Решение № 5 от 07.01.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№5 гр. София, 07.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЕмилТомов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева при участието на секретаря Росица Ал. Иванова като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20248002103816 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Е. Ж. П. срещу решение № 116 от 19.06.2024 г. по в. гр. дело № 56/2024 г. на Бургаски апелативен съд (БАС), с което е потвърдено решение № 1281 от 12.12.2023 г. по гр. дело № 897/2023 г. на Бургаски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу С. Г. Г. иск с правно основание чл.

240 ЗЗД за сумата 90 000 лв. – вземане по договор за заем от 29.06.2018 г., сключен между Й.

П. като заемодател и ответника С. Г. като заемател, ведно с акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 22 775 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода: 02.12.2020 г. – 15.05.2023 г., както и предявеният от касатора срещу ответника С. Г. иск с правно основание чл. 240 ЗЗД за сумата 90 000 лв. - вземане по договор за заем от 29.06.2018 г., сключен между Т. П. като заемодател и ответника С. Г. като заемател, ведно с акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата 22 775 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода: 02.12.2020 г. – 15.05.2023 г., които горепосочени парични вземания са цедирани на ищеца П. от заемодателите П. и П. с договори за цесия от 21.04.2022 г. и 22.04.2022 г., както и са отхвърлени предявените при условията на евентуалност от Е. Ж. П. срещу С. Г. Г. искове с правни основания чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за горепосочените главници и лихви, първите получени от ответника Г. без 1 основание.

Касаторът - ищец поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закoн и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Твърди, че изведените от въззивния съд фактически и правни изводи не съответстват на приетите по делото доказателства, а представляват превратно тяхно тълкуване при извеждане на извода за привидност на процесните договори за заем, прикриващи действителни отношения във връзка с инвестиция на неучастващото в настоящия спор трето лице – „Контраст Инвест София“ ЕООД по предварителния договор за суперфиция и строителство от 28.06.2018 г..

Намира, че отсъства „обратно писмо“ или начало на писмено доказателство относно привидността на процесните договори за заем, които да правят допустими свидетелските показания, обсъдени в атакуваното решение. Същевременно счита, че дори последните да са допустими, от тях не се установява нито привидността на заемите, нито наличието на друго основание, на което Й. П. и Т. П. да са престирали на ответника Г. процесните главници от по 90 000 лв.. Също така навежда, че доколкото гласните доказателства са противоречиви, решаващият съд в нарушение на процесуалния закон не е посочил защо кредитира едни за сметка на други. Намира обжалваното решение за немотивирано, тъй като в него не е отразена смислено и ясно решаващата воля на съда. Тя е изведена без да е подкрепена с фактически и правни доводи както досежно приетите за относително симулативни процесни договори за заем, които не става ясно какви действителни правоотношения прикриват, така и досежно приетото за липсващо основание за уважаване на евентуално съединените искове, почиващи на неоснователно обогатяване. Твърди, че счита за установено от приетите в процеса доказателства обстоятелството, че процесните договори за заем са действителни, тъй като противното, твърдяно от ответника, не е доказано. Поддържа, че дори да се приеме, че няма заемно правоотношение, то наредените по банков път процесни главници от сметките на П. и П. по сметката на ответника съставляват престация без правно основание, подлежаща на връщане на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове (главните или евентуалните) да бъдат уважени изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба - С. Г. Г. подава писмен отговор, в който оспорва нейната основателност, като моли обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно. Поддържа, че действителните процесни правоотношения са инвестиционни по предварителния договор от 28.06.2018 г., а привидните – обезпечение и заем, както е приел въззивният съд въз основа на правилно възприетите доказателства по делото. Счита представената нотариално заверена декларация от Т. П. за директно установяваща привидността на процесните договори за заем, без да са необходими други доказателства. В случай, че тя се приеме за начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК поддържа, че изявлението в нея е подкрепено от допустимите в тази хипотеза свидетелски показания. Претендира сторените съдебно- деловодни разноски пред ВКС.

2

С определение № 2861 от 04.06.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по процесуалноправния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да извърши собствена преценка на всички приети и относими доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, след което да изложи мотиви кои доказателства, доводи и възражения кредитира или намира за основателни и кои не, като се ръководи от основополагащите за съдопроизводството процесуални правила? и по материалноправния въпрос: Следва ли съдът при разглеждане на въпроса дали една сделка е нищожна поради нейния привиден характер да установи характера на прикритата сделка и дали същата е действителна, и ако тя е действителна, да приложи правилата й съгласно чл. 17. ал. 1 ЗЗД? Дължи ли съдът да изследва действителната обща воля на страните за сключването на прикритата сделка, нейното предназначение и развитието на правоотношенията?.

По процесуалноправния въпрос е формирана практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д.

№ 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о., решение № 50239 от 18.01.2023 г. по гр. д. № 4528/2021 г. на IV г. о. и др., вкл. цитираните от касатора, според която въззивната инстанция дължи излагането на собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора като втора решаваща инстанция и извършването на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. За да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства – например според чл. 164 ГПК), следва да се стреми да установи истината. Последното се постига чрез преценка на доказателствата, твърденията, възраженията и доводите на страните по вътрешно убеждение, почиващо на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК), и при ясно и точно излагане на съображенията на съда. Ако въззивният съд не стори това, той засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 ГПК.

По материалноправния въпрос е формирана трайна практика на ВКС (решение № 256/30.04.2020г. на III г.о.; решение № 50004/ 01.02.2023 г. по гр. д. № 1208/2022 г. на III г. о.; решение № 204/21.09.2011 г. по гр. д. № 1212/2010 г. на III г.о., решение № 172/02.03.2010 г. по гр. д. № 62/2009г. на IV г.о.; решение № 243 от 30.10.2014 г. по гр. д. № 3412/2014 г. на I г. о.; решение № 420/21.12.2012 г. по гр. д. № 187/2012 г. на III г.о. и др.), според която по иск, с който се претендира право, произтичащо от сключен договор, ответникът, който отрича 3 претендираното право, може да оспори иска с възражение, че сключеният договор е привиден. Ако договорът е привиден, той е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, независимо от това дали симулацията е абсолютна или относителна. И в двата случая страните не са обвързани от привидния договор. Ако договорът не прикрива друго съглашение, симулацията е абсолютна и страните не са обвързани въобще. Ако договорът прикрива друго съглашение, симулацията е относителна и ищецът може да се брани с реплика, че съществува прикрито съглашение между страните. Ако прикрито съглашение съществува и е действително, то урежда отношенията между страните съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Съдът е длъжен да изследва намерението, действителната воля на страните за сключването на договора и неговото предназначение, динамиката на правоотношенията и да съобрази всички правнорелевантни факти към момента на приключване на съдебното дирене. Във всички случаи страните по привидната и прикритата сделка следва да са едни и същи. Когато страна по тях твърди относителна симулация, тя носи тежестта да установи действителното (скритото) правоотношение, а не просто да използва наличието на някакво абстрактно такова (неустановено в процеса), за да аргументира възражението си за привидност на явното съглашение. Разкриването на относителната симулация и установяването на действителните отношения между страните става чрез т. нар. „обратно писмо“. Обратният документ се създава нарочно за случая и по съдържание трябва да разкрива точно вътрешните отношения между страните по привидната сделка. Той се подписва от същите страни, които участват в явната сделка, за разлика от документа с характер на начало на писмено доказателство, който има едностранен характер. Като писмен документ „обратното писмо“ трябва да има автентичен характер, т.е. да изхожда от страните, посочени в него. Ако не е подписано от една от страните „обратното писмо“ е неистинско, като средството за защита в този случай е оспорване на истинността на документа относно авторството. Начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК е писмено волеизявление на страна по сделката, което свидетелства за факт, който не установява пряко наличието на симулативно волеизявление, а създава вероятност изразеното волеизявление да е привидно, но само по себе си това косвено доказателство не е достатъчно да докаже симулацията. При наличието на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК ответникът, който възразява, че договорът, на който е основан иска е привиден, може да ангажира свидетелски показания относно привидността, които ще са допустими. В тази хипотеза симулативността следва да е изводима по несъмнен начин от всички приети и относими доказателства по делото, а не да се основава единствено на документа по чл. 165, ал. 2 ГПК.

Горепосочените отговори на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, обективирани в константната практика на ВКС, следва да намерят приложение и по настоящия спор.

Касационната жалба е основателна.

Предявените искове са с правни основания чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на дължими главници и лихви по договори за заем от 29.06.2018 г., вземанията по които са цедирани на ищеца (главни искове), с които са съединени при условията на 4 евентуалност искове за същите парични суми с правни основания чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД (евентуални искове).