Решение № 5476 от 27.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5476 гр. София, 27.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Анна Кофинова при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно гражданско дело № 20251100500464 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 7032/17.04.2024 г., по гр. д. № 27630/2022 г. на Софийски районен съд, 70-и състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 19535/30.10.2024 г. по същото дело, на основание чл. 128, т. 2 от КТ „Строително-предприемачески Холдинг“ ЕООД, ЕИК 13091741, е осъдено да заплати на Г. Н. К., ЕГН **********, сумата 11 544,45 /единадесет хиляди петстотин четиридесет и четири лв. и 45 стотинки/ лева, представляващи нетно трудово възнаграждение за периода 01.08.2021 г. – 16.05.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 27.09.2022 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 86 ЗЗД да заплати сумата 108,92 /сто и осем лв. и 92 стотинки/ лева мораторна лихва за периода 06.09.2021 г. – 27.05.2022 г., като искът за главница е отхвърлен за разликата над присъдения размер до пълно предявения такъв от 13 771,72 лева, а искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над присъдения размер до предявения такъв от 245,07 лева.

Със същото решение е отхвърлен искът по чл. 224, ал. 1 от КТ на Г. Н. К. срещу „Строително-предприемачески Холдинг“ ЕООД за заплащане на сумата 2 022,57 лева обезщетение за 10 /десет/ дни неизползван платен годишен отпуск: 3 дни за 2021 г. и 7 дни за 2022 г., като недоказан.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете на Г. Н. К. по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86 ЗЗД, е постъпила въззивна жалба от ответника „Строително-предприемачески холдинг“ ЕООД. В жалбата са изложени доводи за неправилност и 1 необоснованост на решението в обжалваната част. Наведени са оплаквания, че исковете не са били доказани, а присъдените суми не са били правилно изчислени. Сочи се, че неправилно съдът е допуснал свидетелски показания за установяването на обстоятелството дали ищецът е полагал труд през процесния период в нарушение на чл. 164, ал. 1 ГПК. Отделно от това жалбоподателят счита, че с показанията на св. Н.Г. не се установява ищецът да е полагал труд, тъй като свидетелят не е бил пряк ръководител на ищеца, съответно не е бил запознат с възложената на ищеца работа. Изтъква се също така, че свидетелят не е бил служител на ответното дружество към момента на разпита му. Сочи се, че формалното идване в офиса на дружеството не е равнозначно на точно изпълнение на трудовите задължения на ищеца. Обръща се внимание, че предвид наличието на лични претенции спрямо дружеството свидетелят се явява предубеден. Предвид това жалбоподателят счита, че не е следвало показанията на св. Г.ев да бъдат кредитирани от съда. Сочи се, че следва да бъде установено по делото действителното полагане на труд от ищеца. Заявява се, че на ищеца е заплатено трудово възнаграждение съобразно престирания от него труд. Отправено е искане за отмяна на решението в обжалваната част. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият Г. Н. К. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и моли същото да бъде потвърдено. Сочи се, че е в доказателствена тежест на ответника да установи заплащането на трудовото възнаграждение, за което същият не е ангажирал доказателства по делото. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано в отхвърлителната му част от ищеца, поради което в тази част същото е влязло в сила.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Решението е валидно, но е частично недопустимо в обжалваната част.

Въззивният съд констатира, че с решението съдът е присъдил суми за трудово възнаграждение за период, който не е бил предмет на предявения иск, а именно – за м. август 2021 г. в размер на 52,71 лв. Видно от петитума на исковата молба, претендират се суми за неплатени трудови възнаграждения, както следва: 2249,83 лв. – за периода от 01.05.2022 г. до 16.05.2022 г.; 8999,32 лв. – за м. март 2022 г. и м. април 2022 г.; 500 лв. – за м. февруари 2022 г.

Предвид това решението в посочената част се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено.

По същество обжалваното решение е правилно, като в изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора, въззивният съд 2 намира следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на: сума в общ размер от 11749,15 лв., представляваща дължимо, но неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.02.2022 г. до 16.05.2022 г.; сума в общ размер на 353,23 лв. – мораторна лихва за периода от 06.09.2021 г. до 27.05.2022 г. (датата на подаване на исковата молба), дължима върху трудовото възнаграждение за периода от 01.08.2021 г. до 16.05.2022 г.

При предявен иск по чл. 128 , т. 2 КТ в тежест на работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено. Предвид наведените с въззивната жалба оплаквания въззивният съд с протоколно определение от 27.05.2025 г. е допълнил доклада по делото, извършен от първоинстанционния съд, като на ищеца е указано, че е в негова тежест да установи, че е полагал труд през исковия период, съобразно уговореното в трудовия договор с ответника. Предоставена му е възможност да ангажира доказателства в тази връзка, като не са направени доказателствени искания и съответно пред въззивния съд не са събирани доказателства.

Между страните не се спори, а и от представения трудов договор № 336/06.08.2021 г. се установява, че ищецът Г. Н. К. е заемал длъжността „главен инженер“ по безсрочно трудово правоотношение с ответника „Строително-предприемачески холдинг“ ЕООД при осемчасов работен ден и основно трудово възнаграждение в размер на 4408 лв., дължимо до пето число на месеца, следващ месеца, за който се отнася.

Страните не спорят, че трудовото правоотношение е било прекратено на 16.05.2022 г., за което са ангажирани писмени доказателства по делото.

Спорен по делото с оглед възражението на ответника, направено с отговора на исковата молба и поддържано с въззивната жалба, е въпросът дали ищецът реално е полагал труд през периода на исковата му претенция.

Съгласно разпоредбата на чл. 124 от КТ, едно от основните задължения на работодателя е да заплаща възнаграждение на работника или служителя, който въз основа на сключен трудов договор е полагал труд.

Възнаграждението се дължи за извършената работа, която съгласно чл. 125 от КТ работникът или служителят следва да изпълнява точно и добросъвестно (в пълен обем, срочно, с влагане на необходимите знания, мнения и сръчности, съобразно технологичните изисквания, с желание възложената работа да бъде изпълнена). Следователно - наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или служителят да полага труд и фактически да осъществява съответната трудова функция.

Противно на изложеното във въззивната жалба, съдът намира, че по делото от страна на ищеца са ангажирани категорични доказателства писмени и гласни такива, че същият действително е изпълнявал трудовите си 3 задължения през исковия период.

От показанията на разпитания по делото свидетел Н.Г. се установява, че ищецът е извършвал работата, за която претендира да получи трудово възнаграждение. Свидетелят посочва, че с ищеца са работели в различни стаи на един етаж, като постоянно са работели заедно по различни казуси и по този повод са имали ежедневен контакт. Същият споделя, че поради знанията и опита му ищецът е служел като пример за него и останалите им колеги как следва да изпълняват трудовите си задължения.

Изложените от въззивника оплаквания за недостоверност на показанията на св. Г.ев съдът намира за неоснователни. По делото липсват доказателства, които да навеждат на извод за предубеденост на свидетеля.

Обстоятелството, че към момента на провеждане на разпита му пред първоинстанционния съд същият вече не е бил служител на ответното дружество е без значение, тъй като се установява, че е работел за него заедно с ищеца през исковия период, който е относимият в случая момент от време. От показанията му става ясно, че ищецът действително е полагал труд в претендирания период, като е ирелевантно за достоверността им каква длъжност е заемал свидетелят и дали е бил пряк ръководител на ищеца, а от значение е дали е възприел обстоятелствата, за които дава показания – че ищецът е изпълнявал трудовите си задължения.

На следващо място, неоснователен е доводът за недопустимост на свидетелските показания за установяване на факта на положен труд.

Правилото на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК не допуска свидетели за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен акт или за установяване на договори на стойност над 5000 лв. Фактът на извършване на определена работа не попада в кръга на забраната, защото този факт нито е „договор” със стойност, нито има законово изискване той да бъде удостоверен в определен документ. В практиката на ВКС се приема, че със свидетели може да се установи фактът на извършването или неизвършването на определена работа, като в случая извършването й от ищеца се установява от събраните гласни доказателства.

От друга страна, начисляването на трудово възнаграждение на ищеца по представените от ответника фишове за работни заплати също е факт, който е индиция за дължимостта на трудовото възнаграждение, тъй като то се извършва в изпълнение на задължението на работодателя по чл. 128, т. 1 от КТ. В процесния случай при съвкупна преценка от съда на този факт на начисляване, с останалите доказателства по делото, следва да се направи обоснован извод, че начисленото трудовото възнаграждение на ищеца се дължи от ответника поради това, че работата действително е извършена от ищеца.

Нещо повече, по делото не е спорно между страните, а и се установява от писмените доказателства и приетите заключения по изготвените съдебносчетоводни експертизи, че са налице частични плащания за процесния период, които по естеството си съставляват извънсъдебно признание от ответника, че ищецът е изпълнявал трудовите си задължения.

4

По изложените правни аргументи и с оглед презумпцията за добросъвестност при осъществяване на трудовите задължения, уредена по чл.

8, ал. 2 КТ, съдът приема, че през периода от м. август 2021 г. до м. май 2022 г.

(пълният процесен период с оглед претенцията за мораторна лихва, която обхваща по-дълъг период от този по иска за главница) ищецът е изпълнявал своето основно трудово задължение да престира на работодателя своята трудова сила, съобразно уговореното помежду им.

От заключенията на вещото лице по допуснатите съдебно-счетоводни експертизи (първоначална и допълнителна, по които вещото лице е достигнало до идентични изводи), приети като неоспорени от страните и които съдът кредитира изцяло, се установява, че съгласно представените от ответното дружество фишове за заплати, за периода от м. август 2021 г. до м. май 2022 г. на ищеца са начислени общо брутни трудови възнаграждения в размер на 52489,61 лв. и нетни трудови възнаграждения в размер на 43733,19 лв. Установява се също така, че съгласно проверените от вещото лице документи общият размер на извършени плащания от ответника са в размер на 29890,41 лева. Съобразно посоченото от вещото лице, за исковия период от м. февруари 2022 г. до м. май 2022 г. неизплатената сума е в общ размер от 11491,74 лв.