Решение № 18419 от 09.11.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18419 гр. София, 09.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: С Г при участието на секретаря С В като разгледа докладваното от С Г Гражданско дело № 20221110161191 по описа за 2022 година

Предявен е от Ц. Т. П. против „М..с“ АД установителен иск с правно основание чл.124 ГПК за установяване несъществуването на следните вземания: за сумата 1747,20 лева- неустойка, дължима при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечение чрез поръчителство/гарант, тъй като клаузата, предвидена в чл. 10 от Договор за потребителски кредит от разстояние № ../16.09.2021 г., сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 21 вр. чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

В срока по чл.131 ГПК от ответника е депозиран отговор на исковата молба, в който заявява, че признава иска. Счита, че дружеството не е дало повод за завеждане на исковете, поради което на основание чл. 78, ал. 2 ГПК разноските във връзка със същия следва да бъдат възложени в тежест на ищеца.

В срока по чл. 131 ГПК е предявен и насрещен иск, с който се иска осъждането на Ц. Т. П. да заплати на "М..с" АД сумата от 1940,50 лева - остатък от непогасена главница по процесния договор за кредит, ведно със законната лихва, считано от депозиране на насрещния иск, 140,49 лева- договорна лихва за периода 10.05.2022 г.- 16.11.2022 г. и 51,33 лева- законна лихва за периода 10.05.2022 г.- 23.12.2022 г.

В условията на евентуалност, в случай че договорът бъде прогласен за нищожен, е предявен евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 1521 лева (съобразно допуснато уточнение в о.с.з., проведено на 11.10.2023 г.), представляваща сума, с която ответникът се е обогатил без правно основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от дата на предявяване на исковата молба 1 до окончателно изплащане

В срока за отговор ищцата (ответник по насрещния иск) е изразила становище за неговата допустимост, но неоснователност. В същата подробно са развити правните доводи за нищожност на целия договор за кредит. Като нищожна е оспорена и клаузата от договора, предвиждаща задължение за плащане на възнаградителна лихва в посочения размер.

Изразено е, че ищцата дължи връщане единствено на чистата стойност на получената заемна сума.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С депозирания отговор на исковата молба ответникът не оспорва, а признава предявения иск за установяване недължимост на неустойка, уредена в чл. 10 от договора за потребителски кредит. Това негово признание се потвърждава от съдържанието на клаузата на чл. 10 от договора за потребителски кредит, от която е видно, че кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер в случай, че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от настоящия договор. Неустойката е в размер на 13,80 лева плюс 0,230% от усвоения размер на кредита за всеки ден, за който кредитът не е обезпечен.

В чл. 20, ал. 2 от договора е предвидено, че кредитополучателят се задължава, в срок от три работни дни от сключването на настоящия договор, да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора. В чл. 20, ал. 3 от договора са уредени условията, на които следва да отговаря поръчителя, а именно да бъде с брутен осигурителен доход над 1400 лева; работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит сключен с „М..с“ АД.

Основното задължение на заемателя по договор за паричен потребителски кредит, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С оспорената в настоящото производство договорна клауза е уговорена компенсаторна неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на потребителя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка в размер на 87 % от размера на заетата сума. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с 2 възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за потребителски кредит да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и не обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът намира, че неустоечната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Предвид гореизложеното и съобразно направеното от ответника признание, предявеният първоначален иск е основателен и следва да бъде уважен.

По насрещните искове.

Първата и основна предпоставка за уважаване на предявените главни насрещни искове е наличието на валидно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит, което обстоятелство ответникът /ищец по първоначалния иск/ оспорва с твърдения за неспазване разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК.

Като взе предвид приетите по делото доказателства, съдът намира, в случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 2021г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпечението е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя[1]кредитополучател, тъй като поръчителят следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на 3 официални документи.

На следващо място показателно е и обстоятелството, че /както беше посочено по-горе/ компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на кредитора да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако потребителят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за кредитора и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.

Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер се равнява на 87% от размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения размер от 50%. Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.

От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.

Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за кредитора, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за потребителски кредит, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по кредита, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,65% годишно, а не над 80%. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.

Както е изяснено в съдебната практика /в този смисъл Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. на ВКС по т. д.

4

№ 1023/2020 г., I т. о., ТК, Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК и Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., ТК/, при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи, на осн. чл. 23 ЗПК, дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД.