Решение № 610 от 25.01.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, …………….2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV

„В“ въззивен състав, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА

ЧОЛЕВА

ВЕЛИЗАР

КОСТАДИНОВ при секретаря ВАЛЕНТИНА

ИЛИЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 14 615 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 5111275 от 24.07.2017 г. на ответника „Д.“ АД срещу Решение № II – 69-22 от

16.06.2017 г. на СРС, II ГО, 69 състав по гр.д. № 36529 по описа за 2013 г., в частта, в която на основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.372, ал.1 от ТЗ е признато за установено, че ответникът „Д.“ АД дължи на ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ сумата от 2513.98 лева, от която 1). сумата от 463.58 лева, представляваща непогасена част от дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 714 от

07.10.2011 г., 2). сумата от 912.00 лева представляваща дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура

№ 615 от 27.09.2010 г., 3). сумата от 592.00 лева представляваща дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 617 от 05.10.2010 г. и 4). сумата от 546.40 лева, представляваща дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 595 от 05.07.2010 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 от ГПК – 14.03.2013 г. до окончателното изплащане на сумата.

С решението ответникът „Д.“ АД е осъден да заплати на ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумите от 606.22 лева и 1063.61 лева, представляващи сторените в заповедното и исковото производство разноски.

Във въззивната жалба на ответника „Д.“ АД се инвокират съображения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение в посочената част. Излага се, че първоинстанционният съд не е бил обсъдил изготвената по делото ССчЕ, както и представените писмени доказателства, в това число и официалният документ на НАП с изх. № 2553-04-1043 от 17.09.2014 г. Не се оспорва, че ответникът „Д.“ АД се е намирал в трайни търговски отношения с ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ на основание сключвани договори за превози и съгласно събраната по делото доказателствена съвкупност. Излага се, че част от издадените от ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ фактури реално не са били заплатени преди завеждане на делото. От друга страна, се счита, че са останали две спорни като недължими между страните фактури № 511 от 07.12.2009 г. за сумата от 421.20 лева и фактура № 594 от 01.07.2010 г. за сумата от 1680.00 лева. Излага се, че ответникът „Д.“ АД е извършило в хода на съдебното производство плащане на всички дължими суми по сключените между страните договори за превози на товари. Заявява се, че този факт се установявал от неоспорената от страните ССчЕ, така и от счетоводната справка на ответника „Д.“ АД. Извършва се позоваване от ответното дружество на официалният документ на НАП с изх. № 2553-04-1043 от 17.09.2014 г. , според който се установявало, че в дневниците за покупки по ДДС за периода от м.07.2010 г. до датата на издаване на писмото не е имало данни за включване на фактура № 594 от 01.07.2010 г. с контрахент ЕТ „Г.Д.– Р.“. Поддържа се, че с направеното плащане в хода процеса, което обстоятелство е потвърдено от ССчЕ, ответникът „Д.“ АД не дължал останалите суми по фактурите № 511 от 07.12.2009 г. за сумата от 421.20 лева и фактура № 594 от 01.07.2010 г. за сумата от 1680.00 лева. Мотивират се съображения, че съдът на основание чл.202 от ГПК не е задължен да се съобразява със заключението на вещото лице по ССчЕ, като в тази насока е и трайната съдебна практика на ВКС. Инвокират се доводи, че чрез спорните две фактури № 511 от 07.12.2009г. и фактура № 594 от 01.07.2010 г. ищецът ЕТ „Г.Д.– Р.“ има за цел да установи, че между страните са били сключени още два договора за автомобилен превоз на товари. Заявява се, че съгласно константната съдебна практика на ВКС, за да се счита за възникнало правоотношението между страните по определен договор, следва издадените фактури да са включени, в случая от ответника „Д.“ АД, в дневника за покупко-продажби по ДДС и да е ползван данъчен кредит за тях. Излага се, обаче, че в настоящият случай, в съответствие с разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК ищецът не е бил провел главно и пълно доказване, въпросните две фактури № 511 от 07.12.2009 г. и фактура № 594 от 01.07.2010 г. да са включени в дневника за покупко-продажби по ДДС на ответника „Д.“ АД и да е ползван данъчен кредит за тях. Инвокират се доводи, че дори и да не е бил подаден отговор на исковата молба от ответника „Д.“ АД, то ищецът не следва да се счита за освободен да докаже на основание чл.154, ал.1 от ГПК предпоставките на спорното материално право относно дължимостта на процесните фактури под № 511 от 07.12.2009 г. и № 594 от

01.07.2010 г. Излага се, че тези два фактури не са годни доказателства, тъй като не били подписани от ответника „Д.“ АД чрез съответното приемащо лице и само въз основа на тях не следва да се счита, че претенциите на ищеца за тяхната дължимост е налице. Мотивира се, че при липсата на подпис за получател от лице, което е отговорно да оформи съответната стопанска операция, то фактурите не могат да бъдат годни доказателства за извършени фактически действия по получаване и приемане на стоките, нито доказателство за облигационна обвързаност между страните по силата на неформални договори. Сочи се, че съпътстващите документи към фактурите, също не носили подписа на представител на ответника „Д.“ АД, като останалите документи на ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“ касаели правоотношения между ищеца и трети за делото лица, поради което същите се считат за неотносими към делото. По изложените съображения се предявява искане към въззивната инстанция за отмяната на обжалваното решение в посочената част и за отхвърляне на исковата претенция в уваженият размер от 2513.98 лева като неоснователна и недоказана. Претендират се разноски.

