Определение № 590 от 29.04.2026, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 590 гр. Плевен, 29.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно частно гражданско дело № 20264400500363 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.274 вр. с чл.248 от ГПК.

С определение № 735/16.02.2026 г., постановено по гр.д.№ 4745/2025 г. н а P C - гр. Плевен, е оставил без уважение искането на Стик-кредит АД за изменение на Решение №1979/16.12.2025г. по гр. дело №4745/2025 г. на ПлРС в частта за разноските относно присъденото адвокатско възнаграждение, като неоснователно.

Срещу така постановеното определение е подадена въззивна частна жалба от „СТИК КРЕДИТ“ АД, ***, чрез адв.Х. М. от САК. В нея се твърди, че не са налице предпоставките за присъждане на възнаграждение за безплатна правна помощ. Заявява, че в представеното пълномощно не е конкретизиран номера на делото и не става ясно, че е точно по това производство. Сочи, че в договора за правна помощ е записано, че безплатната помощ се предоставя по чл.38 ал.1 т.2 от ЗА, но лицето не е от кръга посочен в този текст. Заявява, че същото е реализирало значителни доходи от нетрудови правоотношения. Затова и в последствие е представен нов договор за правна помощ с уговорено възнаграждение от 480лв. платени в бро Заявява, че правото на иск е упражнено превратно с цел увреждане на дружеството, като са подадени над 15 искови молби от същия ищец, въпреки, че ищецът е имал възможност да получи защита в рамките на едно производство. Твърди, че целта на тези многобройни молби е да се претендират разноски по всяко от 1 делата, които са в прекомерен размер. Сочи, че в част от съдебната практика се приема, че въз основа на общия материален интерес по всички еднакви дела следва да се калкулира едно общо адвокатско възнаграждение, което да се присъди само веднъж. Цитират се конкретни актове в тази насока. Навежда доводи, че размера на присъденото възнаграждение не е съобразен с промените в националното законодателство, продиктувани от Решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 година по дело С-438/22, изключващи приложението на Наредба №1/2004г. Заявява, че в случая освен вида на делото, количеството извършена работа, правната и фактическа сложност и процесуалното поведение на страните следва да се съобразят и подробно посочени други фактори, като съвкупната им преценка сочи на извода, че справедливия размер на адвокатското възнаграждение следва да е по-нисък от посочения ориентир в Наредба №1/2004г.

В заключение моли да се постанови определение, с което да се отмени атакуваното определение на Плевенски районен съд и да се остави без уважение искането на ищеца за присъждане на разноски или евентуално да се намали размера значително.

В законния срок е постъпил писмен отговор от ответната по жалбата страна, чрез процесуалния й представител – адв.М. М.. В него се изразява становище за неоснователност на частната жалба. Твърди, че е налице оказана правна помощ, както и че върху възнаграждението следва да се начислява ДДС, като цитира множество съдебна практика в тази насока. Сочи, че многобройните дела са следствие на поведението на жалбоподателя при сключване на множество договори с незаконосъобразни клаузи, които именно са причина за искането за обявявяна на недействителността им. Моли да се остави без уважение депозираната жалба.

Окръжният съд, като съобрази доводите на страните, представените по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения седмичен срок от връчване на съобщението до процесуалния представител на ищеца, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Настоящият съдебен състав нееднократно в своите актове е застъпвал 2 еднозначно конкретна позиция по поставените с въззивната жалба въпроси.

В разноските по делото са включени държавна такса и разноски – възнаграждение за вещо лице. Независимо, че в частната въззивна жалба не се съдържат конкретни оплаквания за тях, следва да се изложат мотиви за дължимостта им, доколкото с молбата по чл.248 от ГПК, при условията на евентуалност е поискано да не се присъждат разноски за държавна такса и адвокатски хонорар. Императивна и изрична е разпоредбата на чл.78 ал.6 от ГПК „Когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда.“ Тя задължава съда да събере таксите и разноските, за които е било освободено лицето по чл.83 ал.2 от ГПК. В настоящия случай ищеца е освободен от такси и разноски с определение №4380/28.08.2025г. по същото дело При това положение при приключване на делото съдът е длъжен да осъди ответника да ги заплати. Поради това и правилно съдът е присъдил в своя полза дължимата д.т. от 251.75лв. и 2.90лв. за препис.

По отношение на адвокатския хонорар, в която част са повечето от развитите доводи, Окръжният съд приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл.38. ал.1 от ЗАдв. адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист, т.е. възможността за осъществяване на безплатна правна помощ се отнася само до конкретно посочените хипотезите. Посочените три групи лица обхващат случаи на предоставяне на безплатна адвокатска помощ и съдействие единствено на физически лица.

В своята трайна практика ВКС е приел, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1 - т.3 на чл.38 ал.1 от ЗА, като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ /Определение № 47 от 8.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 917/2023 г., III г. о., ГК и Определение № 141 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч.т.д. № 3

1005/2020 г., II т. о., ТК/. В случая, по делото е представен Договор за правна защита и съдействие и пълномощно, с което ищеца в първоинстанционното производство е упълномощил М. М. да го представлява, в който е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗАдв. Както бе посочено по-горе не е необходимо съдът да изследва наличието или не на качеството на лицето и дали същото отговаря на конкретно посочената точка, за да се присъди възнаграждение за безплатно представителство.

Ето защо съдът счита, че независимо, че в последствие се установява, че лицето е реализирало доходи от нетрудови правоотношения, присъждането на възнаграждение не е обусловено от установяване на това качество. Следва да се посочи, че след установяване на това обстоятелство е представен и договор за правна помощ на л.122 от делото, в който е посочено, че ищецът М. И. е заплатил на адв.М. в брой договорено възнаграждение в размер на 480лв., който договор се явява и разписка за заплатената сума. Едновременно с това пределно ясна е волята на страните по договора за правна помощ, че се касае за „процесуално представителство по договор за потребителски кредит №127516/11.01.2025г., сключен със „СТИК КРЕДИТ“ АД“ Дори и да не е посочен конкретен номер на дело, който не е известен към момента на упълномощаване и подаване на ИМ, това е достатъчно да очертае ясно кръга от действия, за които е упълномощен адвоката. Именно този договор е обявен за недействителен с първоинстанционното решение.

Що се касае до становището, че в част от съдебната практика се приема, че въз основа на общия материален интерес по всички еднакви дела следва да се калкулира едно общо адвокатско възнаграждение, което да се присъди само веднъж, а по останалите да се оставя без уважение, следва да се посочи, че на първо място е налице пряко противоречие с чл.81 от ГПК, императивно предвиждащ, че „във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски“. Т.е. законодателят задължава всяко инстанция по едно и също дело да се произнася по разноските, като с аргумент на по-силното основание, произнасянето по разноски за всяко дело е абсолютно задължително.

На второ място, спрямо твърдяната злоупотреба с право на иск и възможността за подаване на отделни искови претенции следва да се посочи, 4 че носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни, поради което и предявяването на иск поначало е правомерно. Предявяването на иск е неправомерно, само ако е недобросъвестно и съставлява злоупотреба с право. То е недобросъвестно, когато ищецът знае, че няма нарушено право, но предявява иск с цел да причини вреди или други неблагоприятни последици на насрещната страна или когато се осъществява с цел да се извлече някаква облага от това.

/Решение № 260514/21.01.2021 г., постановено по в.гр.д. № 6572/2019 г. по описа на СГС/. В настоящия случай, предявеният от ищеца иск за обявяване за нищожност на целия процесен Договор за потребителски кредит, е уважен от съда, т.е. налице е нарушено право и в този смисъл, поведението на ищеца не е недобросъвестно и не съставлява злоупотреба с право. Страната, за която нищожната клауза създава задължения, може да реализира правата си само по съдебен ред, след като между страните не е постигнато съгласие за нейната отмяна. Воденето на множество дела между същите страни, търсейки реализиране на права, произтичащи от различни правоотношения, е допустимо, независимо от наличието на сходност на подлежащите на изследване релевантни факти. Поради това и Плевенски районен съд не е приел искането за съединяване на производствата и по други дела, с това по настоящето. В случая се твърди, че са заведени множество дела от същия ищец, но по делото няма представени писмени доказателства. Направеното с частната жалба доказателствено искане е процесуално недопустимо, при ограничението на чл.266 ал.1 от ГПК, както и предвид характера на производството по чл.248 от ГПК, което касае произнасяне на изменение или допълване на разноски по вече представени доказателства по делото и влязло в сила основно решение. Ето защо настоящият въззивен състав счита, че цитираната практика е неотносима към случая /освен, че не е задължителна/.

По отношение размера на определеното възнаграждение въззивният състав отчита настъпилите изменения в законодателството и съдебната практика относно задължителността на минималните размери визирани в Наредба №1 за ВАР.

Към момента на постановяване на определението е действала нормата на чл.78 ал.5 о ГПК в редакция ДВ бр. 97 от 2012 г. , а понастоящем в сила е редакцията на чл.78 ал.5 от ГПК ДВ бр.17/2026г. в сила от 16.02.2026г. , която гласи „Ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно 5 съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част.“ Не съществува съществена разлика и с предходната редакция, при която е подадена молбата – „Ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.“ Същественото и в двете редакции, е изискването на законодателя, да е направено искане, респ. възражение за намаляване на разноските от насрещната страна по делото. Законодателят не е посочил срок, но тъй като въпросът с разноските се решава с всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция /чл.80 и чл.81 ГПК/ следва да се направи до приключване на съдебното дирене пред съответната инстанция с аргумент от чл.235 от ГПК и т.11 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, докладчик съдиите Елеонора Чаначева и Албена Бонева. Казано накратко ако страна по делото счита, че разноските на другата са прекомерни следва да направи изрично писмено заявено искане /възражение/ за тяхното намаляване до приключване на съдебното дирене пред съответната инстанция.