Решение № 4940 от 14.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4940 гр. Пловдив, 14.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Ил. Василева при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Росица Ил. Василева Гражданско дело № 20255330113860 по описа за 2025 година намира следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на Т. К. И., ЕГН **********, чрез адв. С. Н., против „Би Енд Джи Кредит“ ООД, ЕИК 201513004, с която е предявен иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 9, ал. 1 от Договор за кредит № ******* от ******, сключен между ищцата Т. К. И. и ответника „Би Енд Джи Кредит“ ООД, предвиждаща заплащане на допълнителна такса „бързо разглеждане“ на искането за отпускане на кредит в размер на 355,32 лв., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал.

4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че ищцата и ответникът са сключили Договор за кредит № ****** от ******, по силата на който ответникът „Би Енд Джи Кредит“ ООД предоставил на ищцата Т. К. И. заемни средства в размер на 1000,00 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 38,51 % и годишен процент на разходите от 46,20 %. Сочи се, че съгласно чл. 9, ал. 1 от 1

Договора ищцата дължи допълнителна такса „бързо разглеждане“ на искането за кредита в размер на 355,32 лв. Твърди се, че ищцата е усвоила изцяло заемния ресурс, че не е заплатила сумата в размер на 355,32 лв. – допълнителна такса за бързо разглеждане на искането на кредит, но не дължи плащания на същата. Ищцата поддържа, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от Договора, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане на кредита, е неравноправна и нищожна, като излага конкретни доводи в тази насока.

Акцентира върху това, че същата противоречи на принципа на добрите нрави , че заобикаля материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и накърнява договорното равноправие между страните. Твърди, че таксата за бързо разглеждане на искането за кредит не е включена в посочения в договора размер на ГПР, че посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, което води до недействителност на целия договор за кредит.

Ищцата моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск. Ангажира писмени доказателства. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Би Енд Джи Кредит“ ООД, с който оспорва предявения иск. Твърди, че оспорената клауза, предвиждаща заплащането на такса „бързо разглеждане“ на кредита, не противоречи на добрите нрави и не е нищожна, както и че таксата за бързо разглеждане на кредита не следва да бъде включена в размера на ГПР по договора за кредит.

В открито съдебно заседание ищцата Т. И., редовно призована, не се явява и не изпраща представител. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника на ищцата – адв. С. Н., с което поддържа предявения иск и моли исковата претенция да бъде уважена. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ответникът „Би Енд Джи Кредит“ ООД, редовно призован, не изпраща представител.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е установителен иск с правно основание основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и 2 чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК .

За уважаване на предявения иск в тежест на ищцата е да докаже, при условията на пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, наличието на уговорена клауза, предвиждаща заплащане на такса „бързо разглеждане“ на искането за отпускане на кредит по правоотношение по договор за кредит, сключен между страните, която не отговаря на твърдените законови изисквания, при което са налице пороци, водещи до нейната недействителност. Ищцата следва да установи всички елементи на фактическите състави на отделните заявени в исковата молба правни основания за нищожност на процесната клауза.

Ответникът следва да проведе насрещно доказване по посочените факти и обстоятелства.

Не е спорно между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищцата Т. К. И. и ответника „Би Енд Джи Кредит“ ООД е сключен Договор за кредит № ******* от ******, като в чл. 9, ал. 1 от Договора е договорено заплащането на такса „бързо разглеждане“ на искането за отпускане на кредита в размер на 355,32 лв.

Сключването на процесния договор за кредит се установява и от представения по делото Договор за кредит № ****** от ****** (Договора), видно от който между страните е съществувало облигационно правоотношение, по силата на което ответникът „Би Енд Джи Кредит“ ООД е предоставил на ищцата Т. К. И. сумата от 1000,00 лв., за срок от 12 месеца, при годишен лихвен процент от 38,51 % и ГПР от 46,20 %.

Съгласно клаузата на чл. 9, ал. 1 от Договора кредитополучателят дължи на кредитора такса за бързо разглеждане на искането за кредит в размер на 355,32 лв., дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноски от погасителния план по кредита, обективиран в Договора.

Не е спорно по делото, че ответникът „Би Енд Джи Кредит“ ООД е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал.

3

4 от ЗПК. Ищцата Т. И. е физическо лице, което при сключване на Договора за кредит е действало именно като такова. Страните не спорят, че ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, както и че същата е усвоила изцяло заетата сума по процесния Договор за кредит. Сключеният между ищцата и ответника Договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Съдът намира, че клаузата от процесния Договор за кредит, предвиждаща заплащане на такса за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредита е нищожна. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Въпросната клауза, предвиждаща заплащането на такса за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредита е уговорена в нарушение на ЗПК и така накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. Същата е дължима за разглеждане на кредита в деня на подписване на Договора и платима с месечните вноски по кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита - разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. това са все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на самата финансова услуга. В този смисъл това не е допълнителна услуга, която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит - разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. Следователно налице е нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК от ответника да събира такава такса. Със заплащането на задължението по процесната клауза за бързо разглеждане на практика се плаща за права, които потребителят има - правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост. Чрез заплащането на таксата за бързо разглеждане се цели единствено неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя. Това несъмнено води до нарушаване на принципа за добросъвестност при сключване на договорите, което е в нарушение и на 4 добрите нрави.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредита, поради което клаузата за допълнителна услуга за бързо разглеждане в процесния Договор за кредит, като противоречаща на нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, е нищожна. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание - чл. 26 ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, клаузата, с която е договорена, се явява нищожна и не поражда права и задължения за страните.

По гореизложените съображения съдът намира, че предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата за заплащане на такса за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит по процесното договорно правоотношение е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По разноските:

При този изход на правния спор право на разноски има ищцата. Н а основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски в размер на 50,00 лв. за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищцата е представлявана, на основание чл.

38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА), от адв. С. Н. от АК – ******, видно от представения договор за правна защита и съдействие (л. 7).

Ответникът е релевирал възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата.

Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, 5 натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.