Решение № 1821 от 20.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1821 гр. Пловдив, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20245330101216 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Л. Д. Д., ЕГН ********** против „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, ЕИК 202376220 и „Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК 201281666, с която са предявени субективно пасивно съединени установителни искове с правно основание по чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.5, чл.11, чл. 19, чл. 33 ЗПК и чл. 138 и сл. ЗЗД, вр. с чл. 6 и сл. ЗПФУР.

Ищецът твърди сключен договор за потребителски кредит тип кредитна линия от 27.05.2021 г. с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, с предоставена сума от 3000 лева, при ГЛП – 36 % и ГПР – 42,77 %. Клаузата за договорна лихва била нищожна, като противоречаща на добрите нрави. Твърдят се нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10, т. 11, чл.

19, ал. 4 ЗПК и чл. 143-146 ЗЗП, при което договорът бил недействителен. Този за възлагане на поръчителство, сключен на 27.05.2021 г. с „Кредит Гаранция“ ЕООД, също бил нищожен, като лишен от правно основание, сключен в ущърб на потребителя, в нарушение на добрите нрави, обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

Моли за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит спрямо „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД и на този за възлагане на поръчителство спрямо „Кредит Гаранция“ ЕООД. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД е подал отговор, с който оспорва иска.

1

Договорната лихва не надвишавала трикратния размер на законната лихва, при което клаузата била валидна. Посочва, че съгл. чл. 1, ал. 4, т. 7 от договора, размерът на ГПР за всички комбинации, в зависимост от сумата за усвояване и срока за погасяване, е отразен в приложение № 1. Същият бил изчислен съобразно изискванията на закона, като били взети предвид разходите, известни на кредитора към момента на сключването. Възразява, че при недействителност на договор, задължение за възстановяване на получени суми възниква за страните по правоотношението, както и, че в негова полза не са заплащани суми във връзка с договора за възлагане на поръчителство, по който не е страна. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Кредит Гаранция“ ЕООД е подал отговор, с който оспорва иска.

Договорът за възлагане на поръчителство бил действителен. Ответникът се задължил срещу възнаграждение да сключи договор за поръчителство, съобразно който да отговаря солидарно за задълженията на ищеца по договора за кредит.

Изискванията на ЗПК се отнасяли за договора за потребителски кредит. Не било налице и неравноправност по смисъла на ЗЗП. Моли за отхвърляне на исковете.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между ищеца и „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД е подписан договор за потребителски кредит тип кредитна линия от 27.05.2021 г., по който предоставената парична сума е усвоена; между ищеца и „Кредит Гаранция“ ЕООД е подписан договор за възлагане на поръчителство от 27.05.2021 г. /вж. Определение по чл. 140 ГПК –л.67-68/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

По договора за кредит е усвоена сума от 3000 лева, при уговорени - ГПР – 42,77 % и ГЛП - 36 %. Във връзка с договора за кредит на същата дата е сключен и договор за предоставяне на гаранция с ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД, с който дружеството се е съгласило да отговаря солидарно с ищеца по кредита срещу възнаграждение.

Относно договора за кредит:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда 2 принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора/договорите според твърденията в ИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 3

1 начин.

В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение 4

№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.

№ 3025/2017 г. и др./. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му, поради което договорът е недействителен – така Решение по в.гр.д. № 2533/21 г. на ПОС.

Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускане на заема и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включено в ГПР.

При сключването на договора за кредит, чрез предвиждане на обезпечение под формата на поръчителство /гаранция/, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Ищецът е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да възстанови. Уговореното възнаграждение за поръчителя представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл.19, ал.4 ЗПК.

Становището на ответниците, че дължимостта на сумата не била част от договора за кредит и не била известна към момента на сключване на договора, не се споделя. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с избрано от ответника кредитор дружество поръчител. Ищецът се е възползвал от тази алтернативна възможност и е сключил договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник.

Договорите са сключени на една и съща дата, предоставен е един погасителен план.

Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на кредитора и поставена като изискване за предоставяне на кредита, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размера на възнаграждението и срока на кредита. Ето защо, посоченият в договора за кредит годишен процент на разходите не отговаря на действителния. Процентът на оскъпяване на кредита с постигнатата уговорка за плащане на възнаграждение за поръчителя е над 176 % спрямо кредита.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл - Решение № 5