Определение № 1207 от 06.06.2022, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1207 гр. София, 03.06.2022 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Величка Маринкова

Членове:

Даниела Талева

Петър Н. Славчев като разгледа докладваното от Величка Маринкова Въззивно частно наказателно дело № 20221100602051 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.243, ал.7 от НПК.

Образувано е по частна жалба на адв.Е.Н. - повереник на А.А.А. срещу определение от 30.04.2022 г., постановено по НЧД №1248/2022 г. по описа на СРС, НО, 18 с-в, с което е отменено изцяло Постановление на СРП от 07.02.2020 г., с което е прекратено наказателното производство по ДП №1317/2019 г. по описа на 09 РУ- СДВР, пр.пр.

№26019/2019 г. по описа на СРП водено за престъпление по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК.

В жалбата се твърди, че независимо от обстоятелството, че СРС е отменил незаконосъобразния прокурор акт за прекратяване на наказателното производство по делото, жалбоподателят заявява, че не е доволен от мотивите на обжалваното постановление и с възприетата от първата инстанция правна квалификация на извършеното деяние, както и с дадените указания към прокурора. Твърди, че както в постановлението на СРП, така и в мотивите на обжалваното определение не става ясно защо се приема, че е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана, съответно защо СРС е приел, че се касае за деяние, което не е обществено опасно по смисъла на чл.12, ал.1 от НК. Намира, че съдът няма право да дава указания на прокурора каква правна квалификация да възприеме, като сочи, че ако съдът не се съгласи с правната квалификация на деянието, дадена от прокурора, следва да укаже какви процесуално- следствени действия да бъдат извършени, но не и да дава указания на прокурора какво обвинение и спрямо кого да повдигне.

Иска от въззивния съд да отмени определението на СРС поради неправилни мотиви на същото, като иска делото да бъде върнато за доразследване на ДП с оглед данни за извършено престъпление по чл.129, ал.1 от НК, а по това, за което дал указания първостепенния съд.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по досъдебното производство доказателства, намира следното:

Жалбата е процесуално допустима- подаден е в срок, от правоимаща страна по делото /повереник на пострадал от инкриминираното деяние, за което се води разследването/, пред местно компетентен съд и срещу акт, който подлежи на проверка в производство по 1 въззивен съдебен контрол по реда на глава 22 от НПК. Разгледана по същество жалбата се явява основателна по макар и по съображения, различни от тези изложени в жалбата, като становището на въззивния съд е следното:

С един изключително немотивиран и необоснован съдебен акт, първостепенният съд е отменил изцяло постановлението на СРП, с което е прекратено наказателното производство по ДП №1317/2019 г. по описа на 09 РУ- СДВР, пр.пр.№26019/2019 г. по описа на СРП, водено за престъпление по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК.

В обжалваното пред възивния съд определение на СРС от 30.04.2022 г. липсва изложена каквато и да е било фактическа обстановка по делото- било тази, която е възприел и изложил прокурорът в Постановлението, било тази, която е приел за установена първостепенният съд. За разлика от прокурора, който е изложил макар и фрагментарно фактическа обстановка, възприета от него по делото, първостепенният съд е спестил изцяло същата в своето определение. Единствените факти съдържащи се в определението на СРС е че има подадена жалба срещу постановление на СРП, с което е било прекратено наказателното производство по делото водено за престъпление по чл.129, ал.1 от НК.

