Определение № 19287 от 09.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19287 гр. София, 09.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Г, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Ина Бр. Маринова като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно частно гражданско дело № 20251100509704 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на П. А. Т. чрез адв. М.В.М. срещу определение № 29156 от 08.07.2025 г., постановено по гр. д. № 66190/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 173- ти състав, в частта, с която е оставена без уважение молба вх. № 209915/16.06.2025 г. на СРС за изменение на постановеното по делото решение № 10276/02.06.2025 г. в частта за разноските.

В частната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното определение.

Твърди се, че в процесния случай разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК не е приложима, доколкото ответникът е дал повод за завеждане на делото. Навежда се, че при присъждане на възнаграждение за безплатно оказана адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение следва да включва ДДС. Моли се съдът да отмени определението в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да измени първоинстанционното решение в частта му за разноските, като го отмени в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, и вместо това да осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лева, представляваща разноски за първата инстанция, и на адвокат М.В.М. сумата в размер на 480 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за безплатно оказана адвокатска помощ и съдействие в първоинстанционното производство.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна е подала отговор на частната жалба, в който е изразено становище за нейната неоснователност. В отговора на частната жалба е инкорпорирана и молба за спиране на настоящото производство, която се обосновава с наличие на образувано дело пред СЕС, имащо преюдициално значение за правилното решаване на настоящия спор. Моли се съдът да отхвърли частната жалба и да потвърди обжалваното определение. В условията на евентуалност се иска съдът да спре 1 производството до произнасяне на СЕС по посоченото по- горе дело.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и прецени данните по делото, констатира следното:

Жалбата е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от надлежна страна и като такава е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира същата за основателна.

С разпоредбата на чл. 248 ГПК законодателят е предвидил две отделни хипотези за промяна на вече постановения съдебен акт по делото в частта за разноските. Първата хипотеза е за допълване на решението в частта за разноските. Втората хипотеза е за изменение на решението в частта за разноските. Разликата между тях е в това дали съдът е формирал воля по отговорността при наличието на валидно сезиране с такова искане – в първата хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК се обхващат случаите, при които съдът не се е произнесъл по валидно заявено и прието искане за разноски, а във втората хипотеза на чл.

248, ал. 1 ГПК, след като съдът е определил дължимите разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е за допълнително произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото.

В случая с постановеното от СРС решение съдът се е произнесъл с оглед указанията на чл. 81 ГПК по исканията за разноски на страните, а с обжалваното определение е оставил без уважение искането на ищеца за изменение на вече присъдените разноски.

По правилността на така постановеното от СРС определение въззивният съд намира следното:

В разглеждания случай ответникът следва да понесе отговорността за разноски, тъй като с извънпроцесуалното си поведение е станал повод за завеждане на делото, доколкото в основата на предявените осъдителни искове стои обективният факт на нищожната клауза на сключения с ответника потребителски договор, който факт поражда правото на потребителя да иска връщане на недължимо платеното по съдебен ред, а причина за отхвърляне на иска е изпълнението на претендираното задължение в хода на процеса. Даденото разрешение съответства на константната практика на ВКС, в която е прието, че по аргумент за обратното от чл. 78, ал. 2 ГПК, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и поради негови действия в хода на делото /например плащане на претендираната парична сума/ искът бъде отхвърлен или производството по делото бъде прекратено, разноските следва да се присъдят на ищеца /така определение № 775 от 27.12.2019 г., постановено по т. д. № 2837/2019 г. на ВКС, II т. о./. В същия смисъл е и Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г. по гр. д. № 112/1956 г. на ОСГК на ВС, в мотивите към което е прието, че в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите, когато искът е отхвърлен по причина, че след завеждането му ответникът доброволно е възстановил защитаваното с иска право или е изпълнил задължението си. Ето защо, следва да се възприеме изводът, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК не е приложима и разноските по делото следва да 2 бъдат възложени в тежест на ответника, а не в тежест на ищеца, както е сторил първоинстанционният съд. Следователно в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата в размер на 50 лева, представляваща заплатена държавна такса. По отношение на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗАдв адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист.

Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или а3двокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 /Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ и осъжда другата страна да го заплати.

С решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело № С-438/2022 се приема, че Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, §3 ДЕС, като определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от определения с тази Наредба. С оглед на цитираното решение на СЕС при определяне размера на възнаграждението за оказана безплатна адвокатска помощ съдът следва да изхожда не от посочените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, а от предвидените в ГПК обективни критерии – фактическа и правна сложност на делото и обем на извършената от адвоката работа.

Правната и фактическа сложност на делото се преценява, като се отчетат предметът на делото, въведените възражения, наличието на типични спорове, отнасяни до съд, трайната и задължителна практика по правните въпроси, въведени в процеса. С изискването определеното възнаграждение да е „съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото” преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването определеното адвокатско възнаграждение да е „прекомерно” се има предвид паричният му еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговорят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и се отчита, че от страната не може да се изисква да познава в детайли този специализиран и квалифициран пазар нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ найниско труда си.

В конкретния случай настоящият съдебен състав счита, че адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, респ. 480 лева с ДДС се явява съответно, разумно и справедливо за оказаната процесуална защита в исковото производство. Действително делото не се отличава с фактическа и правна сложност – по правопораждащите факти на предявените претенции е формирана константа и непротиворечива съдебна практика, включително и задължителна такава по приложението на чл. 55 ЗЗД. Отделно от това, следва да се отбележи и че в 3 разглеждания случай процесуалното представителство е осъществено по предявени срещу ответника искове с малък материален интерес, като по делото е проведено едно съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищеца не се е явил. Не бива да се пренебрегва обаче и обстоятелството, че се касае за заплащане на квалифициран труд за предоставяне на правни услуги, характеризиращи се със съществена подготовка за осигуряване на защита по делото.

По изложените съображения се налага извод, че определението в обжалваната част е неправилно, поради което същото следва да бъде отменено, като вместо него следва да се постанови друго, с което първоинстанционно решение следва да се измени в частта му за разноските, като следва да се отмени в частта, с която П. А. Т. е осъдена да заплати на „Макроадванс“ АД на основание чл. 78, ал. 2 и ал. 8 ГПК сумата от 100 лева, представляваща разноски – юрисконсултско възнаграждение, и вместо това следва да се осъди „Макроадванс“ АД да заплати на П. А. Т. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 50 лева, представляваща разноски за първата инстанция, и на адвокат М.В.М. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата в размер на 480 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за безплатно оказана адвокатска помощ и съдействие в първоинстанционното производство.

За пълнота следва да се посочи, че съдът намира доводът в отговора на частната жалба за недължимост на ДДС при оказана безплатна адвокатска помощ за неоснователен.

По въпроса относно задължението за определяне на адвокатско възнаграждение с добавен ДДС, когато субектът, който осъществява адвокатската помощ, включително и безплатна, е регистриран по ЗДДС, е формирана постоянна практика – определение № 638 от 22.11.2018 г. по ч. т. д. № 2477/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 266 от 18.04.2019 г. по ч. т. д.

№ 1913/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 112 от 01.03.2019 г. по ч. т. д. № 141/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 19 от 14.01.2019 г. по ч. т. д. № 3044/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 60453 от 02.08.2021 г. по т. д. № 2006/2020 г. на ВКС, ТК, I I т. о., решение № 50041 от 07.07.2023 г. по т. д. № 915/2022 г. на ВКС, ТК, I I т. о. и др., която настоящия съдебен състав изцяло споделя. Съгласно разпоредбата на § 2а от ДР на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвижда, че за регистрираните по ЗДДС адвокати ДДС се начислява върху възнагражденията и се счита неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение. Посочената разпоредба регламентира ясно и недвусмислено начина, по който се формира адвокатското възнаграждение в хипотезата, когато оказалият правната помощ адвокат е регистриран по ЗДДС, без да провежда разграничение дали адвокатското възнаграждение е определено по договор между адвоката и клиента, или е присъдено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Поради това, в случай че оказалият безплатната правна помощ адвокат е регистриран по ЗДДС, върху дължимото му с оглед изхода на делото възнаграждение следва да се прибави и ДДС в размер на 20 %.

Във връзка с горното съдът счита, че молбата за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 вр. чл. 631 ГПК е неоснователна.

4

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 29156 от 08.07.2025 г., постановено по гр. д. № 66190/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 173- ти състав, в частта, с която е оставена без уважение молба вх. № 209915/16.06.2025 г. на СРС за изменение на постановеното по делото решение № 10276/02.06.2025 г. в частта за разноските, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: