Решение № 13 от 23.04.2026, Районен съд - Гълъбово

РЕШЕНИЕ

№ 13 гр. Гълъбово, 23.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГЪЛЪБОВО в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ТОДОР АСЕНОВ при участието на секретаря АНТОАНЕТА ИВ. ДЕЛЧЕВА като разгледа докладваното от ТОДОР АСЕНОВ Административно наказателно дело № 20265550200004 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от Закона за административните нарушения и наказания.

Образувано е по жалба на Г. М. Д., ЕГН **********, адрес: *********, действаща чрез адв. Ж. Й.Б. от САК, против Наказателно постановление № *********/08.12.2025 г. на Председателя на Сметната палата на Република България, с което за нарушение, квалифицирано по чл. 17, ал. 1 от Закона за обществените поръчки, във връзка с чл. 20, ал. 2, т. 2 от ЗОП, й е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 5040 лева. Това е именно предметът, с който делото е докладвано в открито съдебно заседание.

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на наказателното постановление, като се поддържа, че то е немотивирано, необосновано и постановено при неправилно приложение на материалния закон. Развити са подробни възражения, че в съдържанието на наказателното постановление липсва ясно индивидуализирано нарушение, тъй като са описани повече от едно действия по сключване на няколко договора, без да е посочено кое конкретно едно деяние административнонаказващият орган приема за нарушение. Поддържа се още, че неправилно са кумулирани няколко самостоятелни договора, имащи самостоятелен предмет и самостоятелно правно значение, както и че е неправилно определен размерът на глобата, доколкото е изчислен върху общата стойност на множество договори, а не върху стойността на конкретен договор. Релевирано е и възражение за приложението на по-благоприятен закон по чл. 3, ал. 2 ЗАНН, тъй като към момента на съставяне на АУАН законодателната уредба вече е предвиждала по-висок праг по чл. 20, ал. 2, т. 2 ЗОП – 100 000 лв., а не 70 000 лв. без ДДС.

1

В депозираната писмена защита доводите от жалбата са развити и дообогатени, като изрично се подчертава, че самият актосъставител в съдебно заседание е заявил, че деянието се изразява в „сключване на два договора“ – № 93 и № 94 от 12.07.2023 г., което според защитата само по себе си показва, че не е индивидуализирано едно деяние, а са обединени две самостоятелни правни действия. В писмената защита се сочи още, че тази неяснота представлява нарушение на чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН, както и че е налице неправилно определяне на наказанието, защото органът е съобразил общата стойност на всички седем договора, а не стойността на конкретния договор, чрез който според твърденията му е достигнат прагът.

Въззиваемата страна оспорва жалбата и моли наказателното постановление да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. В представеното писмено становище от процесуалния представител на председателя на Сметната палата се поддържа, че в хода на одита безспорно е било установено нарушение на чл. 17, ал. 1 ЗОП във връзка с чл. 20, ал. 2, т. 2 ЗОП, като жалбоподателката, в качеството си на лице по чл. 7, ал. 1 ЗОП, оправомощено със Заповед № 775/19.09.2019 г. на кмета на Община Гълъбово, е възложила обществен превоз на пътници чрез договори, без да приложи предвидения от закона ред.

Съдът, след като обсъди събраните по делото писмени и гласни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно по делото, а и от приетите писмени доказателства се установява, че със Заповед № 775/19.09.2019 г. на кмета на Община Гълъбово жалбоподателката Г. М. Д. е била оправомощена по чл. 7, ал. 1 ЗОП, като това обстоятелство е било включено и в административнонаказателната преписка.

От материалите по преписката се установява още, че в рамките на 2023 г. в Община Гълъбово са били сключени общо седем договора за възлагане на обществен превоз на пътници, като именно тези договори са били предмет на одитната проверка и впоследствие на административнонаказателната преценка. Това обстоятелство е отразено както в административнонаказателната преписка, така и в показанията на свидетелката Д. И., разпитана в съдебно заседание, която изрично сочи, че през 2023 г. община Гълъбово е сключила 7 договора за обществен превоз на пътници.

