Решение № 2089 от 27.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2089 гр. София, 27.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ваня Н. Иванова

Членове:

Полина Люб. Амбарева

Стоян Ст. Петров при участието на секретаря Димитринка Б. Димитрова-Георгиева като разгледа докладваното от Стоян Ст. Петров Въззивно гражданско дело № 20251100510376 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 13169 от 04.07.2025 г. по гр. д. № 782 от 2025 г. Софийският районен съд е осъдил „Финтрейд Файнанс“ АД, ЕИК 203429537, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, да заплати на „В.С.“ ЕООД, ЕИК 206039745, сумата от 5 265,23 лева, представляваща заплатена при начална липса на основание възнаградителна лихва по Договор за бизнес линия №70290808 от 21.06.2023г., ведно със законната лихва върху сумата от 5 148 лв., считано от 20.08.2024 г. – датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане, както и ведно със законната лихва върху разликата над 5 148 лв. до пълния размер от 5 265,23 лева (или за сумата от 117,23 лв.) от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 29.05.2025 г., до окончателното плащане.

Ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в производството.

Подадена е въззивна жалба от ответника „Финтрейд Файнанс“ АД, с която първоинстанционното решение се оспорва изцяло като неправилно. Развива съображения, че са неправилни изводите на СРС, че е налице нищожност на клаузата за лихва, уговорена в чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Поддържа, че съдът не е имал възможност да прецени какви разходи е направил ответникът при предоставяне на процесния кредит и какъв е поетият риск, за да се приеме, че уговорената възнаградителна лихва е нищожна. Навежда доводи, че страните са търговци, поради което се предполагало, че полагат по-голяма грижа при сключването и изпълнението на договорите, но този аргумент бил отхвърлен от СРС.

Поддържа, че лихвата е уговорена в полза на кредитополучателя, тъй като била дължима само когато се ползват суми по кредита, а върху погасената част от главницата лихва не се дължала. Кредитополучателят можел да избира дали да 1 погасява главница или лихва и каква част, като лихва се дължала само върху непогасената главница. Подробно аргументира, че не можело да се прави извод, че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави само поради факта на нееквивалентност на насрещните престации. Счита, че уговореното възнаграждение било в съответствие с принципите за свобода на договаряне и възмездност на търговските отношения. Недопустимо било да се ползват заемни средства без възнаграждение. Постановявайки решението, съдът, в нарушение на материалния закон, бил приравнил процесните отношения като такива между страна, имаща господстващо положение – кредитодателят, и по-слаба страна – кредитополучателят, при положение, че се касаело за търговски отношения. Според въззивника съдът е нарушил процесуалните правила, като се е произнесъл по валидността на целия договор за заем, без да е дал указания на страните, че ще се произнесе за това и без да им е дал възможност да изразят становище и посочат доказателства, съобразно указанията в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоява за отмяна на атакуваното решение. Претендират се разноски.

Ищецът „В.С.“ ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения. Подробно аргументира, че са правилни изводите на районния съд за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради накърняване на добрите нрави. Без значение било, че страните са търговци. Сочи, че предвиденият 14-дневен лихвен процент в размер на 6 % /предвид факта, че в една календарна година има 26 такива 14-дневни периоди/ възлиза на 156 % върху усвоената сума, което надхвърля повече от 4 пъти законната лихва, а това представлява нарушение на добрите нрави. В случая, уговорената стойност на договорната лихва само за една година (възлизаща на 5265,23 лв.) надвишавала дори размера на договорената главница (чийто размер е 3300 лв.), поради което било налице очевидна нееквивалентност на престациите, още повече, че кредитът бил използван за период от 1 година, за който период е заплатена така посочената сума за договорна лихва. Навежда доводи, че клаузата за заплащане на договорна лихва е нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП като неравноправна. Неоснователни според въззиваемия са изложените във въззивната жалба твърдения за това, че констатацията за нищожността на клаузата за договорна лихва води до нарушаване на принципа за възмездност на търговската сделка съгласно чл. 294, ал. 1 от ТЗ, тъй като клаузите, касаещи договорната лихва по договор за кредит, са част от същественото му съдържание и не могат да бъдат заменени от повелителни норми на закона, предвид което тяхното отпадане като нищожни пораждало нищожност на целия договор.

Излага аргументи, че правилно районният съд се произнесъл в мотивите по валидността на целия договор, но дори и да е допуснал нарушение, то не рефлектирало върху правилността на съдебния му акт, тъй като била присъдена стойността на договорната лихва, чиято нищожност също била разгледана. Настоява се за потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното.

Предявен е иск за осъждане на „Финтрейд Файнанс“ АД да заплати на „В.С.“ ЕООД сумата от 5 148 лева, представляваща недължимо платена по сключен между страните договор за бизнес линия № 7029080 от 21.06.2023 г. договорна лихва поради противоречие на клаузата с добрите нрави, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.08.2024 г. до окончателното плащане. С протоколно определение от 04.06.2025 г. съдът е допуснал изменение на иска с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД чрез увеличение на неговия размер от 5 148 лева на 5 265,23 лева.

Ищцовото дружество твърди да е било в облигационно отношение с ответника по договор за бизнес линия №7029080 от 21.06.2023г. Твърди, че съгласно уговореното 2 в чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора ищецът заплащал такса „фиксиран двуседмичен лихвен процент“. Сочи, че съгласно същия е дължима лихва за ползване на кредита в размер на 6% от усвоената главница за всеки 14-дневен период върху усвоената, но непогасена главница, като лихвата била дължима в 14-дневен срок от начисляването й.

Твърди, че по процесния договор е заплатил суми, чийто общ размер възлизал на 2 833,20 лева, като се изисквало плащане на още 3 478,28 лева. Счита, че целият договор за кредит е нищожен и в тази връзка сочи, че така уговорената възнаградителна лихва възлиза на 156% годишно, което накърнява добрите нрави, тъй като създава нееквивалентност между двете насрещни престации, като развива и подробни доводи в тази насока. Излага, че противоречаща на добри нрави е възнаградителна лихва, която надвишава трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити и двукратния размер по обезпечени такива. Навежда съображения и в насока, че клаузата за договорна лихва е нищожна и като неравноправна на основание чл. 146 ЗЗП. Твърди, че е платил договорна лихва в размер на 5148 лв., която ответникът следвало да му върне на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът не оспорва, че между страните е сключен договор със соченото от ищеца съдържание. По същество на спора ответникът оспорва основателността на исковете, като поддържа, че страните били търговци и имали възможност да преценят професионално риска и изгодите на сключваната сделка, като положат грижата на добрия търговец. Развива подробни съображения в насока, че клаузата, която урежда възнаградителната лихва, не накърнява добрите нрави. Сочи, че в случая двете страни по договора са търговци, поради което между тях намирали приложение принципите на търговските правоотношения. Излага, че страните са свободни при уговарянето на възнаграждението по съответния договор. Ако се приеме, че клаузата, която урежда възнаградителната лихва, е нищожна, се твърди, че сделката би се превърнала в безвъзмездна, което би било в противоречие с принципа на възмездност на търговските сделки. Подробно излага, че в случая не намират приложение разпоредбите на ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното.

Не е спорно, че на 21.06.2023 г. страните са сключили Договор за бизнес линия „Fintrade Оборот 6%“ № 7029080, в изпълнение на който ищецът е предоставил на ответника паричен заем под формата на кредитна линия в размер на 3247,35 лв. от общо отпуснати 3300 лева. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора кредитополучателят следва да заплаща фиксирана лихва по заема в размер на 6 % от усвоената главница за всеки 14-дневен период от ползване на кредит, но не по-малко от 30,00 лева, като е предвидено лихвата да се начислява на всеки първи ден от всеки 14-дневен период върху усвоената, но непогасена главница към този ден. Кредитополучателят е следвало да заплаща лихвата в срок до 14 дни от нейното начисляване.

Съгласно анекс към договор за бизнес линия №70290808 от 27.03.2024 и разходен касов ордер от 27.03.2024 г. страните са уговорили предоставянето на допълнителна парична сума от 500 лева, изплатена на заемополучателя съгласно 3 представения касов ордер. Съдът не приема обаче, че ответникът е изпалтил на ищеца още 80 лв., тъй като в представената разписка за извършено плащане от 22.11.2023г. е посочено, че тази сума се изплаща на Т.Л.Д., без да е отразено същата да действа в качеството на пълномощник или управител на ищцовото дружество.

От представено от ответника удостоверение за липса на задължения по процесния договор се установява, че в периода 05.07.2023г. – 19.06.2024г. ищцовото дружеството е заплатило по договора следните суми: за главница 3 821,13 лева, за договорна лихва 5 265,23 лв., за наказателни такси 177,30 лв.

Не се спори между страните, че задълженията по процесния договор са погасени изцяло.

Единственият спорен момент между страните пред въззивния съд е по отношение валидността на сключения договор за кредит.

Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които, изхождайки от принципа за справедливост, са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Автономията на волята на страните при сключването на договора е ограничена, като отделните клаузи не може да противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

Противоречието с императивни правни норми и добрите нрави е основание за нищожност, както на гражданските, така и на търговските сделки, а възраженията на въззивника в обратната насока са неоснователни, независимо от търговския характер на сделката и възмездността в търговските отношения. Няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва, но свободата им на договаряне е ограничена от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.

При преценка дали уговореният размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за ползване, следва да се отчете характерът на договора и неговата цел, като насрещната престация – заплащане на възнаградителна лихва, следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.