Определение № 786 от 18.10.2023, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 786 гр. София, 17.10.2023 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20231800500639 по описа за 2023 година Производството е по реда на чл. 274 вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по жалба с вх. № 260253/23.08.2023г. на „Б.-Х. Т.“ ЕООД срещу Определение № 260003 от 27.06.2023г. по гр.д. № 234/2020г. на Районен съд – гр. Сливница, с което е уважена молбата на „М.Б.“ ООД (трето лице - помагач в производството) и е допълнено Решение № 260003/27.02.2023г. по гр.д. 234/2020г. по описа на РС – гр. Сливница в частта за разноските, като „Б.- Х. Т.“ ЕООД е осъдено да заплати на молителя сумата 7200лв., представляваща направени в производството разноски.

Дружеството – жалбоподател твърди, че неправилно районният съд е приел, че нормата на чл. 78, ал. 10 от ГПК не е приложима по отношение на „М.Б.“ ООД, тъй като срещу последното имало предявен обратен иск, макар същият да не е разгледан. Намира за неправилен и извода, че освен качеството на трето лице - помагач, дружеството има и качеството на ответник по обратния иск, предявен от „Б.-Х. Т.“ ЕООД. Жалбоподателят изтъква, че определението е незаконосъобразно, като счита, че обратният иск срещу третото лице - помагач винаги се предявява като евентуален и че подлежи на разглеждане само при отхвърляне или при уважаване на главния иск. Главният иск в случая бил отхвърлен, с оглед на което и условието за разглеждане на евентуалния иск не се е сбъднало, и по отношение на обратния иск съдът бил десезиран. Счита, че липсва основание за съда да се произнася под каквато и да е форма за обстоятелства, касаещи предявения обратен иск. Заявява, че дори и да се приеме, че „М.Б.“ ООД е страна и ответник по обратния иск, не е налице нито едно от основанията по ГПК за присъждане на разноски в негова полза (било то по чл. 78, ал. 3 или 78, ал. 4 от ГПК) след като искът не е разгледан. Сочи, че този иск не е отхвърлен като неоснователен, не е недопустим, както и че няма оттегляне или отказ от него, за да обуслови понасянето на отговорност за разноски. Твърди, че процесната хипотеза е отчетена от законодателя, и за нея е приложимо стриктно правилото на чл. 78, ал. 10 от ГПК. Освен това изтъква, че дружеството ответник с пасивното си поведение е дало повод за завеждане на обратния 1 иск, като не е обезщетило правоимащите лица, нито е извършило признание на предявения срещу него обратен иск.

В срок е постъпил отговор от „М.Б.“ ООД, в който дружеството излага съображения, че определението е правилно и следва да бъде потвърдено.

Твърди, че е трябвало да организира защитата си срещу иска, и - макар че не се е стигнало до разглеждането му - има право на разноски като при прекратяване на производството. Позовава се на съдебна практика. Посочва, че предявяването на обратен иск превръща третото лице - помагач по главния иск - в ответник по обратния иск, откъдето следва, че и отговорността за разноски е на ищеца по обратния иск. Моли, частната жалба да бъде оставена без уважение и да му бъдат присъдени разноските, направени в производството, за които представя доказателства.

Съдът констатира, че частната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна в законоустановения срок, поради което е процесуално допустима. Платена е и дължимата държавна такса.

От фактическа страна съдът приема за установено следното:

Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 200 от КТ и чл. 86 от ЗЗД от страна на Т.Р. и М.И. срещу „Б.Х. Т.“ ЕООД. В срока за отговор, ответното дружество е привлякло трети лица помагачи – „М.Б.“ ООД и застрахователното дружество „ЛВМ Л.Ф.М.“ АГ чрез неговия представител в Република България - „А.Б. – регулиране на щети“ ЕООД, срещу които е насочил обратни искове на основание съответно чл. 107у, ал. 3 от КТ и чл. 429 от КЗ. „М.Б.“ ООД е депозирало отговор на обратния иск (л. 151 от делото), с който оспорва неговата основателност и претендира присъждане на разноските, направени при осъществяването на защитата по иска, като представя доказателства за извършването им (л. 158159 от гр.д. 234/2020 г. и л. 162-163 от гр.д. 235/2020г. по описа на РС Сливница). Отговор на обратния иск е постъпил и от „ЛВМ Л.Ф.М.“ АГ.

С решение № 260003/27.02.2023г. исковете на Т.Р. и М.И. са отхвърлени поради плащане в хода на процеса от страна на „ЛВМ Л.Ф.М.“ АГ.

Въз основа на постъпила в срок молба по чл. 248 от ГПК, съдът е допълнил решението, като с обжалваното в настоящото производство Определение № 260003/27.06.2023г. е осъдил „Б. – Х. Т.“ ЕООД да заплати на „М.Б.“ ООД в качеството му на трето лице - помагач и ответник сумата от 7200лв., представляваща направените от молителя разноски в първоинстанционното производство.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Обжалваното определение е съобразено с трайната и непротиворечива съдебна практика, на която се позовава и насрещната страна по жалбата (Определение № 76/28.01.2015г.; Определение № 724/15.12.2015г.;

Определение № 152 от 2.04.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2661/2019 г., II т. о., ТК, както и Определение № 128/09.03.2016г. по ч.т.д. 347/2016г., ВКС;

Определение № 1926/30.06.2023г. по ч.гр.д. 4425/2022г., ВКС; Определение № 164/ 21.04.2022г. по ч.т.д. 1295/2021г.; Определение № 82/19.02.2009 г. по ч.т.д. № 60/2009 г. на ВКС, I т.о.; Определение № 230/28.03.2013 г. по ч.т.д. № 1487/2013 г. на ВКС; Определение № 724/15.12.2015 г. по т. д. № 1280/2014 г. на ВКС, II т. о.). В цитираните актове се приема, че неразглеждането на исковете поради невъзникване на необходимото вътрешнопроцесуално 2 условие се приравнява по своя ефект на десезиране на съда относно съответната претенция, и води до прилагане по аналогия на последиците от прекратяване на производството.

Основателно е да се приеме, че несбъдването на вътрешнопроцесуалното условие е своеобразно десезиране на съда. В хипотеза като настоящата, съдът е надлежно сезиран с редовна и допустима претенция, и за него е възникнало задължение да се произнесе по нея. Когато, обаче, такава претенция е предявена под условие (било то положително или отрицателно), самият ищец е извършил преценка като инициатор на процеса, че правният му интерес се обуславя от осъществяването на един бъдещ факт.

Настъпването на този факт обосновава нуждата от последваща съдебна защита, а ненастъпването му, само по себе си, предоставя на ищеца достатъчна защита и изключва нуждата от съдебна такава. По този начин, още със заявяване на условието ищецът сам прегражда пътя на развитие на предявения иск в случай на несбъдване на това условие, т.е изразява воля да десезира съда в такава хипотеза.

От решаващо значение е и обстоятелството, че самото вътрешнопроцесуално условие за разглеждане на обратния иск зависи от преценката на съда по съществото на спора по главния иск, която подлежи на инстанционен контрол. При упражняване на такъв контрол е възможно, изходът на делото по главния иск да бъде изцяло противоположен, а това неизбежно би обусловило обратен извод по въпроса за настъпването или ненастъпването на вътрешнопроцесуалното условие, от което зависи, дали ще се възстанови висящността на производството по обратния иск - чл. 271, ал. 2 от ГПК.

При тези предпоставки е налице основание за прилагане по аналогия на правилата за присъждане на разноски при прекратяване на производството (чл. 78, ал. 4 от ГПК). Този подход е оправдан и необходим, тъй като ефектът е аналогичен на прекратяването, но без постановяване на изричен прекратителен диспозитив по обратния иск. А такъв не следва да се постановява, тъй като евентуалното му съществуване би обусловило частично обжалване на решението по различен процесуален ред - глава XXI от ГПК, в резултат от което разпоредбата на чл. 271, ал. 2 от ГПК би се оказала практически неприложима.

На последно място, не следва да се сподели довода на жалбоподателя за стриктна приложимост на разпоредбата на чл. 78, ал. 10 от ГПК, тъй като тя регламентира отговорността за разноски на третото лице – помагач, а той няма такова качество в отношенията си с ищеца по обратния иск.

По тези съображения съдът намира, че цитираната по- горе съдебна практика е съобразена с всички специфики на института на присъждането на разноски и евентуалното обективно съединяване на искове, вкл. обратни такива, поради което я споделя и не намира основание да се отклони от нея.

Неоснователно жалбоподателят се позовава на цитираната от него съдебна практика в подкрепа на жалбата си. Посоченото Решение № 209 от 22.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3635/2017 г., IV г. о., ГК, е постановено по въпроса за съотношението между правното положение на обикновения другар и третото лице – помагач, като изложените в него съображения нямат отношение към въпроса за разноските. Следващата група съдебни актове Определение № 51 от 1.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1041/2009 г., I т. о., ТК, Определение № 438 от 17.07.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 352/2009 г., I т. о., 3

ТК, Определение № 207 от 16.04.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 216/2010 г., III г. о., ГК – касаят присъждане на разноски в различен контекст и само между главни страни по делото, като в нито един от тях не обсъжда правното положение на трето лице – помагач. Поради това дадените с тези актове принципни разрешения са неотносими и неприложими към настоящия казус и не подкрепят изложеното в жалбата.

С оглед гореизложеното, частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

При този изход от делото и свовременно заявената претенция за присъждане на разноски в полза на ответника по частната жалба, жалбоподателят следва да бъде осъден да му заплати направените такива в настоящото производство, каквито се установяват в размер на 480 лв. с ДДС.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 260253/23.08.2023г. в СлРС, респ. вх. № 7709/28.09.2023г. в ОС- София, на „Б.-Х. Т.“ ЕООД с ЕИК *** срещу Определение № 260003 от 27.06.2023г., постановено по гр.д.

№ 234/2020г. на Районен съд – гр. Сливница.

ОСЪЖДА „Б.-Х. Т.“ ЕООД с ЕИК *** да заплати на „М.Б.“ ООД с ЕИК *** сумата 480лв., представляваща направените в настоящото производство разноски.

Определението може да се обжалва пред ВКС на РБ при условията на чл. 280 от ГПК в едноседмичен срок от съобщаването му.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4