Решение № 1672 от 12.12.2018, Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

Номер VІ –5 Година

2018,12.12 град Бургас

В ИМЕТО НА НАРОДА

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,ІІ-ро Гражаданско отделение, VІ-ти въззивен състав

На деветнадесети ноември, две хиляди и осемнадесета година,

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Вяра КАМБУРОВА

ЧЛЕНОВЕ:Галя БЕЛЕВА

Таня ЕВТИМОВА

Секретар

Таня Михова като разгледа докладваното от съдията

В.Камбурова въззивно гражданско дело номер 1574 по описа за 2018 година Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.№438012/18.09.2018г., подадена от Х.М.Х., ищец, подадена чрез пълномощник – адв. Мариана Матеева, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул.“Гурко“ № 7, вх. А, ет. 3, офис 8, срещу решение №1705/07.08.2018, постановено от БРС по гр.д.№ 2755/2018г. по описа на същия съд.

С посоченото решение са отхвърлени предявените от Х.М.Х. искове срещу М.И.О. ***, за осъждане на ответника, на основание чл.127, ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, да заплати на ищцата сумата от 16402.56 лв., която тя, като солидарен длъжник по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 18906/21.02.2007 год., сключен между страните - кредитополучатели и „Юробанк България” АД, е платила в периода от м.април 2011 год. до м.март 2018 год. и надхвърляща припадащата й се част по посочения договор за кредит, ведно със законната лихва върху главницата, начиная от датата на депозиране на исковата молба - 18.04.2018 год. до окончателното плащане С жалбата се иска отмяна на на решението в неговата цялост и постановяване на ново такова, с което исковете да бъдат уважени. Изразява се несъгласие с изводите на съда, че за да бъде уважен иск по чл.127, ал.2 ЗЗД солидарният длъжник следва да е заплатил повече от половината от целия дълг.

Застъпва се становището, че всяка една вноска, която е платена от единия от солидарните длъжници следва да се приеме, че е платена в повече от него, тъй като всяка една от тях се дължи от двамата солидарни длъжници по равно, освен ако не е уговорено друго. Също така се сочи неотносимост на цитираната в обжалваното решение съдебна практика. Претендира присъждане на адвокатски хонорар на основание чл.38,ал.2,т.2 от ЗА.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор, с който въззивната жалба се оспорва изцяло и се моли за потвърждаване на обжалваното решение по изложените доводи.

Претендира разноски.

В с.з. страните поддържат въззивната жалба, респ. отговора, чрез процесуалните си представители.

Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок, отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК, жалбоподателят е страна с правен интерес да обжалва първоинстанционното решение. Поради това е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Съдът като съобрази становищата на страните, събраните по делото доказателства и приложимото право, намира за установено следното:

Предявените пред

БРС искове са с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

Ищцата твърди, че по време на брака с ответника са изтеглили кредит за закупуване на жилище, който е изплащан от двамата съпрузи. След прекратяване на брака-01.04.2011г. с анекс от 05.07.2012г. е била променена сметката за обслужване на кредита като е открита нова такава на името на ищцата.Посочва, че за перидоа от м.април 2011г. до м. март 2018г. е платила 92 бр. анюитетни вноски като е погасила сума в размер на 32 805,11 лв. Счита, че предвид солидарността на задължението половината от тази сума, а именно 16 402,56 лв. е следвало да бъде заплатена от ответника, поради което я претендира като заплатена в повече от дължимите от нея погасителни вноски, заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на зъдлежението.

В депозирания отговор на исковата молба, ответникът е оспорил исковете и моли за отхвърялнето им.

В подкрепа на становищата си страните ангажират доказателства.

Делото е изяснено от фактическа страна. Не е спорно, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с развод, както и че по време на брака са изтеглили банков кредит за закупуване на жилище в размер на 23 850 евро при условията на солидарност. Не е спорно също така, че общото задължение по кредита вкл. главница, лихви и разноски е в размер на 57 588,82 евро.От представените писмени доказателства се установява, че в периода 15.04.2011г. до 07.03.2018г. Ищцата е погасила част от общото задължение по кредита в размер на 32 805,11 лв.

При така установените факти първоинстанционният съд е отхвърлил исковете като е приел, че само ако солидарният длъжник е изпълнил повече от припащата му се част, може да иска от другите, което е надплатил-чл.127,ал.2 ЗЗД.

БОС споделя правните изводи на първоинстанционния съд.

Във връзка с наведените възражения във въззивната жалба съдът намира за необходимо да посочи следното:

Страните не спорят по фактите.По делото е установено, че ищцата сама е погасявала дължимите анюитетни вноски за периода 15.04.2011г. до 07.03.2018г.Безспорно е, че погасената от нея част от общото задължение е в размер на 32 805,11 лв., както и че цялото задължение по кредита е 57 588,82 евро-със срок на погасяване 312 месеца с равни месечни вноски, включващи главница и лихва в размер на 158,58 евро.Последното търпи промяна по силата на чл.5,ал.3 от договора за кредит за покупка на недвижим имот от 21.02.2007г.Не се твърди, а и няма доказателства ищцата да е погасила повече от половината на дължимата сума.

Спорът по делото е изцяло правен и поставя въпроса дали след изплащане на всяка вноска ищцата има право да търси при условията на регрес от другия солидарно задължен кредитополучател половината й като платена вместо него, или това възниква след погасяването на частта й от цялото вземане.

Отговор на този въпрос е даден в няколко решение на ВКС като част от тях са постановени по реда на чл.280, ал.1, т.2 ГПК /редакция преди изм.ДВ бр.86 от 2017г./-напр.Решение № 196 от 21.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6068/2014 г., IV г. о., ГК. Към момента посоченото основание за допускане на касационно обжалване е отменено, но макар и изрична норма да прогласява незадължителния характер на решенията по чл.290 ГПК /чл.290,ал.3 ГПК/, то значението на тази практика де факто е същото – тъй като е включена в хипотезата на чл. 280, ал. 1 т.1, представлявайки именно практика на върховната съдебна инстанция. Въззивникът се позовава на практика на ВКС- решение №191 от 23.02.2018г. по гр.д.№3907/2016, ІV ГО също постановено по реда на чл.290