Решение № 365 от 11.08.2026, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 365 гр. Пещера, 11.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на шести август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милуш Р. Цветанов при участието на секретаря Севделина М. Пенчева като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело № 20265240100420 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от М. Д. И., с която са предявени обективно съединени искове срещу „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД: за признаване за установено, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № 40034501446/30.05.2025г. е нищожен; а при условията на евентуалност – за признаване за установено, че конкретна клауза - по т.3 от Допълнително споразумение към същия договор, е нищожна.

Ищцата твърди, че е сключила с „Профи Кредит България“ ЕООД договор за потребителски кредит № 40034501446/30.05.2025г., по който е получил заемна сума от 1200 лв., която е следвало да върне на кредитора, освен с възнаградителна лихва и заедно с неустойка от 780 лв. Поддържа се, че уговореното вземане като неустойка (с т.3 от Допълнително споразумение към договора) за непредоставяне на конкретни обезпечения (по чл. 10 от Общите условия по договора), всъщност представлява скрито възнаграждение за кредитора, което в нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК не е включено при изчислението на подвеждащо посочения годишен процент на разходите по кредита/ГПР/, като по този начин се е стигнало до заобикаляне на закона - чл. чл. 11, ал.1, т.10, чл. 19, ал.4 ЗПК. Сочи се още, че условията по обезпеченията са „силно ограничителни“ и в този смисъл неизпълними. Твърди се неустоечната клауза да е нищожна поради нарушаване на добрите нрави, и излизането й извън присъщите й 1 обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; Поддържа се също противоречие с добрите нрави на уговорената договорна лихва, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации, водеща до злепоставяне на потребителя. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на договора за потребителски кредит № 40034501446/30.05.2025г., а в условията на евентуалност – на неустоечната клауза на т.3 от Допълнителното споразумение към него, във вр. с чл. 10 от общите му условия. Претендират се деловодни разноски.

В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД оспорва предявените искове, при съображения, че договорът е действителен, тъй като отговаря на законовите изисквания за форма и съдържание, включително – чл. 11, ал.1, т. 7 от ЗПК. Поддържа се, че ГПР/годишен процент на разходите/ е коректно отразен – като формиран при фиксирано вземане – непроменлива възнаградителна лихва, а компонентите на ГПР са нормативно залегнали и не следва да бъдат посочвани в договора.

Твърди се, че съответният конкретен ГПР не е заблуждаващ потребителя (по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 от ЗЗП), а евентуалното му неправилно отразяване не води до недействителност на целия договор – по аргумент от чл.

19, ал.6 ЗПК. Сочи се, че предвидената в т.3 от допълнителното споразумение към кредитното правоотношение неустойка, по аргумент от чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК не е и не следва да бъде включвана при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит, тъй като те не представлява общ разход по кредита (§1, т.1 ДР на ЗПК), защото тя се дължи само в случай на непредоставено обезпечение. Излагат се доводи, че дори в хипотеза на неправилно посочен ГПР – не е налице „липса на посочване на ГПР“, като основание за недействителност на договора. По отношение на клаузата относно неустойката се твърди, че тя е индивидуално уговорена и се отрича да противоречи на добрите нрави с аргумент за приципа на свободно договаряне (чл.9 ЗЗД). Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете като неоснователни. Претендират се разноски. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК , приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Правната квалификация на претендираните права е по чл. 124 ГПК вр.

2 чл. 22 (евент. Чл. 21) ЗПК и с чл. 26, ал.1 от ЗЗД, чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 ЗЗП.

С оглед твърденията на страните с доклада по делото без възражения е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 40034501446/30.05.2025г., по който предвидената в т.3 от Допълнителното споразумение към договора за потребителски кредит № 40034501446/30.05.2025г., във вр. с чл. 10 от Общите му условия неустойка не е включена от кредитора при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите. С доклада по делото на страните е указано, че съдът служебно следи за неравноправни клаузи в потребителския договор по смисъла на чл.143 от ЗЗП и чл. 7, ал. 3 ГПК.

Съгласно чл. 10 от Общите му условия по договора страните са се споразумели той да бъде обезпечен с едно от няколко алтернативно предвидени обезпечения /банкова гаранция, гаранция от финансова институция, солидарен длъжник, отговарящ на условията на чл. 10.1.3. от ОУ или ипотека, а съгласно т.3 от Допълнителното споразумение към договора, сключено на една и съща дата с договора – на кредитополучателя е предоставен 14-дневен срок за предоставяне на едно от обезпеченията, като в противен случай той ще дължи неустойка в размер на 780 лв., разсрочена за 12 месеца.

Неустоечната клауза на т.3 от Допълнителното споразумение към договора за потребителски кредит № 40034501446/30.05.2025г. вр. с чл. 10 от Общите условия е нищожна. Тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение, като размерът й дори надвишава този на отпуснатия заем. Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Клаузата е и принципно неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП - защото задължава потребителя при неизпълнение на 3 неговите задължения да заплати „необосновано високо обезщетение или неустойка“ – над ½ от размера на самия кредит. Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от кредитора.

Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал. 1 ЗПК обаче, е предвидено законово задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че клаузата, освен че е в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, е неравноправна и защото с нея на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител. Ангажирането на длъжника да заплаща не за насрещна престация по договора, а за минимализиране на риска за кредитора от лошо изпълнение на собственото му законово задължение (по чл. 16, ал.1 от ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора - по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа на ответника, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от договора са били индивидуално договорени. Поради което съдът намира, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Така и самият договор за заем противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Приложима е разпоредбата чл.21, ал.1 ЗПК, която гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, 4 която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора.

Следователно годишният лихвен процент няма да е реално записания, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 780 лева, формално уговорено като неустойка. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент.

Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата от 780 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С включването й - размерът на ГПР, изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК чрез използване на общодостъпен в интернет калкулатор, надвишава законовия максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.

С оглед гореизложеното – в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Или иначе казано - грешно посочен ГПР води до нищожност на договора и връщане само на чистата стойност.

В процесният случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила относно максимално допустимия размер на договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично недействителна е клаузата за уговорената неустойка, представляваща по съществото си договорна лихва, невключена в ГЛП и ГПР.

Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи, съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо потребителя, тъй като продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за недействителни, договорът 5 все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици. / в този смисъл са следните решения: от 14 юни 2012г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250/.

По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, освен самата неустоечна клауза – и целият договор за заем е недействителен – чл. 22 ЗПК. А съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят дължи заплащане само на чистата стойност на кредита - в процесния случай 1200 лева, като не дължи лихва или други разходи (неустойки) по кредита.