Решение № 1615 от 27.11.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1615 гр. Плевен, 27.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ася Тр. Ширкова при участието на секретаря Габриела Ст. Василева като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело № 20244430104299 по описа за 2024 година

Делото е образувано по искова молба от С. П. С. с ЕГН ********** от гр.С. против „Ф.Б.“ ЕООД. Ищцата твърди, че с ответника сключила договор за предоставяне на потребителски кредит № 1264227/30.05.2023г., по силата на който на ищцата била предоставена в заем сумата от 1500 лева при фиксиран лихвен процент 23 %, ГПР 49,11 % и срок на договора 12 месеца. Ищцата твърди, че съгласно чл.5, кредитът се обезпечава с Поръчителство, предоставено от „Multitude Bank“ в полза на Дружеството ответник. Твърди, че на същата дата сключила с посредничеството на ответника „Ф.Б.“ ЕООД, договор за гаранция /поръчителство/ с „Ф.Б.“ ( „М.Б.“ ), по силата на който дължи възнаграждение на дружеството - гарант чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на 1045,00 лв. за срока на действие на кредитния договор, като таксата за възнаграждението на дружеството гарант се дължи в срок от 1 месец. Ищцата твърди, че извършените плащания по договора, които не съставляват изпълнение на задължението й да възстанови главния дълг, са лишени съгласно чл.23 от ЗПК и чл.26 от ЗЗД от правно основание, тъй като договорът за кредит и договорът за гаранция са нищожни. Ищцата твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради нарушаване на изискванията на чл.19 ал.1 и ал.4 ЗПК вр. с чл.10 ал.2 и чл.10а ал.4 ЗПК.

Кредиторът е нарушил изискванията на чл.10 ал.1 и чл.11 ал.1 т.9 ЗПК и не е 1 записал действително приложимият в кредитното правоотношение лихвен процент, тъй като уговореният процент от 23 % не съответства на записаната лихва от 345 лв. Твърди, че в договора кредиторът е посочил като стойности лихвения процент по заема и ГПР, но липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,11 %/. Твърди, че ГПР трябва да посочва всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, като в този смисъл е и задължителното тълкуване на СЕС, който в Решение от 20 септември 2018г. по дело С-448/17 е посочил, че непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Ищцата твърди, че от процесния договор за кредит не са ясни обстоятелствата по чл.19 ал.1 ЗПК. Твърди, че е посочен лихвен процент по заема 35% , но не е посочено как те се съотнасят към ГПР. Ищцата твърди, че съгласно чл.10 ал.2 и чл.10а ал.4 ЗПК, видът и размера на събираните такси трябва да са точно определени в договора и кредитодателят не може да изисква заплащане на такси, които не са предвидени в договора. Твърди, че освен възнаградителни лихва в договора не са включени други разходи.

Твърди, че в договора не са посочени данни за разходите, които формират ГПР, за да могат потребителите да получат нужната информация. Ищцата твърди, че когато договора за кредит не съдържа компонентите, от които се състои ГПР, това поставя потребителя неравностойно положение и го възпрепятства да разбере икономическите последици на поетото от него задължение - така Решение №16/26.05.2021г. по в.гр.д, №57/21г. на ОСТърговище, Решение №I-272/15.01.2021г. по в.гр.д. №2669/2020г. на ОСБургас, II- ро Гражданско отделение, първи въззивен състав. Ищцата твърди, че съгласно императивните изисквания на ЗПК, кредиторът е следвало да включи в уговорения ГПР таксата за осигуряване на поръчителство от Ф.Б. в полза на кредитодателя. Твърди, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д ал.1 и ал.2 т.1 ЗЗП.

В тази връзка навежда доводи, че с преюдициално заключение по дело С453/10 е прието, че използването па заблуждаващи търговски практики 2 представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.

ЗЗП. Ищцата твърди, че такса „гарант“ - възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл.19 ал.1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §1 т.1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Ищцата твърди, че получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна на кредотополучателя, за което той дължи такса, а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора за кредит - обстоятелство, което е било известно на „Ф.Б.“ ЕООД, който с чл.5 от договора е задължил кредитополучателя да учреди поръчителско правоотношение с „М.Б.“ ЕАД и е предоставил на потребителя обединен погасителен план, с включено в него възнаграждение на дружеството - гарант.