От съдържанието на жалбата, на възражението срещу АУАН и на писмената защита се установява, че според административнонаказващия орган с договорите № 93/12.07.2023 г. и № 94/12.07.2023 г. е бил достигнат минималният праг по чл. 20, ал. 2, т. 2 ЗОП, поради което е следвало да бъде проведена процедура по закона. В същото време обаче при определяне на глобата органът е изходил от общата стойност на всички договори за 2023 г., възприета като 210 000 лева. Тази фактическа постановка се потвърждава пряко и от свидетелските показания на актосъставителя Д. И., която в съдебно заседание сочи, че „действието е сключване на два договора“, че със сключването на договорите № 93 и № 94 се достига минималният праг, но веднага след това заявява и че „стойността на договорите е 210 000 лева – общата стойност за 2023 г.“. Именно това вътрешно напрежение между тезата за две конкретни действия и едновременното позоваване на общата стойност на всички договори 2 се явява съществено за правилната преценка на спора.

От самата административнонаказателна преписка се установява, че към нея са били приложени заверени копия на седем договора, а именно № 11 от 17.01.2023 г., № 93 от 12.07.2023 г., № 94 от 12.07.2023 г., № 80 от 03.07.2023 г., № 98 от 14.08.2023 г., № 119 от 23.10.2023 г. и № 114 от 02.10.2023 г. Това също кореспондира с тезата, че административнонаказващият орган е разглеждал поредица от договори, а не един индивидуализиран договор като фактически носител на твърдяното нарушение.

От представения като част от доказателствата договор № 93/12.07.2023 г. се установява, че същият е договор за възлагане на обществен превоз на пътници с автобусен транспорт, сключен на основание чл. 20, ал. 4, т. 3 ЗОП и чл. 19, ал. 2 от Закона за автомобилните превози, с конкретен предмет, обвързан с определени автобусни линии и конкретни маршрутни разписания. В самия договор са индивидуализирани маршрутите, автобусите, задълженията на превозвача и начинът на изпълнение.

От обосновката, представена от жалбоподателката в хода на одита, се установява, че защитната теза още в административната фаза е била изградена върху разбирането, че отделните договори за превоз са с различен предмет, свързан с различни маршрутни линии и различни разписания, поради което не следва автоматично да бъдат възприемани като една обща обществена поръчка. В тази обосновка изрично се сочи, че отделните услуги имат различна насоченост, че договорите касаят обособени автобусни линии и маршрутни разписания и че прогнозната стойност по всеки един договор е била съобразена с прага на чл. 20, ал. 4, т. 3 ЗОП.

По делото е установено и обстоятелството, че жалбоподателката е направила възражение срещу АУАН, а впоследствие и е подала жалба срещу наказателното постановление, като и в двете си защитни позиции е акцентирала върху липсата на ясно индивидуализирано нарушение.

Въз основа на така приетата фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи:

Жалбата е подадена от лице, което има правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на съдебен контрол акт и в установения от закона срок, поради което е допустима.

Разгледана по същество, тя се явява основателна.

На първо място съдът намира, че в процесното наказателно постановление е налице съществен порок, изразяващ се в липса на ясно, точно и недвусмислено описание на нарушението. Съгласно чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН в наказателното постановление следва да бъдат посочени нарушението, датата и мястото на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, както и доказателствата, които го потвърждават. Изискването не е формално. То има фундаментално значение както за правото на защита на наказаното лице, така и за възможността на съда да извърши реален контрол върху законосъобразността на административнонаказателния акт. Именно поради това нарушението следва да бъде описано по начин, който позволява еднозначно да се установи кое е конкретното едно 3 деяние, за което се ангажира административнонаказателната отговорност.

В настоящия случай този стандарт не е спазен. От една страна, административнонаказващият орган поддържа, че нарушението е реализирано със сключването на два договора – № 93 и № 94 от 12.07.2023 г. Това се потвърждава и от показанията на актосъставителя в съдебно заседание, където изрично е заявено, че „действието е сключване на два договора“. От друга страна обаче, за обосноваване на отговорността и особено за определяне на размера на наказанието, органът се позовава на общата стойност на всички договори за 2023 г., възприета като 210 000 лева. Именно тук се разкрива вътрешното противоречие в наказателното постановление. Ако нарушението се състои в сключването на два конкретни договора, то именно те следва да бъдат индивидуализирани като фактически носители на административното обвинение и именно тяхната стойност и правни характеристики следва да бъдат релевантни за отговорността.

