужди към 2009 г. с абонатен № 111377 за жилище в гр.София, ж.к. *********, ап. 9, както и не се спори, че сградата, в която се намира жилището, е топлоснабдена към същия този период. Твърдението на ищцата, че през 2009 г. повече от 70% от етажните собственици са се отказали от топлоподаване, е останало недоказано по делото. С определението по чл.140 от ГПК първоинстанционният съд е указал на ищцата да представи в оригинал приложени към исковата молба доказателства в копия, между които са и копия на доказателства на л.13 и л.14 от делото на СРС- становище по чл.153, ал.2 от ЗЕ с имена и подписи на лица от бл.412, също и на л.5 и л.6- от две заявление от ищцата до „Т.“ ООД от 24.10.2012 г. и от 26.06.2013 г., и на л.10 и л.11-молба от ищцата от 24.08.2010 г. и протокол от същата дата от три други лица от същия блок, като е указал на ищцата последицата от непредставянето им съгласно чл.183 от ГПК. Нито един от тези документи не е бил представен от ищцата в оригинал в първото открито съдебно заседание на 01.12.2015 г., като съдът с последващо определение от съдебно заседание на 01.12.2015 г. е указал отново на ищцата да завери за вярност с оригинала копията от документи към молбата й от 31.07.201 5г., между които са и копията на списъка с подписи на живещи в блока по чл.153, ал.2 от ЗЕ. Поради неизпълнение, съдът с определение от съдебно заседание на 12.04.2016 г. е изключил същите от доказателствата по делото. Или по реда на чл.183, изр.второ от ГПК следва да се считат изключени от доказателствата по делото копията от книжа, приложени с исковата молба на л.5,6,10,11,13 и 14 със съдържанието, посочено по-горе. Въпреки това, от страна на третото лице-помагач „Т.“ ООД, по реда на чл.190 от ГПК, са представени по делото заверени от страната копия, и съответно приети с определение на СРС от 01.12.2015 г., част от които по т.6 и т.7 от молбата на третото лице-помагач са и заявление от ищцата за промяна база на топла вода от 26.06.2013 г. и молба и протокол за свалени радиатори от 24.08.2009г. – съответно намиращи се на л.120-122 от делото на СРС. По отношение на представените то третото лице-помагач копия от документи, „Т.С.“ ЕАД не е правила искане за представяне на оригиналите, при които същите се считат годни доказателства. Ето защо въззивният съд приема, че ищцата е подала на 24.08.2010 г. молба до третото лице-помагач като топлинен счетоводител, за снемане на отчет на два радиатора в жилището й, като молбата е придружена с протокол подписан от трима нейни съседи от същата дата, като и двата докеумента са ръкописни. Относно датата им, въззивният съд приема, че тя е тази, отразена в ръкщописния текст на самите автори- а именно 24.08.2010 г.

, а не датата на печата на приелата ги фирма с вх.№ 33230-96/24.08.2009 г.

