Решение № 5023 от 04.07.2019, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 7629/2018
- Вид
- Решение № 5023
- Подписан
- 04.07.2019
- В сила
- 04.07.2019
- Състав
- ЗДРАВКА АНГЕЛОВА ИВАНОВА, ЦВЕТОМИРА ПЕТКОВА КОРДОЛОВСКА ДАЧЕВА, БОРЯНА ВЕНЦИСЛАВОВА ПЕТРОВА
Други актове по делото
- Решение № 6899 от 10.10.2019 · ЗДРАВКА АНГЕЛОВА ИВАНОВА, ЦВЕТОМИРА ПЕТКОВА КОРДОЛОВСКА ДАЧЕВА, БИЛЯНА ДИМИТРОВА КОЕВА
Цитирани разпоредби
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
Р Е Ш
Е Н И Е № .…
Гр.
София, 04.07.2019 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести март през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. Съдия : Боряна Петрова при секретаря Поля
Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 7629 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 347790/26.02.2018 г. на
СРС, 128 с - в, по гр. д. № 60486/2017 г. е признато за установено, че Х.С.Б., ЕГН ********** дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, следните суми : 1 083.
65 лв., главница по договор за паричен заем № 2391464/24.09.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД, вземането на кредитора по който е прехвърлено на ищеца по силата на Приложение № 1/01.09.2016 г. към Рамков договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед та по чл. 410 ГПК - 29.06.2017 г. до окончателното плащане на дължимото, сумата от 248. 03 лв., договорна лихва за периода от 21.10.2015 г. до 21.09.2016 г., сумата от 1 265. 28 лв. - неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 4 от договора, за периода от 04.11.2015 г. до 21.09.2016 г. и сумата от 178. 86 лв. - обезщетение за забава за периода от 22.10.2015 г. до 29.06.2017 г., като с решението е отхвърлен иска за признаване за установено, че Х.С.Б. дължи 9. 00 лв. такса разходи по договор за паричен заем № 2391464/24.09.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД, вземането на кредитора по който е прехвърлено на ищеца по силата на Приложение № 1/01.09.2016 г. към Рамков договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. Страните са осъдени съразмерно за заплащане на разноски в производството.
Срещу решението, само в частта, в която са уважени исковете, е подадена въззивна жалба от ответника Х.С.Б., чрез представителя му, с доводи, че е постановено при съществено нарушение на материалния и процесуален закон. Излагат се съображения, че договора за заем от 23.09.2015 г., сключен с „И.А.М.“ АД е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не е спазено изискването за прилагане към договора на погасителен план с точна информация за размера на вноските и датите на плащане. Нарушения са допуснати и в предоставената на потребителя преддоговорна информация. Не му е предоставена информация за възникващите във връзка с договора разходи за неустойка, ако не се осигури обезпечение, платима към всяка вноска, такси за разходи за събиране на кредита, лихви за забава на вноски. Ответникът не е могъл да знае за тези клаузи при подписване на договора. Поддържа освен това, че клаузите са неравностойни, а от там - нищожни и по смисъла на ЗЗП. Не се установява конкретния размер на дълга на ответника. При констатиране на нищожни клаузи свързани с разходите по кредита, ответникът дължи само реално получената сума, без лихви и разноски. Моли да се отмени решението и да се отхвърлят изцяло исковете или да се присъди само действително дължимия размер на сумите. Претендира разноски пред двете инстанции.
Въззиваемата страна - ищецът „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, чрез представителя си, в отговор по реда на чл. 263 ГПК поддържа, че решението на СРС е правилно и законосъобразно постановено. Неоснователно е възражението за нищожност на клаузата за неустойка за забава, която има както обезщетителна, така и обезпечителна функция и е гаранция за добросъвестно и точно изпълнение на поетите договорни задължения. С цел обезпечаване на вземането, в клаузата е предвидено да се осигури още едно задължено лице, което да отговоря за задълженията, наред с основния длъжник.
Заемополучателят се е съгласил със задължението да предостави един от двата предвидени вида обезпечение, както и с последиците от неизпълнението на това задължение. Неизпълнението на задълженията по чл. 4 от договора, който е действителен, активира отговорността на заемополучателя за заплащане неустойка.
От договора се установява размера на договорната лихва, както и на дължимото обезщетение за забава за периода 22.10.2015 г. - 29.06.2016 г. Неправилно се твърди, че СРС е изградил изводите си само въз основа на документи, представени от ищеца. Моли да се потвърди решението в оспорените части. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството. Моли да се намалят разноските на ответника до минималния размер по НМРАВ.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното :
Районният съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД, след подадено в срок възражение от длъжника по чл. 414 ГПК.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Производството е образувано след подадено в срок възражение от длъжника по реда на чл. 414 ГПК.
Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено.
По делото не е спорно, че между ответника и „И.А.М.“ ООД е сключен договор за паричен заем № 2391464/23.09.2015 г., на основание ЗПК. Видно от съдържанието на договора за заем, връщането на предоставената сума е следвало да стане на 26 погасителни вноски, последната от които на 21.09.2016 г. Следователно срокът на договора за заем е изтекъл с падежа на последната погасителна вноска - 21.09.2016 г. В чл. 4 от договора е предвидено задължение за ответника - заемополучател в тридневен срок от подписването му да представи на заемодателя едно от посочените в чл. 4, ал. 1 обезпечения, а именно две физически лица - поръчители или банкова гаранция с бенефициер - заемодателя. При неизпълнение на това задължение в чл. 4, ал. 2 е предвидена парична санкция - неустойка в размер на 1 370, 72 лв. В чл. 8, ал. 2 от договора пък е въведена отделно отговорност за заплащане на лихва за забава на погасителните вноски.
Ищецът „А.з.с.н.в.“
ЕАД е поддържал, че е придобил вземането срещу Х.С.Б., чието установяване цели по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, посредством рамков договор за цесия, сключен на 16.11.2010 г. и на основание Приложение № 1 към него, подписано на 01.09.2016 г. с дружеството цесионер „И.А.М.“ АД, с който му е прехвърлено вземането към ответника по договора за заем в претендирания размер.
Въз основа на пълномощно от „И.А.М.“ ООД, цесионерът - ищец е изпратил на ответника уведомително писмо за цесията, на посочения в договора за заем постоянен адрес. Писмото е върнато в цялост, неполучено, с отбелязване, че получателят се е преместил на друг адрес (приложено на л. 26 пред СРС известие за доставяне).
По съществото на спора, въззивният съд намира следното :
Договорът за цесия, от който произтичат процесните вземания, се дефинира като такъв, при който се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на връзката от която произтича вземането лице. Предмет на договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо (каквито по принцип са имуществените права). От тези общи правила се извежда и действието на цесията спрямо страните по нея, спрямо длъжника и спрямо трети лица.
Със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента върху цесионера. За да премине вземането върху цесионера е достатъчно единствено постигнатото съгласие между него и досегашния носител на вземането и съответно със самото прехвърляне, договорът се счита за изпълнен поради изчерпване на предмета му.
От друга страна обаче, за да породи действие спрямо длъжника цесията следва да му бъде съобщена от цедента – според изискването на чл. 99, ал.
3 ЗЗД. Този извод произтича от факта, че длъжникът не участвува в цесионния договор и съответно не е обвързан от него, поради което преди нотификацията, той може да изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи от задължението, като сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на цесионера.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, ищцовото дружество е следвало да установи в процеса, пълно и главно, че спорното право е възникнало - т. е., че са съществували договорни отношения по предоставяне на заем на ответника, по които той не е изпълнил в цялост задълженията си за плащане на дължимите суми към цедента, размера на тези вземания, както и валидното прехвърляне на задължението (като стойност) към ищеца посредством договор за цесия. Ответникът, от своя страна, е следвало да ангажира доказателства за установяване на правоизключващи или правопогасяващи си възражения срещу съществуването на вземането, респективно срещу неговата изискуемост.
Като се съобрази характера на договора за цесия се налага извод, че по безспорен начин от този договор следва да е установимо и видно, че съществуващото валидно вземане към ответника е включено в него. При оспорване от страна на ответника на дължимостта на сумите по договора за заем, прехвърлени в полза на ищцовото дружество, каквото оспорване безспорно е налице в случая в отговора на исковата молба, изцяло в тежест на ищеца е да установи, че цедента е имал валидно възникнало вземане към ответника към момента на сключване на договора за цесия.
В противоречие с доказателствената тежест в процеса
СРС е приел, че тъй като в исковата молба ищецът признава, че до завеждане на съдебното производство ответникът е платил доброволно сума в общ размер на 272 лв., с която са погасени част от дължимите главница в размер на 90, 83 лв., договорна лихва в размер на 39, 73 лв. и неустойка в размер на 105, 44 лв., както и такса разходи от 36 лв. (без да се доказва плащане на такива суми от ответника с други писмени доказателства в рамките на производството), тези задължения са установени по размер. Въззивният съд не споделя и извода, че от липсата на ангажирани от ответника доказателства за установяване на положителния факт на извършено плащане автоматично следва, че той дължи разликата до пълния размер между сумите, посочени от ищеца и тези, заявени в производството.
За доказване наличието на вземане ищецът е представил единствено копие от извлечение от Приложение № 1 от 01.09.2016 г. към рамковия договор за цесия от 16.11.2010 г., което е оспорено от ответника. Не са представени други годни писмени доказателства, от които би могло да се изведе, че е съществувало вземане в определен размер в полза на цедента „И.А.М.“ АД, което действително е прехвърлено реално в полза на цесионера – ищец - „А.з.с.н.в.“ ЕАД.
З. разлика от
СРС настоящият въззивен състав намира, че представеното копие от Приложение 1 от 01.09.2016 г. към договор за цесия, в което е вписано името на ответника, не е достатъчно да се установи изобщо, че ищецът е придобил вземането предмет договора за цесия. Този факт не е безспорен по делото. Отделен договор за цесия, касаещ вземането към ответника, не е представен, а Приложение № 1 от 01.09.2016 г., на което се позовава ищеца, по същността си съставлява частен свидетелстващ документ, изходящ от ищеца, който не разполага с материална доказателствена сила относно установените с него изгодни за ищеца факти. Независимо, че писмената форма за прехвърляне на вземането по чл. 99 ЗЗД не е задължителна, в случая тя е необходима за доказване съществуването на правоотношението.
Както се посочи по - горе, в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че спорното право е възникнало - т. е., както че са съществували договорни отношения между ответника и цедента, по които ответникът не е изпълнил в цялост задълженията си за плащане на уговорените суми, така и валидното прехвърляне на задължението на ответника към ищеца, посредством договор за цесия.
Доколкото наличието на вземане в определен размер е изрично оспорено, както и е оспорен фактът на прехвърляне на конкретното вземане на ответника, въззивният съд намира, че тези правнозначими за спора факти не са пълно и главно установени от ищеца в производството.
Разпечатката съдържа 46 от 66 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1310daa5-ab95-43ce-8480-2eb80546844f