Ако, обратно, се поддържа теза за общо поведение, реализирано чрез всички седем договора, то това следва да бъде ясно и изрично формулирано в постановлението, а не да се оставя да се извежда косвено чрез начина на определяне на наказанието. При сегашната конструкция не може да се приеме, че предметът на обвинението е индивидуализиран по несъмнен начин.

Тази неяснота не е просто недостатък в стила на изложение, а съществено процесуално нарушение. Административнонаказаното лице има право да знае кое точно действие – или кое точно бездействие – се приема за нарушение, за да може да организира защитата си срещу него. В случая от съдържанието на наказателното постановление и от начина, по който административнонаказващият орган развива тезата си, не може да се изведе ясно дали за нарушение се приема едно действие, две действия или поведение, състоящо се в множество действия, разглеждани в тяхната съвкупност. Това нарушение на изискването за яснота на обвинението е достатъчно само по себе си да обоснове отмяната на наказателното постановление.

На следващо място съдът намира, че е налице и неправилно приложение на материалния закон. Разпоредбата на чл. 256, ал. 1 ЗОП, на която се основава санкцията, предвижда наказуемост за възложител, който възложи обществена поръчка, като сключи договор или извърши разходи, с което се достига или надвишава минималният стойностен праг, без да приложи процедурата по закона. Самото езиково съдържание на разпоредбата насочва към конкретен акт на възлагане, респективно към конкретен договор или конкретно поето задължение за разход. Именно затова и законът обвързва размера на глобата с „стойността на сключения договор“, а не с общата стойност на множество договори, сключени през определен период. В настоящия случай административнонаказващият орган е приел, че нарушението произтича от достигането на прага с договор № 93 и договор № 94 от 12.07.2023 г., но при определяне на санкцията е използвал общата стойност на всички седем договора за 2023 г. Този подход е в явно противоречие със санкционната норма. Не е допустимо от една страна да се поддържа теза за нарушение, осъществено чрез конкретни две действия, а от друга да се санкционира наказаното лице на база стойност, формирана и от други договори, които не са индивидуализирани като самото нарушение. По този начин е 4 нарушена не само логиката на чл. 256, ал. 1 ЗОП, но и принципът за законоустановеност и определеност на административното наказание.

На трето място, съдът намира, че доводът на жалбоподателката за наличие на поблагоприятен закон е основателен и сам по себе си също води до незаконосъобразност на наказателното постановление.

От материалите по делото е видно, че административнонаказващият орган квалифицира поведението с позоваване на редакцията на чл. 20, ал. 2, т. 2 ЗОП, действала към 12.07.2023 г., при която релевантният праг е бил 70 000 лв. без ДДС. Не е спорно, че към момента на съставяне на АУАН – 24.06.2025 г. – вече е била в сила нова редакция на закона, съгласно която прагът е увеличен на 100 000 лв. без ДДС. В тази част възражението на защитата е юридически издържано. Съгласно чл. 3, ал. 2 ЗАНН, ако до влизане в сила на наказателното постановление последват различни нормативни разпоредби, прилага се онази от тях, която е по-благоприятна за нарушителя. В конкретния случай увеличаването на прага по чл. 20, ал. 2, т. 2 ЗОП води именно до поблагоприятен резултат за санкционираното лице, тъй като стеснява обхвата на наказуемостта и променя условията, при които би възникнало задължение за провеждане на съответната процедура. Следователно административнонаказващият орган е бил длъжен да съобрази настъпилата нормативна промяна и да прецени дали въобще е налице наказуемо деяние към момента на реализиране на административнонаказателната отговорност. Липсата на такава преценка обуславя допълнителна материална незаконосъобразност на постановлението.

Разпечатката съдържа 29 от 41 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/13228aa4-7785-4736-8e7c-c7d0db576163