Приема, че е допусната техническа грешка на печата на вх.№ . Установява се от заключението на приетата пред СРС съдебно-техническа експертиза, която въззивният съд, при преценката по чл.202 от ГПК приема като обективна и компетентна, че за имота на ищцата за периода м.11.2010 г. – м.06.2013 г. съгласно данните от топлинния счетоводител/ФДР/, не се начислява ТЕ за отполение на имота, което кореспондира с молбата на ищцата от 24.10.2010 г. Подкрепя се и от представените от третото лице-помагач годишни справки за разход на ТЕ, от които е видно, че от отполителния сезон м.05.2010 г.-м.04.2011 г. вече за жилището на ищцата не се начислява ТЕ за отполение, а само такава за топла вода, както и ТЕ за сградна инсталация. Установява се още от събраните доказателства- съдебно-техническа експертиза, и годишни справки за разход на ТЕ за отполителния сезон м.05.2011 г.-м.04.2012 г. и отполителния сезон м.05.2012 г.-м.04.2013 г., че за жилището на ищцата не се начислява ТЕ за отполение, нито за ТЕ за сградна инсталация, а само ТЕ за топла вода, тъй като сградата е изключена от топлоподаване за отопление от м.11.2011 г. Съобразно изложеното по-горе за изключване от доказателствения материал на копията от документи за искане от етажни собственици да се изключи топлоподаването към сградата още от 2009 г., както твърди ищцата с исковата молба, то такъв факт не може да се приеме за доказан по делото. За този извод въззивнитясъд се позовава и на писмо от „Т.С.“ ЕАД до представител на Ес на б*****от 03.10.2011 г., представено от ищеца в оригинал, от което се установява, че плредставяните от ЕС преди тази дата на писмото документи-списъци на желаещи да се изключи топлоподаването за отопление за сезон 2011/2012 не отговаряли на изискването на чл.153, ал.2 от ЗЕ. На база СТЕ и документите от третото лице-помагач, въззивният съд приема, че едва от м.11.2011 г. сградата, в което е и жилището на ищцата, е с прекъснато топлоснабдяване за отопление, и до м.11.2011 г. ищцата, като етажен собственик, дължи и цена на ТЕ за сградна инсталация, съгласно ЗЕ. В тази връзка въззивният съд, съобразява и ТР № 2/2017 г. по т.д.№ 2/2016 г. на ВКС за липсата на противоречие на ЗЕ с чл.62 от ЗЗП, вр. пар.1 от ДР на ЗЗП, съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към топлопреносната мрежа за битови нужди, етажните собственици са задължени да плащат цената на реално потребената ТЕ, вкл. и за общите части на сградата. Или дори и при липсата на потребена ТЕ за отполение на имота на ищцата-като се установи че няма начислявана ТЕ за отполение на имота на ищцата от м.05.2010 г. нататък, същата като етажен собственик остава задължено лице за цената на припадащата на жилището й част от ТЕ за сградна инсталация като обща част на сградата, също и за ТЕ за топла вода. По отношение ТЕ за топла вода въззивният съд съобрази, че в жилището на ищцата е бил подменен водомера за топла вода на 02.07.2010 г. и монтиран нов такъв с № 1422075 с начално показание „0“, и при последващи отчети-протоколите за отчети за 2010, 2011, 2012 и 2013 г. , подписани и от ищцата като абонат, са представени в заверени копия по делото от третото лице-помагач и не са оспорени от страните, е видно, че при отчетите от 2011 г. нататък са отчитани неговите показания съответно 147 куб.м. през м.05.2011 г., 326 куб.м. през м.05.2012 г. и 364 куб.м. на 25.04.2013 г. Едва на 26.06.2013 г. ищцата е подала заявление до „Т.“ ООД за промяна месечната база на водомера за топла вода на „0“ поради монтаж на бойлер. Ищцата не е оборила материалната доказателствена стойност на приетите по делото протоколи за отчет на водомера за топла вода в жилището й, при което въззивнитя съд приема, че е потребена ТЕ за подгряване на топла вода за периода м.10.2010 г. до м.06.2013 г. е в размер на 364 куб.м..Приетата съдебно-техническа експертиза също установява, че в периода м.11.2010 г.-м.04.2013 г. за жилището на ищцата е определяна ТЕ за топла вода на стойност общо 2860,49 лв. /според показанията на водомера 364 куб.м./ и 178,91 лв. за сградна инсталация, или общо 3039,40 лв. Това е сумата, която ищцата реално дължи на ответника за периода м.10.2010-м.-м.05.2013 г. – това е периода на предявения главен иск с исковата молба-предявен за недължимост на сумата 3339,81 лв. на база приложена справка с исковата молба за задължения за ТЕ-само главница, за периода м.10.2010-м.-м.05.2013 г. Или за размер до 3039,40 лв. предявеният главен иск на ищцата е неоснователен, тъй като се установи дължимост на тази сума, а за разликата над нея до предявения размер от 3339,81 лв. за същия период искът се явява основателен и подлежащ на уважаване. Поради частично несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението по главния иск подлежи частично на отмяна- за отхвърления размер над 3039,40 лв. до предявения размер от 3339,81 лв., и съответно уважаването му за тази разлика, която се явява недължима от ищцата на ответника за исковия период.

Разпечатката съдържа 28 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/13767b9b-b76d-4f88-95ae-b4f1e3bc7686