Решение № 989 от 19.10.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 989 гр. гр. Стара Загора,, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ангелина Богданова при участието на секретаря Пламена Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Ангелина Богданова Гражданско дело № 20265530101798 по описа за 2026 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Ц. Б. С., ЕГН ********** чрез адв. М.

М., против "ЛЕНДИВО" ООД, ЕИК: 203811241, със седалище и адрес на управление гр. Шумен, представлявано от Стефан Топузаков, с която иска да бъде прието, че сключеният между страните договор за кредит № *********, сключен с „Лендиво“ ООД, за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от 33Д, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, при условията на евентуалност да обяви за нищожна клаузата на чл. 27, ал. 1 от Договор за кредит № *********, сключен с „Лендиво“ ООД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 135 лева, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 от 3ЗП и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

С исковата молба ищецът твърди, че е страна по Договор за кредит № *********, сключен със „Лендиво“ ООД, по силата на който му е предоставен кредит в размер на 500 лв., при общо задължение за връщане в размер на 650 лв. и срок на договора 30 дни. Посочва, че съгласно договора годишният процент на разходите е 42,58 %, а годишният лихвен процент – 36 %. Твърди, че в чл. 27, ал. 1 от процесния договор е предвидена неустойка в размер на 0,9 1

% от усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното допълнително обезпечение, като същата се заплаща периодично с погасителните вноски. В резултат на това му е начислена неустойка в общ размер на 135 лв.

Ищецът поддържа, че договорът за кредит е недействителен поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, съответно на чл.

22 ЗПК. Твърди, че в договора не е посочено ясно дали договореният лихвен процент е фиксиран или променлив и не са изложени условията за прилагането му. Сочи също, че в договора е посочен само размерът на ГПР, без ясно да са посочени неговите компоненти и начинът на формирането му, поради което според него потребителят не може да установи действителното оскъпяване на кредита и дали начислената неустойка е включена при определянето на ГПР. Твърди още, че чрез уговорената неустойка се заобикаля ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на ГПР, както и че посочването на ГПР, който не съответства на реално прилагания в отношенията между страните, представлява заблуждаваща търговска практика. Поради това ищецът счита, че са налице предпоставките на чл. 22 ЗПК за недействителност на договора за потребителски кредит.

При условията на евентуалност ищецът поддържа, че клаузата на чл. 27, ал. 1 от Договор за кредит № *********, предвиждаща неустойка за непредоставяне на допълнително обезпечение, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и поради противоречие с чл. 33 ЗПК и като неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Твърди, че неустойката води до значителна нееквивалентност на престациите, до неоправдано увеличаване на задължението на кредитополучателя и до неоснователно обогатяване на кредитора. Ищецът сочи, че неустойката е необосновано висока и представлява допълнително възнаграждение за кредитора, което излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Според него чрез тази уговорка се прехвърля върху потребителя рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да извърши оценка на кредитоспособността му и се заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който заявява, че оспорва предявените искове като частично 2 недопустими и неоснователни. Поддържа, че ищецът няма правен интерес от предявените установителни искове за недействителност на договора и отделни негови клаузи, тъй като кредитът е изцяло погасен и договорът е прекратен.

Според ответника при това положение защитата на ищеца би могла да бъде реализирана единствено чрез осъдителен иск за възстановяване на евентуално недължимо платените суми.

Ответникът твърди още, че предявяването на иска представлява злоупотреба с процесуални права, тъй като ищецът е образувал пет идентични производства срещу дружеството, по различни договори за кредит, но при еднаква уговорка за неустойка при непредоставяне на обезпечение. Поради това моли делата, които не са решени, да бъдат съединени по реда на чл. 213 ГПК, а при условията на евентуалност – при уважаване на иска да не се присъждат разноски за повече от едно производство.

По същество ответникът оспорва твърденията за недействителност на договора и нищожност на клаузата за неустойка. Поддържа, че евентуалната нищожност на отделната неустоечна клауза не води до недействителност на целия договор, тъй като договорът може да се изпълнява и без нея. Сочи, че основните параметри на кредита – главница и лихва – са валидно уговорени и са спазени изискванията на ЗПК и ЗПФУР. Ответникът твърди, че договорът е сключен дистанционно след предоставяне на необходимата преддоговорна информация, Стандартен европейски формуляр и Общи условия, с които ищецът се е запознал и които е приел чрез електронно подписване. Според ответника още преди сключването на договора ищецът е бил информиран за всички негови условия, включително за размера и предпоставките за дължимост на неустойката. Ответникът оспорва твърдението за нарушение на ЗПК относно ГПР, като сочи, че размерът му и начинът на формирането му са посочени в договора и Стандартния европейски формуляр, както и в Общите условия. Поддържа, че при нормативно допустим ГПР към момента на сключване на договора от 64,75 %, уговореният ГПР от 42,58 % не надхвърля законовия лимит. Според ответника неустойката не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като е дължима единствено при неизпълнение на конкретно договорно задължение за предоставяне на обезпечение. Ответникът поддържа, че неустойката е ясно регламентирана в договора и погасителния план, като са посочени размерът , предпоставките за възникването на задължението и периодът, за който се начислява. Сочи, че неустойката не представлява 3 добавък към възнаградителната лихва и не нарушава ограниченията по ЗПК.

Оспорва и твърденията за заблуждаваща търговска практика. Ответникът оспорва и твърденията за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави. Посочва, че неустойката е уговорена като санкция за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, като кредитополучателят е имал възможност да предостави обезпечение в допълнителен срок, да го замени с друго или да се откаже от договора в 14 дневен срок. Поддържа, че неустойката се начислява само за периода, през който кредитът не е обезпечен. Ответникът счита, че не е налице неравноправност на клаузата по смисъла на ЗЗП, тъй като тя е ясна, разбираема и индивидуално договорена, а потребителят е бил предварително информиран за финансовите последици от неизпълнението. На последно място ответникът се позовава на обстоятелството, че ищецът е сключил множество договори със същата уговорка за неустойка, което според него сочи, че ищецът е бил многократно запознаван с условията и е избирал доброволно да се обвърже с тях. От това ответникът извежда както липса на заблуда и неравноправност, така и недобросъвестност при предявяването на настоящите искове.

В заключение ответникът моли производството да бъде прекратено частично поради недопустимост на исковете, евентуално – свързаните производства да бъдат съединени по реда на чл. 213 ГПК, а ако исковете бъдат разгледани по същество – да бъдат отхвърлени като неоснователни, с присъждане на направените разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства, а именно, че между страните Ц. Б. С., като кредитополучател и "ЛЕНДИВО" ООД, като кредитодател, е сключен Договор за кредит, предоставен от разстояние № *********

Не е спорно между страните и че сумата по кредита от 500 лв. е усвоена от кредитополучателя, както и че сумата за неустойка при непредоставяне на обезпечение не е включена при изчисляването на ГПР по кредита.

4

Съгласно договора на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 500 лв. от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 36,00 % и посочен годишен процент на разходите - 42,58 %. В договора е уговорена и клауза за неустойка - чл. 27, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. За длъжника е предвидено задължение - чл. 17, ал. 1 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план. В случая е една вноска при неустойка от 135 лв.

Съдът споделя съображенията в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, тъй като посочената в договора неустойка представлява разход по кредита, който обаче не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита.

Съгласно § 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. При отчитане на дефинираното в разпоредбата съдът счита, че уговорената в чл. 27, ал. 1 от договора за кредит неустойка представлява разход по кредита, който е следвало да бъде взет предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Безспорно е между страните, че уговорената неустойка не е била включена при изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР).

С оглед краткия срок на договорното правоотношение – един месец, и размера на отпуснатата сума – 500 лв., уговорената неустойка в размер на 0,9 % от главницата за всеки ден възлиза на 135 лв. за 30-дневен период, респективно на 1 642,50 лв. на годишна база. Ето защо, ако неустойката беше включена в разходите по кредита, годишният процент на разходите по процесния договор неминуемо би надхвърлил законоустановения праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на 5 законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.

Невключването на неустойката при изчисляването води до некоректно и неточно посочване на ГПР в текста на договора, а от там и до заблуждение на потребителя относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита, явяващо се нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има за последица недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК, тъй като непосочването на действителния процент на оскъпяване на кредита има същата последица като липса на отразен ГПР.

С оглед на гореизложеното съдът приема за основателно още и възражението, че целта на неустоечната клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.