В срока за отговор по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна – ищец в производството ЕТ „Г.Д.– Р.“ оспорва като неоснователна въззивната жалба на ответника „Д.“ АД. Претендират се разноски.

По делото е постъпила по реда на чл.248 от ГПК частна жалба от ответника „Д.“ АД срещу разпореждане № 236344 от 10.10.2017 г., с характера на определение, с което е оставена без уважение молбата на ответника „Д.“ АД от 25.07.2017 г. за изменение на първоинстанционното решение в частта на разноските.

В частната жалба на ответника „Д.“ АД се обективират съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваният съдебен акт. Счита се, че размера на разноските е следвало да се определят от първоинстанционният съд съразмерно на уважената и отхвърлената част на исковата претенция. Заявява се, че неправилно в тежест на ответника са възложени разноските в цялост, без да се отчита изхода по спора. Предявява се искане за отмяната на разпореждането на съда, постановено по реда на чл.248 от ГПК и за определяне на размера на разноските, съобразно изхода на спора.

В законоустановеният срок е постъпил отговор на частната жалба от ищеца ЕТ „Г.Д.– Р.“, с който се излагат съображения за неоснователност на частната жалба на ответника „Д.“ АД и се предявява искане за оставянето й без уважение.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението в цялост, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивният съд намира постановеното от

СРС решение за валидно в цялост и допустимо в обжалваната му част, а по съществото на спора с оглед очертания във въззивната жалба предмет – за неправилно, по следните съображения:

По силата на правната норма, уредена в чл.

269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, т. е. по действащия ГПК, по който се развива настоящото съдебно производство, въззивният съд действа като апелация (т. нар. "ограничен въззив"). В този смисъл е и задължителната за въззивните съдилища практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК - напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК, в което се приема, че "въззивният съд дължи произнасяне с решението си само в пределите на въззивната жалба, с която е сезиран и върху предмета на първоинстанционното решение, т. е. той може да се произнася само по онези части от първоинстанционното решение, които са били обжалвани с въззивната жалба, съответно не може да разглежда доводи по искания, които не са разгледани от първата инстанция. Въззивният съд ...дължи произнасяне само по наведените в жалбата доводи - чл. 269 ГПК."; Решение № 189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК, в което се приема, че "въззивният съд е обвързан при разглеждането на материалноправния спор от оплакванията на жалбоподателя, както е посочено и в чл.

269, изр. 2 ГПК - ограничен от посоченото в жалбата, поради което и служебно не би могъл да се позовава на различни от сочените основания за неправилност на обжалваното пред него първоинстанционно решение, нито да се произнася по въпроси, които не са разгледани в първоинстанционното производство. Вярно е, че той има правомощието на самостоятелна преценка на доказателствата, събрани пред първоинстанционния съд, но в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно предмета му, определен в първоинстанционното производство.".

Следователно, предметът на решаващата дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни съждения в исковата молба и отговора на исковата молба, а с релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания съдебен акт - по отношение на неговата обоснованост, респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалния закон или не е приложил правилно материалния закон.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, в която предявеният положителен установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.372, ал.1 от ТЗ е отхвърлен за сумата над размера на уважената претенция от 2513.98 лева до пълния предявен размер от 11 131.40 лева, поради извършено от ответника „Д.“ АД в хода на производството плащане, от която сумата от 3849.00 лева, представляваща възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 704 от 08.08.2011 г., сумата от 2688.00 лева, представляваща възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 662 от 19.04.2011 г., както и сумата от 2080.42 лева, представляваща погасена част от възнаграждение по говор за превоз, обективиран във фактура № 714 от 07.10.2011 г., поради което в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне по нея.

От материалите по делото е видно, че СРС, 69 състав е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 372, ал. 1 ТЗ.

В постановеното решение е прието за установено, че исковата претенция на ЕТ „Г.Д.– Р.“ срещу „Д.“ АД е основателна само за размера за сумата до 2513.98 лева, от която сумата от 463.58 лева, представляваща непогасена част от дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 714 от

07.10.2011 г., сумата от 912.00 лева представляваща дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура

№ 615 от 27.09.2010 г., сумата от 592 лева, представляваща дължимо възнаграждение по договор за превоз, обективиран във фактура № 617 от 05.10.2010 г. , като съдебният състав на СРС, ГО е приел следното: