Решение № 227 от 07.04.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 227 гр. София, 07.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева при участието на секретаря Росица Ал. Иванова като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20258002102917 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. А. К. срещу решение № 518 от 30.04.2025 г. по гр. д. № 2844/2024 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 258 от 15.07.2024 г. по гр. д. № 2168/2023 г. на Карловски районен съд в частта му, с която упражняването на родителските права върху малолетното дете З. М. А., родено на ... ... ... г., е предоставено на майката А. Н. А., като е определено местоживеене на детето при майката на адрес: [населено място], [улица], и режим за осъществяване на лични отношения между бащата - касатор и детето, както следва: всяка първа и трета седмица от месеца с преспиване на детето в дома на бащата – за времето от 18.00 ч. в петък до 18.00 ч. в неделя, както и в продължение на един месец през лятната ваканция, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката, на рождените дни на бащата – за времето от 09.30 ч. до 19.30 ч. и на рождените дни на детето във всяка четна година – за времето от 09.30 ч. до 18.00 ч., като бащата М. К. е осъден да заплаща на малолетната си дъщеря З., чрез нейната майка и законен представител А. Н. А., ежемесечна издръжка в размер на 250 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 19.12.2023 г. до настъпване на законоустановена причина за изменение или прекратяване на издръжката.

Касаторът поддържа в касационната жалба, че обжалваното въззивно решение е 1 неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Твърди, че съдът не е съобразил и обсъдил всички обстоятелства и доказателства по делото при произнасяне по въпроса за предоставянето на упражняването на родителските права и определянето на мерките на лични отношения – не е отчел факта, че бащата сам отглежда дъщеря си от осеммесечната й възраст, с помощта на родителите си и сестра си, а майката и детето нямат никаква емоционална връзка, при което родителските права следва да бъдат предоставени на бащата, докато майката изгради емоционална връзка с дъщеря си. Жалбоподателят поддържа, че решаващият съд не е изложил мотиви защо кредитира някои доказателства, а други не, като например показанията на свидетелката З. Я.

(баба на детето по бащина линия) и на свидетелката Р. Я., последните установяващи, че свидетелката и майката на детето са играли хазарт в казино и че майката редовно е пиела алкохол. Счита, че майката няма нужния родителски капацитет да упражнява родителските права, не се интересува от детето и не го е търсила повече от 8 месеца. Поддържа, че съдът не е изследвал интереса на детето, като не е допуснал поискани и относими доказателства, вкл. психологическа експертиза за родителския капацитет на бащата и на майката, досежно последната в хипотеза на оспорване на първоначална такава експертиза пред първоинстанционния съд. Моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което упражняването на родителските права да бъде предоставено на бащата М. А. К., като бъде определен режим на лични отношения на детето с майката и дължимата от последната месечна издръжка. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски по делото.

Ответницата по касационната жалба - А. Н. А. не подава отговор на същата. В хода на касационното производство по реда на чл. 290 ГПК, поддържа становище за неоснователност на жалбата, като моли обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено като правилно. Твърди, че притежава необходимия родителски капацитет, за да упражнява родителските права спрямо малолетната си дъщеря, за която желае да се грижи, както и че бащата препятства контактите й с детето и отказва да го предаде в изпълнение на постановените по делото привременни мерки. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

С определение № 5598 от 03.12.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на приетите доказателства и след тяхната съвкупна преценка да изложи собствени фактически изводи в мотивите на решението си? Когато по делото са събрани разноречиви доказателства, длъжен ли е съдът мотивирано да обоснове защо и на кои дава вяра, кои възприема и кои не?.

По процесуалноправния въпрос е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл.

290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010г. на ІV г. о., решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 2 г., I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., на ВКС, ІV г. о., решение № 190/07.02.2020г. по гр. д. № 24/2019г. на ВКС, I г. о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр. д. № 1241/2019г. на ВКС, І г. о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр. д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр. д. № 3565/2018г. на ВКС, І г. о. и др., вкл. цитираните от касатора), според която въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по същество, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса.

Въззивният съд има задължение да прецени и обсъди в тяхната съвкупност всички правнорелевантни факти, като в мотивите на решението си дължи да обсъди всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, излагайки аргументи при разноречиви доказателства защо кредитира едните, а другите - не. При обсъждане на изслушани свидетелски показания следва да съобразява евентуална тяхна заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК, като при кредитиране на една група свидетелски показания за сметка на друга група следва да обоснове с приложими процесуални норми и правилата на формалната и житейската логика изведения извод за правдивост на едните показания и за необективност на другите. Според задължителните разрешения в т. 1 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в ППВС № 1/12.11.1974 г., когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, например на малолетните и непълнолетни деца при произнасяне по въпросите за упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, включително експертни заключения на психолог, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето, които са необходими за извършване на преценка за защитимия интерес на детето. Ограниченията в дейността на въззивната инстанция са неприложими, доколкото въззивните функции се осъществяват и в защита на публичен интерес. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция, независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.

Горепосочената практика на ВКС следва да намери приложение и по настоящото дело.

По съществото на касационната жалба:

Предмет на настоящото производство е родителски спор с правно основание чл. 59, ал. 2 СК относно упражняването на родителските права спрямо малолетната З. М. А., [дата на раждане] от гражданския брак на страните, прекратен с развод с влязло в сила по настоящото дело съдебно решение, относно местоживеенето на детето, режима на лични отношения между него и неупражняващия родителските права родител и дължимата от 3 последния издръжка на детето.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са предоставени родителските права спрямо малолетното дете на майката и в този конекситет са разрешени другите въпроси по чл. 59, ал. 2 СК, въззивният съд е съобразил следните, приети за установени, обстоятелства: около месец след раждането на детето във [населено място] родителите са се разделили (бащата се е върнал в България, а майката и детето са останали в Австрия); в първите шест месеца след раждането за отглеждането на детето се е грижела само майката, подпомагана от своите родители, след което тя се е върнала в България и съпрузите са се събрали в жилището на родителите на бащата; след два-три месеца (в края на м. септември 2023 г.) са се разделили отново – майката напуснала жилището и се върнала в дома на своята баба в [населено място]; разказала на близките си, че не могла да вземе детето със себе си; че дори след като в първоинстанционното производство районният съд е постановил привременни мерки относно грижите за детето, като ги е предоставил на бащата и е определил мерки за осъществяване на личните отношения между майката и детето, многократните опити на ответницата да осъществи среща с детето си са останали без успех. Макар да не е посочил от кои доказателства е намерил за установени горепосочените обстоятелства, Пловдивски окръжен съд е счел, че те се потвърждават и от показанията на свидетелите К. (майка на ответницата), Х. и А.. Подчертал е, че в противоположен смисъл – че майката не е търсила детето си, са единствено показанията на свидетелката З. Я. (майка на касатора), които той не кредитира поради противоречието им с другите доказателства по делото и предвид възможната им заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК. Въззивният съд е заключил, че не е установено майката на детето да страда от психично заболяване, което е отречено от заключението на комплексната психолого-психиатрична експертиза, прието от първоинстанционния съд, и че родителският й капацитет е занижен, поради това, че злоупотребява с алкохол и играе хазарт, като не е кредитирал показанията на свидетелките З.

Я. и Р. Я. в този смисъл. По отношение на заболяването „параноидна шизофрения“, установено от доклад от 19.02.2024 г. от лекар-специалист в групова практика за психиатрия във [населено място], е възприел заключението на психолого-психиатричната експертиза, което е извело извода, че майката няма „параноидна шизофрения“, нито е емоционално нестабилна или склонна към агресивно поведение, както и че с оглед ниската възраст на детето и пола му, пълноценното общуване с майката е необходимо за нормалното му психоемоционално, сексуално и поведенческо развитие. Обстоятелството, че бащата и членовете на разширеното му семейство са препятствали контактите между майката и детето в продължителен период от време (обстоятелство, прието за установено единствено въз основа на показанията на свидетелите на майката), според второинстанционния съд дава основание да се заключи, че бащата не дава приоритет на интересите на детето и създава предпоставки за разрушаване на емоционалната му връзка с майката. Съобразно гореизложеното, решаващият съд е счел, че упражняването на родителските права спрямо малолетното дете З. следва да бъде предоставено на майката, доколкото на този етап от развитието си (тогава на две години), детето се нуждае от постоянни непосредствени майчини грижи, от нежност, внимание, съвместни занимания и емоционална близост.