Решение № 16411 от 02.09.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16411 гр. София, 02.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА при участието на секретаря МАРГАРИТА Р. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА Р. ЦОЛОВА Гражданско дело № 20241110176650 по описа за 2024 година

Ищецът „Т.С“ ЕАД твърди, че между него и ответниците, като собственици на топлоснабден имот, е възникнало облигационно правоотношение с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди за по отношение на топлоснабден имот, находящ се на адрес ******. Твърди, че за периода от 01.05.2021 г. – 30.04.2023 г. е доставил топлинна енергия на ответниците, като ответницата В. В. не била заплатила дължимата за това цена в общ размер от 147,63 лева, от които сумата от 120,20 лева – главница за топлинна енергия, както и сумата от 11,43 лв., представляваща сума за дялово разпределение за периода м.05.2021 г. – м.04.2023 г.; ответницата дължала и обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава в размер на 13,86 лв. за периода от 15.09.2022г. – 27.06.2024 г., както и сумата от 2,14 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава върху сумата дължима за дялово разпределение за периода 16.07.2021 г. до 05.02.2024 г. Ответницата Д. Л. дължала суми за обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава в размер на 13,86 лв. за периода от 15.09.2022г. – 27.06.2024 г., както и сумата от 2,14 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава върху сумата дължима за дялово разпределение за периода 16.07.2021 г. до 05.02.2024 г.

Ищецът твърди, че за посочените суми срещу ответниците била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №8461/2024 г. по описа на СРС, 35 състав, като ответниците възразили срещу дължимостта на посочените суми, поради което на ищеца било указано, че може да предяви иск за съществуване на вземанията си.

Ищецът сочи също така, че през процесния период действали Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С” АД на потребители в гр.София, одобрени с Решение от 2016 г. на ДКЕВР и публикувани във в-к „Монитор“ в сила от 10.07.2016 г., според които клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Според общите условия, обезщетение за забава се начислявало само след издаване на изравнителните сметки в края на отоплителния сезон и 1 незаплащането им в 45-дневен срок. Ответникът използвала доставената му топлинна енергия през процесния период. До момента обаче ответниците не били погасили задълженията си.

Ищецът също така сочи, че етажните собственици в процесната сграда, в която се намирал имотът на ответника, били сключили договор за извършване на услугата за дялово разпределение с „Техем Сървисис“ ЕООД. Според чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ сумите за топлинна енергия били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово разпределение на топлинна енергия в сградата – „Техем Сървисис“ ЕООД на база реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбите на Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването. За имота на ответниците били издавани такива изравнителни сметки. Предвид изложеното, моли съда да признае за установено, че ответниците му дължат горепосочените суми. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК са постъпили отговори на исковата молба от ответниците.

В депозирания от ответницата Д. П. Л. отговор на исковата молба е релевирано възражение за частична недопустимост на исковото производство срещу нея, доколкото същата не била оспорила дължимостта на сумите за главници, поради което моли производството в тази част да бъде прекратено. По отношение на претендираните с исковата молба лихви за забава, същата сочи, че исковете били неоснователни, доколкото ищецът не бил отправил покана за плащане на сумите след издаване на изравнителните сметки. Сочи, че за заплащането на услугата „дялово разпределение“ не бил уговорен падеж, поради което също се дължала покана. Прави възражение за изтекла погасителна давност. По изложение съображения моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

В депозирания от ответницата В. П. В. отговор на исковата молба се навеждат възражения за неоснователност на исковете. Сочи, че лицето С.Г.Л. била подала молба за откриване на индивидуална партида до ищцовото дружество, който бил приел предложението за сключване на договора, поради което облигационно правоотношение било налице само между ищеца и С.Л. Излага съображения за недължимост на претендираните обезщетения за забава, доколкото не била изпаднала в забава, тъй като липсвала покана за плащане от страна на ищеца. Към исковата молба била представена фактура от 31.07.2023 г., издадена на трето за спора лице, а не на името на ответницата, поради което не можело да се счете, че сумата била претендирана от нея. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Ето защо моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Третото лице-помагач изразява становище, че дяловото разпределение за процесния абонатен номер е извършвано в съответствие с всички действащи през периода нормативни актове.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното:

Предявени са при условията на обективно и субективно кумулативно съединяване установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 150 и сл. ЗЕ и чл. 422 ГПК, чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване по иска за главницата - че спорното главно право е 2 възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза на спорната сума, и по иска за законната лихва за забава – че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размерът на законната лихва възлиза на спорната сума.

По исковете с правно основание чл. 422, ал. 1, ГПК, вр. чл. 150 и сл. ЗЕ:

Според действащата от 05.03.2004 г. и към настоящия момент разпоредба на чл.

150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ " клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.

Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.

153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК/.

С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в 3 определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т. е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по време има сключен договор за същия обект.

Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.

В случая от приетия като доказателство по делото договор за продажба на държавен жилищен имот, съгласно Наредбата за продажба на жилище от държавния жилищен фонд, предоставен на народните съвети от 01.07.1966 г. се установява, че П.З.Л е придобил собствеността върху следния имот: *********** Установява се от приетия в заверено копие акт за женитба, че П.З.Л и С.Г.Л. са сключили граждански брак на 21.03.1966 г., т.е. преди покупката на горепосочения апартамент, поради което съдът намира, че същият е придобит от тях в режим на СИО.