Решение № 823 от 12.11.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 823 гр. гр. Хасково, 12.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Нина П. Делчева като разгледа докладваното от Нели Д. И. Гражданско дело № 20245640100894 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на П. К. И. с ЕГН:**********, с постоянен адрес гр.Х,

**************************************, със съдебен адрес гр. Хасково, ул. „Козлодуй“ № 14, адв.П.И.П., против “Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, като правоприемник на “Вива Кредит“ ООД, ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление гр.София, район Люлин, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г, представляван от управителя С.П.П., с която е предявен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1, предл.3 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че на 24.08.2023г. между ищцата и ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем № 5955000 за сума в размер на 2050 лева, която ищцата следвало да върне на 60 седмични вноски. Според договора, ищцата дължала и сума в размер на 838,80 лева за неустойка по договора, като по този начин общото задължение по същия ставало в размер на 4 682,40 лева. Поддържа се от ищцата, че така уговорената в договора клауза за неустойка за сумата от 838,80 лева била нищожна, поради противоречие с добрите нрави, поради това, че е уговорена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4, вр. чл.21 ал.1 ЗПК, като се излагат подробни съображения в такава насока. На първо място се поддържа, че били накърнени добрите нрави и поради нарушаване на този правен принцип по смисъла на чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации 1 по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Търсената неустойка била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата от 838,80 лева, която се претендирала чрез нея, била в размер на над 40% от сумата по отпуснатия кредит, с което безспорно били нарушени принципите на добросъвестност и справедливост, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Оспорваната клауза била неравноправна и по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на необосновано висока неустойка. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2СЮ8/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити, а разгледана в този аспект, клаузата за неустойка се намирала в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Освен това, неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение излизала извън присъщите й функции и водела до неоснователно обогатяване, в който смисъл било и възприетото в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС становище, че нищожна поради накърняване на добрите нрави била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл.33 ал.1 от ЗПК. С процесната клауза в полза на кредитора се уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, в какъвто смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 от заседание на КЗП от 05.11.2015г. По съществото си неустойката била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и съдебната практика, че неустойка, уговорена извън присъщите й функции е нижощна поради противоречие с добрите нрави. Ищцата поддържа още, че оспорваната клауза за неустойка освен неравноправна е и нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не била уговорена индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На 2 следващо място сочи, че съобразно чл.21 ал.1 ЗПК нищожна била всяка клауза в договор за потребителски кредит, която имала за цел или резултат заобикаляне на закона, а с предвиждането на такива разходи за неустойка с процесния договор се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като доколкото представлявала разход по дейността по управление на кредита, следвало тя да бъде включена в ГПР на същия. Налице било заобикаляне на закона, тъй като с уговорката за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Реално чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл.19 ал.4 ЗПК се стигало до калкулиране на допълнителна печалба за кредитора към договорната възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП. В този аспект, с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Поддържа се, че подобно договаряне противоречало на изискването по чл.16 ЗПК кредиторът сам да оцени платежоспособността на потребителя, което водело до значително оскъпяване на ползвания кредит, без същото да е надлежно обявено на потребителя. Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит според ищцата целяло отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР, което от своя страна пречело на потребителя да се ориентира за икономическата тежест на сключената сделка. Поддържа се още, че така уговорената неустойка била излязла извън обезщетителната си функция, доколкото била прекомерна спрямо предоставената в заем сума и не кореспондирала с последиците от неизпълнението на главното задължение по кредита. Според ищцата тя загубила също и обезпечителната си функция, доколкото с нея не се обезпечавало главното задължение по кредита, а неизпълнено условие за отпускането му. Така, с договорената неустойка се договаряло едно допълнително възнаграждение за кредитора под формата на скрита лихва, поради което същият не бил изпълнил задълженията си по чл.11, ал.1 т.9 ЗПК да посочи действително прилаганата в правоотношението им договорна лихва, поради което и на основание чл.21 ЗПК процесната договорна клауза била нищожна.

Предвид изложеното, се иска съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 838,80 лева, представляваща неустойка по чл.4 ал.2 от Договор за потребителски кредит № 5955000 от 24.08.2023г., поради нищожност на 3 уреждащата я клауза на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави и като сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Претендира се присъждане на разноски и на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.

В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на искова молба от ответника, който прави възражение за нередовност на исковата молба, а по същество оспорва предявения иск като неоснователен и излага подробни съображения. Оспорва твърдението за нищожност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави. Сочи, че такава преценка се правела въз основа на конкретни обстоятелства, а от страна на ищцата липсвали както конкретни твърдения, така и доказателства, в какво точно се изразявало това противоречие, поради което ищцовата теза се явявала необоснована, а претенцията - недоказана. Дори да се приемело, че неустойката била прекомерна, според ответника това не я правело а priori нищожна, а следвало да се намали нейния размер. Несъстоятелно било и твърдението, че неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Смисълът на същата се изразявал именно в това при неизпълнение на договорно задължение тя да обезщети претърпените вследствие на неизпълнението вреди, без необходимост те да бъдат доказвани от изправната страна по договора. В случая функцията й била преди всичко да обезпечи изпълнението и да стимулира длъжника да бъде изряден в изпълнение на договорните му задължения и доколкото отпускайки заемната сума по необезпечен кредит ответното дружество поемало значителен риск, то не би сключило договора и не би предоставило заем при липса на уговорките за предоставяне на обезпечение и неустойка за неизпълнение. Потребителят не бил поставен в по-неблагоприятно положение. Заемът бил сключен по искане на ищцата и знаейки, че обезпечението трябвало да се предостави в 3дневен срок, същата можела да забави сключването му или изобщо да не го сключва, освен това, имала възможността да се откаже от договора в 14дневен срок от сключването му, тоест – задължението за неустойка било условно и възникването му зависело изцяло от действията на потребителя.

Твърденията на ищцата за твърде висок размер на неустойката според ответника противоречали на всякаква житейска и бизнес логика и най-вече с принципа на свободата на договаряне на страните. Напълно легитимно било искането на кредитора отпуснатият от него кредит да бъде адекватно обезпечен, а това, кое обезпечение било адекватно и достатъчно, можел да прецени единствено самият той, а ако според индивидуалната преценка на заемателя условията се явявали неизпълними за него, то той бил свободен да не сключва договор с конкретното дружество. Още с получаването на СЕФ кредитополучателят бил подробно запознат с изискванията за предоставяне на обезпечение и имал достатъчно време, за да се снабди с поръчител или банкова гаранция, за да избегне начисляване на неустойка. Неправилно ищцата считала, че изискването за лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, тъй като дружеството било изпълнило задължението си 4 да направи оценка на кредитоспособността й още преди сключване на договора, при която приело да сключи договора именно с посочените в него параметри. Ответникът поддържа, че липсвали и твърдяните от ищцата нарушения на ЗПК, както и че били спазени изискванията на чл. 11 ал.1 т.9 ЗПК. Неустойката не следвало да бъде включена в ГПР, доколкото същият изразявал общите разходи по кредита за потребителя, а ал.3 на чл.19 ЗПК изрично предвиждала, че в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по ДПК. Неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение имала точно такъв характер и категорично не следвало да бъде включвана в ГПР, тъй като в противен случай щяло да се стигне до нарушение на императивна разпоредба на ЗПК и би довело до заблуждаване на потребителя относно размера на действителните разходи по кредита. Освен това, при сключване на договора, ответникът нямало как да включи в общия размер на плащанията едно условно задължение, за което не било известно дали ще възникне, тъй като то зависело от бъдещо несигурно събитие, а именно - изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищцата. Според ответника невключването на неустойката в ГПР, съответно в общия размер на плащанията по кредита, представлявало законосъобразно действие на дружеството в съответствие със ЗПК и в интерес на потребителя на финансовата услуга. От горното следвало заключението, че законодателят бил предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги бил изключил при изчисляване на ГПР. Ответникът поддържа още, че в случая разпоредбата на чл.33 ЗПК не намирала приложение и липсвало нарушение на нейните изисквания, доколкото неустойката се претендирала за неизпълнение на едно допълнително задължение за предоставяне на обезпечение и поради непредставянето му била начислена, от изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния срок на договора, докато претендираната законна лихва била за период от датата на падежа до изплащане на задължението. Неоснователни били и възраженията на ищцата, че процесната клауза за неустойка била нищожна, тъй като била неравноправна. В процесния случай договорът бил сключен по предложение на ищцата, от което следвал извода, че същата имала възможността да влияе върху съдържанието на клаузите в договора. Поддържа се, че същата се била запознала с преддоговорната информация и била попълнила въпросници за кандидатстване за кредити, въз основа на които били договорени клаузите от договорите и така ищцата не била поставена в положение на по-слаба страна от гледна точка степента й на информираност и на предоставените възможности да договаря. Принципът на добросъвестност изисквал в договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на индивидуалния такъв на някоя от страните. В случая този принцип не бил нарушен, доколкото в договорите между страните били защитени правата и на двете страни. Волята на страните в договорите била изразена ясно и недвусмислено при сключването им, 5 договорите не били сключени при първоначално възприети ОУ, а при индивидуални уговорки между страните и не се установявало волята на страните да се различава от отразената в съставените писмени договори.