Същевременно прокурорът в своето постановление поне си е направил труда да цитира кой свидетел какво твърди, като след това е направил и заключението, че се очертават две групи свидетели, твърдящи противоречиви неща- първата група, тази която свидетелите от фамилията на пострадалия и втората група- свидетелите от фамилията на извършителя на деянието. Посочил е още, че според първата група свидетели деянието е осъществено от св.А.М. и осъществява всички признаци на престъплението по чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК, а според втората група свидетели, прокурорът е приел, че св.А.М. е осъществил деянието при условията на неизбежна отбрана по смисъла на чл.12, ал.1 от НК. В заключение е приел, че тъй като не може да прецени на коя от двете групи свидетели да даде вяра, то следва да прекрати наказателното производство по делото, още повече, че според постановлението имало двама незаинтересовани свидетели, чийто показания сочат на това, че деянието е извършено при условията на чл.12, ал.1 от НК. Приел е още, че въпреки че са извършени всички възможни действия по разследването не са събрани необходимите (достатъчно и категорични) доказателства за извършено престъпление по чл.129, ал.1 от Нк, поради което следва производството да бъде прекратено.

За разлика от прокурора, който все пак е посочил какви доказателства са събрани, съответно как макар и в някаква степен цени същите и поради какви причини според него не може да даде преимущество на едни доказателства пред други, в определението на СРС освен че липсва каквато и да е било фактическа обстановка, която възприема първата инстанция, липсва и какъвто и да е било анализ на събраните на ДП доказателства и доказателствени средства. От мотивите към определението на СРС така и не става ясно дали според СРС доказателствата, които са събрани са еднопосочни и непротиворечиви или обратното- и СРС приема, така както е приел и прокурорът, че се очертават две групи от свидетели, сочещи на различни правни изводи. Неясните и витиевати фрази, че „от извършения от съда анализ на събраната по ДП доказателствена съвкупност и най- вече от свидетелските показанията следва извода за нанасяне на телесната повреда при условията на неизбежна отбрана“, е абсолютно голословно твърдение, неподкрепено от какъвто и да е било анализ на доказателствата, направен от първостепенния съд. Липсва не само какъвто и да е било анализ на което и да е било доказателство, но нещо повече- от мотивите към определението на СРС не става ясно дори кои са тези доказателства и тези свидетелски показания, които е анализирал и ценил първостепенния съд и още повече не става ясно дали тези показания са според съда еднопосочни или са противоречиви, а в последния случай кои от тези доказателства и в частност показания е ценил и на кои е дал вяра първостепенния съд, за да стигне до този според него толкова безпротиворечив извод, че деянието е извършено при условията на неизбежна отбрана.

2

В мотивите към определение общо, неясно и неконкретно се сочи все едно и също, а именно, че съвкупният анализ сочи на извод за осъществяване на деянието при условията на неизбежна отбрана, като част от изреченията в мотивите са толкова неясни и противоречиви, че дори не може да се разбере какво е имал предвид първостепенния съд и какво в същност приема- кои са т.н. от съда релевантни свидетелски показания, на които стъпва, за да достигне до този извод, както и какво точно е приел относно поведението на св.А.М., за да счита, че осъщественото от него деяние е извършено при условията на неизбежна отбрана.

За да стане ясно това от мотивите към определението, съдът е следвало да изложи не само какво приема откъм фактическа страна, но и на база на какво приема за установено точно конкретни и определени факти, както и дали приема за правилно установена фрагментарната фактическа обстановка, изложена от прокурора в постановлението за прекратяване на наказателното производство по делото. Трябвало е също така съдът да посочи ясно, недвусмислено и конкретно кои показания кредитира и кои – не, съответно какво счита относно анализа (фрагментарен и непълен), направен от прокурора и заявената от него позиция, че не може да прецени на кои показания да даде вяра, както и в крайна сметка при това положение защо трябва да се прекрати наказателното производство по делото- дали поради това, че деянието е осъществено при условията на неизбежна отбрана или поради недоказаност на същото, доколкото видно е, че и мотивите на прокурора по този въпрос са неясни и противоречиви.

Декларативно също така съдът е приел, че делото доказателства са събрани всички възможни доказателства (без дори да посочи кои са те), които според СРС в своята съвкупност установявали ясно фактическата обстановка по делото и осъществяване на инкриминираното деяние.

