Решение № 193 от 24.05.2025, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 193 гр. Карлово, 24.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20255320100297 по описа за 2025 година

Производство по иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр. I-во от ЗЗД.

Ищцата Е. М. Б. твърди, че на 29.07.2022г. заплатила сумата от 500 лева с разписка, чрез системата на „ИЗИПЕЙ“ АД. Твърди, че към датата на извършване на плащането е нямала парични задължения към ответника, като въпреки това, се претендирало заплащането на посочената сума. Извършеното плащане било без да има правно основание за това, което й обуславя правния интерес на доверителката ми от предявяване на осъдителен иск. Позовава се на Решение № 29/28.03.2012г. по гр.д. № 1144/10г., IV г.о. на ВКС, касаещо иск за връщане на полученото без основание. Съгласно същото, ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Изявлението, че даденото е без основание може да бъде, както твърдение на отрицателен факт, така и правен довод. То е твърдение на отрицателен факт, когато ищецът посочва, че даденото от него няма връзка с никакви факти от обективната действителност. Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, ищецът може да репликира, че претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. В този случай изявлението, че даденото е без основание е правен довод. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи репликата си, че такова основание е нищожно и посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави реплики на още непредявени възражения от ответника. В 1 случай, че по делото се установи наличие на правоотношение по договор за потребителски кредит твърди, че същият е недействителен на основание чл.22 от ЗПК.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищцата, сумата от 500 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Претендира за направените по делото разноски, както и присъждане на адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38 от ЗА.

На основание чл.127, ал.4 ГПК посочва банкова сметка за плащане – „***“ АД, IBAN: ***, титуляр на сметката К. К..

Ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, оспорва исковата молба като предявена в условията на злоупотреба с права и неоснователна. Твърди, че ищцата е упражнила правото си на иск в условията на злоупотреба с право. Същият е депозирал пред Районен съд - Карлово две напълно идентични искови молби, с които претендира връщане на недължимо платени суми. Въз основа на исковите молби, в съда били образувани следните дела - гр.д. № 297/2025г. и гр.д. № 1278/2024г., като последното било решено. Освен посочените две дела образувани срещу „Сити Кеш" ООД, ищцата образувала още шест граждански дела срещу друга финансова институция от групата на „ЕМ ВИ ФАЙНЕНС“ ЕИК 130416233 - „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290 с номера: гр.д. № 222/ 2025г., гр.д. № 223/2025г., гр.д. № 1880/2024г., гр.д. № 1881/2024г., гр.д. № 1280/2024г. и гр.д. № 1281/2024г., по които ищцата претендира връщане на платени суми. Така същата е упражнила правото си на иск като е злоупотребила с формалното си право да инициира отделни производства с една единствена цел, а именно - да се генерират разноски по две отделни производства. Твърди, че процесуалното поведение на ищцата цели неправомерен резултат, а именно да се увреди другата страна, като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер. Въпреки че, ищцата е имала възможност да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за връщане без основание суми, тя е образувала две, с целта да се обогати за сметка на кредитора си с по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Това представлява очевидна злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 от ГПК. Съобразно установената съдебна практика, съдът е длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, която страните си дължат по силата на чл. 3 от ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не следва да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право. Посочва конкретна съдебна практика в този смисъл. Твърди, че исковите молби били напълно кратки и лаконични, като в разрез с добросъвестното упражняване на права, ищцата не посочва номер на договор за кредит или други обстоятелства, а само твърди, че е платила определена сума пари на ответното дружество без основание.

Предвид изложеното, в моли съда в настоящия случай да противодейства на извършената злоупотреба с право, като не бъдат присъждани разноски по примера на вече многобройната и все поувеличаваща се практика на съдилищата, в която съдебните състави ценят 2 поведението на ищеца по образуване на повече от едно идентични съдебни производства срещу един кредитор като злоупотреба и „абсолютно противоречие с принципите на справедливост, добросъвестност и законност“ и на това основание отхвърлят исканията на ищците за присъждане на разноски. Първоначално Софийски градски съд дава пример за това, как следва да процедират съдилищата при извършена злоупотреба с права в сочения от страната смисъл, като ответникът цитира конкретна съдебна практика. Твърди, че към настоящия момент съдилищата масово съблюдават за спазване на принципа на чл. 3 от ГПК и установяват неговото нарушение при водене на повече от едно идентични производства, като противодействат на така извършената злоупотреба, редуцирайки или оставяйки без уважение искането за присъждане на разноски. Практиката е постановена именно по дела на настоящия ответник и останалите дружество от неговата финансова група, като ответникът цитира конкретна съдебна практика. Изрично се позовава на практиката на СЕС, която дава указания на националните съдилища в смисъл, че основният критерий, който съдът следва да прилага при разпределянето на разноските по дела като настоящото, е именно добросъвестното упражняване на права от страна потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца (Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело C-35/22 на СЕС, Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С-417/22 на СЕС).

Оспорва иска, като неоснователен. Между ищцата и ответното дружество е налице договор за кредит, по който главницата в размер на 1000 лева е усвоена от кредитополучателя на датата на сключване на договора чрез плащане по банкова сметка, посочена от ищцата. Именно по така сключения договор г-жа Б. е връщала предоставения и заем при условията, уговорени между страните. За доказване на тези факти представяме Договора за кредит и Лог файла към договора, който е сключен по реда на ЗПФУР. Предвид това, платените по договора суми са получени от „Сити Кеш“ ООД на валидно правно основание и не подлежат на връщане. Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и всички изисквания на ЗПФУР.

Моли съда да отхвърли предявените претенции като неоснователни, като му се присъдят извършените в хода настоящото производство разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В хипотеза на чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД е налице правоотношение с извъндоговорен характер, което не възниква в резултат на съгласуване на волите на правните субекти. Задължението за връщане на дадено при начална липса на основание е безсрочно и може да се иска от кредитора веднага, доколкото възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо (т. 7 ППВС № 1/1979 г.).

От представената по делото от ищцата Разписка № 0300016270913976 от 29.07.2022г., неоспорена от ответната страна, се установява, че същата е направила в полза на ответното дружество банков превод в размер на 500 лева, с посочено основание - вноска **********.

Във връзка с оспорването на иска, ответното дружество е представило 3 копие от договор за паричен кредит № 543945 от 05.07.2021г. сключен между страните, по силата на които, „СИТИ КЕШ“ ООД е предоставило на Е. М. Б. заем в размер на 1000 лева с падеж до 05.01.2023г.

Други доказателства от значение за правилното решаване на правния спор не са ангажирани.

Съдът е сезиран с осъдителен иск за връщане на дадено при първоначална липса на основание. Трайната съдебна практика на ВКС приема, че при иск за основателно обогатяване в първата хипотеза на чл. 55 ал.1 пр. I-о от ЗЗД е достатъчно ищецът да твърди, че е дал, и да докаже твърдението си.

В случай, че ответникът оспори твърдението за първоначална липса на основание, следва да докаже основанието, на което е получил даденото.

В настоящия случай ответникът оспорва, получаването на процесната сума. Във връзка с въведеното възражение за наличие на договорно основание, ответното дружество е представило договор за паричен кредит № 543945 от 05.07.2021г., с изтекъл падеж към датата на представяне. От същия обаче не може да се изведе извода, че внесената от ищцата сума в размер на 500 лева, удостоверена с Разписка № 0300016270913976 от 29.07.2022г., касае погасяване на суми именно на този договор. Още повече самият ответник признава, че с Е. М. Б. имат и други облигационни правоотношения по повод на които, в последствие са образувани съдебни производства между двете страни. Имайки предвид това, съдът приема, че по делото не са ангажирани категорични доказателства от ответника (например чрез ангажиране на съдебна експертиза), от които да се направи извода, че именно внесената от ищцата сума в размер на 500 лева с Разписка № 0300016270913976 от 29.07.2022г., касае погасавяне на вземания по договор за паричен кредит № 543945 от 05.07.2021г. Освен това, разписката представена от ищцата не индивидуализира договор или друго основание, по който е направена вноската.

Ищцата, при условията на пълно и главно доказване установява плащането на сумата, представеното доказателство не е оспорено в процеса, като по делото не се установи при доказателствена тежест на ответникът, сумата да е платена на законово или договорно основание, поради което искът следва да се уважи в пълния му предявен размер.

По отношение на разноските:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ищеца се дължат направените по делото разноски в размер на 50.00 лева за заплатена държавна такса.

От пълномощника на ищеца се претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 о т ЗАдв. За да определи размера на дължимото възнаграждение, съдът се съобрази с Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г., с което е постановено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдът установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Ето защо в 4 конкретната ситуация, при сключен договор за правна защита при условията на чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, съдът на основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС отказва да прилага чл.2, ал.2 от Наредбата №1/09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения.