Решение № 265605 от 03.09.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

Гр.София, …..09.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен състав, в открито заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

СИМОНА УГЛЯРОВА при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.

№ 8343 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 43440 от 18.02.2020г., постановено по гр. д. № 18419/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 76 състав, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение от 09.06.2020г., е уважен предявеният иск с правно основание по чл.200 КТ за осъждане на ответника „Т.С.Ц.1“ ДЗЗД да заплати на О.Н.З. сумата от 10 067,03 лева, представляваща парично обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие от трудова злополука от 29.03.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от 28.03.2019г. до окончателното й изплащане.

С решението съдът се е произнесъл по разноските, съобразно изхода на спора.

Решението е постановено с участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Д.З.“ АД.

Въззивникът – ответник „Т.С.Ц.1“ ДЗЗД, посредством процесуален представител с доказателства по делото за надлежно учредена представителна власт, обжалва решението в цялост, с оплакване за неправилност, нарушение на материалния закон и необоснованост. В подкрепа на изложеното се поддържа, че неправилно първоинстанционният съд не е взел предвид установените факти в официални документи по делото, а именно – съдържащите се в присъдата и мотивите към нея такива, както и протоколите от съдебните заседания на наказателния съд. Сочи, че присъдата и мотивите към нея обвързват ищцовата страна със силата на пресъдено нещо, като отделно от това, мотивите на присъдата на наказателния съд представляват официален документ, издаден от надлежен орган, който следва да бъде ценен като доказателство за установените в него факти и от граждански съд по настоящото производство. Навежда, че протоколите за разпит на свидетели в наказателното производство следва да се ценят като официални документи по смисъла на ГПК, като обстоятелството, че същите обективират гласни доказателства, събрани по друг процесуален ред, не ги лишава от качеството им на писмени доказателства по ГПК. На следващо място се поддържа неправилност в извода на районната съдебна инстанция за липса на груба небрежност или умисъл в поведението на пострадалото лице, като именно въз основа на присъдата на наказателния съд, мотивите към нея и протоколите, обективиращи свидетелски показания, се установява напълно наличието на умисъл – умишлено нарушаване на дължимата грижа от страна на работника, респективно и съпричиняване на вредите. Отделно от това се релевират доводи, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал заключението по назначената съдебно – медицинска експертиза, по която вещите лица не са имали компетентност да дадат годно заключение дали медицинските дейности, за които се претендират разходи и по – специално – избор на екип и наемане на специалист от чужбина, са били необходими, респективно дали са целесъобразни от медицинска гледна точка.

Излага се, че изборът на медицински специалисти е легитимно право на пострадалото лице, но направените за този избор разходи не следва да се възлагат в тежест на работодателя. Поддържа се, че първата интервенция не е постигнала целта си, поради което се е наложила втора такава, но по отношение на последната липсва и не е налице причинно – следствена връзка с процесната трудова злополука. В заключение излага, че съдът неправилно е интерпретирал и депозираните по делото свидетелски показания, видно от които е налице умишлено неизпълнение на нарежданията на властите от страна на пострадалия работник, както и поведение от неговата страна, което се характеризира с груба небрежност. По изложените съображения се моли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение, като вместо него постанови друго, с което предявеният иск с правно основание по чл.200 от КТ да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен. Претендират се сторените в производството разноски.

Въззиваемият – ищец О.Н.З., посредством надлежно упълномощен процесуален представител, е депозирал писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК, с който въззивната жалба се оспорва изцяло. Конкретно се поддържа, че правилно и законосъобразно първостепенният съд е отказал да изгради своите изводи върху мотивите на постановената от наказателния съд присъда, както и да ползва протоколите от проведените пред последния съдебни заседания, доколкото и съгласно чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо единствено относно обстоятелствата дали деянието е извършено, дали е противоправно и дали деецът е виновен, като по отношение действията на пострадалото лице и по – точно във връзка с наличието или липсата на проявена от него „груба небрежност“, изводите следва да се изградят единствено на факти, които са били установени в рамките на гражданското производство и със съответните предвидени в ГПК доказателствени средства. На следващо място се сочи, че обстоятелството, че първоначалната пластична операция не е била успешна се установява от самия медицински документ, издаден във връзка с операцията на 17.10.2017г., а именно – епикриза по ИЗ № 31199, издадена от болница „Токуда – София“, което е наложило и извършването на повторна операция, състояща се от поредна реконструкция на лявата очна орбита, като намиращите се там титанови плаки и винтове са били отстранени, а областта е следвало да се възстанови наново, посредством кортикоспонгиозни париетални автотрансплантанти.

Сочи се, че по делото липсват данни, от които да се релевира извод, че действията на пострадалото лице са били в някаква степен негрижливи, още по – малко съществуват данни, че въпросните действия са предприети при неполагането на грижа, каквато и най – небрежният би положил при сходни обстоятелства. Счита, че при правилна преценка на събрания по делото доказателствен материал, първостепенният съд е достигнал до правилен и обоснован извод, обективиран в съдебния акт, поради което и последният следва да бъде потвърден като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски по представен по реда на чл.80 ГПК списък.

Софийски градски съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

По отношение на неговата правилност и по наведените с въззивната жалба доводи, въззивният съд намира следното:

Предявен е иск с правно основание по чл. 200 КТ, с който се претендира заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на трудова злополука.

Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено, независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/.

За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител имуществени и/ или неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1). Трудова злополука; 2). Вреда, водеща до неблагоприятни последици – намаляване на имуществения актив, увеличаване на имуществения пасив или направата на разноски, а по отношение на неимуществените вреди – претърпени болки и страдания от пострадалия или лица, които имат право да получат обезщетение (съобразно Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК) и 3). Причинно – следствена връзка между злополуката и причинените имуществени и неимуществени вреди, тоест последните да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл, отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван терминът "груба небрежност"), отговорността на работодателя може само да бъде намалена.

Безспорно е във въззивното производство, че към датата на процесната злополука – 29.03.2016г., между ответника и О.Н.З. е съществувало трудово правоотношение, по силата на което последният е заемал длъжността "шофьор", както и че на посочената дата, през време и по повод извършваната работа – вдигане на едрогабаритен отпадък, пострадалият бил ударен с камък от страна на агресивен минувач, вследствие на което получил мозъчна контузия, импресионна фрактура на лявата челна кост, фрактура на лявата орбита и фрактура на максилата вляво.

Не се спори между страните, че посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и обстоятелствата, при които е настъпила, са установени и в представеното разпореждане № 19218 от 07.04.2016 г. на НОИ – Териториално поделение – София град.

Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с наличието на причинно – следствена връзка между реализирания разход за медицинско лечение и процесната трудова злополука, както и наличието на съпричиняване от страна на пострадалия.

В първоинстанционното производство по делото е прието заключение на комплексна съдебно – медицинска експертиза, която съдът кредитира като обосновано и пълно. От същото се установява, че: 1). Вследствие на трудовата злополука от 29.03.2016г. О.Н.З. е получил травматични увреждания както следва:

· Черепно – мозъчна травма, състояща се от мозъчна контузия лека степен на тежест; счупване на основата на черепа в предна черепна ямка, многофрагментно импресионно вдаване на фрагменти към черепната кухина/ счупване на челната кост до левия челен синус; счуване на суборбиталния ръб на лява очница; счупване на медиална, долна и латерална стени на лява орбита; травматичен кръвоизлив в етмоидалните клетки вляво; навлизане на въздух зад левия очен булб; звездовидна разкъсно – контузна рана в областта на лява вежда; линейна разкъсно – контузна рана под ляво око; травматичен кръвоизлив в меките тъкани около ляв очен булб;