Кои са тези доказателства, на какво сочат те- от определението на СРС така и не става ясно. Същото е твърде формално и декларативно без каквато и да е било конкретика и поради това и не може да бъде проконтролирано, доколкото не позволява на въззивния съд да прецени какво конкретно е обсъждал и коментирал СРС, за да достигне до формалния извод, че деянието, за което е водено наказателното производство е извършено при условията на неизбежна отбрана.

С оглед на всичко посочено, въззивният съд счита, че атакуваният съдебен акт се явява изцяло немотивиран и необоснован, като в него липсва отговор на основните доводи на жалбоподателя срещу постановлението на СРП и въз основа на него, не може да се разбере какво точно е имал предвид първостепенния съд, както и дали крайните му изводи са правилни и законосъобразни, още повече, че мотивите и доколкото ги има са неясни, общи и декларативни. Същевременно и въпреки, че е споделил единия от доводите, посочени от прокурора в постановлението за прекратяване на наказателното производство по делото (макар и не категорично заявен и обоснован от прокурора), съдът е отменил това постановление, коментирайки отново общо, неясно и без да изложи доводи в каква връзка поведение на св.А.М., предхождащо според СРС извършване на деянието, във връзка с което е било водено наказателното производство по делото- а именно такова за нанасяне на средна телесна повреда на пострадалия, заявявайки, че това предходно поведение сочи на друго по вид престъпление- такова по чл.325, ал.1 от НК, което не било обект на разследване от органите на ДП до този момент и поради това е приел, че прокурорът е допуснал изискванията за всестранност и пълнота на разследването, поради което и обжалваното постановление се явява незаконосъобразно. В тази връзка е приел, че делото следва да се върне на ДП с указания към прокурора да разследва друго деяние и друго престъпление, което до този момент не било разследвано от него, но за което имало данни по делото. Това според въззивния съд е абсолютно недопустимо, доколкото в рамките на производството по чл.243 от НПК съдът може да проверява правилността на фактическите и правни изводи на прокурора единствено и само досежно деянието, във връзка с което е било водено разследването на ДП до този момент, но не и да дава указания на прокурора да разследва и други деяния и престъпления, за които не е било образувано и водено до този момент 3 наказателното производство, независимо дали има данни за такива деяния или не. В аспекта на конкретния казус, това означава, че може да бъде обсъждано предходно поведение на св.А.М. и да бъдат давани указания към прокурора за разследване и на това негово поведение, единствено и само ако то е свързано с основното деяние, за което е водено наказателното производство на ДП до този момент и по някакъв начин това предходно поведение оказва влияние било на доказаността на деянието или на правната му квалификация. Което означава, че за да се дадат указания от съда за разследване на това предходно поведение на св.А.М., следва преди всичко да се вземе отношение от страна на съда дали деянието, във връзка с което е водено наказателното производство по делото до този момент е установено и доказано по безспорен и несъмнен начин, дали има все още неясни въпроси във връзка със същото, следвали да се извършат допълнителни процесуално следствени действия за отстраняване на тези неясноти и не на последно място, осъществява ли това деяние състава на престъпление от общ характер или не и едва след това да се преценява, дали предходно поведение на дееца по някакъв начин влияе било на самото деяние и неговата доказаност, било на правните изводи във връзка с това деяние и неговата съставомерност по някои от текстовете на НК. В конкретния случай първостепенният съд не е отговорил ясно, конкретно и категорично на основните въпроси, които е следвало да обсъди във връзка с воденото до този момент разследване, но въпреки това е дал по един недопустим начин указания към прокурора да разследва и друго поведение на св.А.М., което да подведе под друга правна квалификация, изземвайки по един недопустим начин правомощията на прокурора да преценява кои деяния да разследва и кои лица да привлича към наказателна отговорност, съответно за какво по вид престъпление.

Разпечатката съдържа 24 от 36 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/13310e38-08f5-445f-afdb-469a5229f8f3