Ищцата твърди, че съгласно чл.19 ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент, който понастоящем е 0.0 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Твърди, че съгласно чл.21 ЗПК, нищожни са клаузи в договор за потребителски кредит, имащи за цел или за резултат заобикаляне на нормативните правила на ЗПК. Ищцата твърди, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл.11 ал.1 т.10 вр. чл.19 ал.1 ЗПК да разпише действителния размер на прилагания в кредитното правоотношение ГПР, тьй като незаконосъобразно не е включил таксата 3 възнаграждение на дружеството - гарант в записания в договор размер на ГПР от 49,11 %, което обуславя нищожността на уговорената в процесния договор клауза на чл.4 от същия относно приложимия ГПР. Твърди, че тъй като тази такса не е включена в обявения на потребителя ГПР следва да се приеме, че търговецът е заблудил потребителя относно размера на ГПР прилаган в отношенията между страните, което е създало неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП на уговорката на чл.4 от процесния договор. Твърди, че нищожността на клаузата на чл.4 от спорния договор за кредит има, съгласно чл.22 ЗПК, за правна последица изначална недействителност на цялата кредитна сделка, или моли съда да приложи правните последици на чл.19 ал.5 ЗПК. Отделно от това ищцата твърди, че в договора е посочено право на отказ, но в него не са разписани другите условия по неговото упражняване, поконкретно не е налице информация за размера на лихвения процент на ден и че при упражняване на правото на отказ, кредиторът няма право да изисква и да събира от потребителя обезщетение, каквото е изискването по чл.11 ал.1 т.20 ЗПК. Твърди, че тази информация е от съществено значение за потребителя, тъй като той следва да има нужните данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази информация, той е изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията си при направен отказ от договора, което да има за него тежки негативни последици - да загуби поради неизпълнение това си право. Твърди, че неуведомяването на потребителя за правата му съгласно условията на чл.29 ал.6 ЗПК също уврежда интересите му, като създава предпоставки кредиторът да претендира от него недължими обезщетения. Ищцата твърди, че договорът за кредит е недействителен, защото кредитодателят не е посочил условията за прилагането на лихвения процент, а именно как се начислява: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин, дали годишният лихвен процент от 23 % съставлява фиксирана цена на кредита или е референтен процент. Сочи, че не е ясно върху каква стойност се изчисляват тези 23 %, което е необходимо, за да може както потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер. В заключение моли съда да постанови решение, с което да прогласи договора за кредит за нищожен като противоречащ на императивни изисквания на Закона за защита на 4 потребителите и Закона за потребителския кредит, както и да осъди ответното дружество да върне недължимо платена сума в размер на 284,00 лева за периода от 30.05.2023г. до 05.07.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на искова молба до окончателното плащане.

В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът оспорва предявените искове.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.

По делото са представени и приложени като доказателства договор за кредит и Общи условия към Договорите за кредит.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

Не се спори между страните и се установява от приложения от ищцата договор, че страните са обвързани от сключен договор за кредит №1264227/30.05.2023г, по силата на който на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 1500 лева, който да бъде върнат на 12 месечни вноски с краен срок на връщане 24.05.2024г, при лихва в размер на 23 % в размер на 345 лева и посочен ГПР от 49,11 %. Видно от договора, съгласно чл.5, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Multitude Bank“ в полза на ответното дружество. Вещото лице е посочило, че ищцата е изплатила изцяло дължимите по договора суми в общ размер на 1784 лева, от която 1500 лева главница, 57,84 договорна лева лихва, 7,50 лева такса предсрочно погасяване, както и 211,24 лева задължение за поръчителство. В заключението е отразено и съдът приема за установено от фактическа страна, че цялото задължение на ищцата в размер на 1784 лева е заплатено по сметка на „Ф.Б.“ ЕООД. Сумата е платена от Л.В. С., не от С. П. С., но покрива задължение на процесния договор на ищцата.

По отношение на разликата в задължението по договор за гаранция, което е в размер на 1425 лева , а е погасено със заплащане на сума в размер на 211,24 лева, вещото лице заяви, че падежът на плащане на цялата сума е 24.05.2024г. Тъй като ищцата го е заплатила на 05.07.2023г, преди датата на падежа, задължението по договора за поръчителство е в размер на 211,24 лева и е погасено изцяло.

5

Дължимите суми са били заплатени по сметка на ответното дружество „Ф.Б.“ ЕООД и впоследствие прехвърлени на „Multitude Bank“ и които на практика са дължими на дружеството гарант.

В заключението е отразено, че ГПР по Договора за кредит е 48,30%, а не 49,11% както е отразено и в него не е включена таксата за услуга гаранция по договора. В случай, че сумата възнаграждение по договора за гаранция бъде включена, то ГПР би надвишило многократно пет пъти размера на законната лихва – в заключението вещото лице е посочило, че в такъв случай ГПР би бил в размер на 411,93 %, а към датата на сключване на договора, пет пъти законната лихва е била 57,10 %.