Решение № 2577 от 20.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2577 гр. София, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100511474 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от И. Х. Х., срещу решение № 10121/30.05.2025г., постановено по гр. д. № 17478/2023г. на СРС, 24 с-в в частта, в която е отхвърлен, като неоснователен, предявеният от И. Х. Х., ЕГН ********** срещу „Застрахователно еднолично акционерно дружество „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ ЕАД, ЕИК 000694286 иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 45, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД, за разликата над уважения размер от 1 500 лева до пълния предявения размер от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдание в резултат на травматично увреждане, настъпило вследствие на ПТП, реализирано на 15.11.2022 г. между лек автомобил с марка „Сеат“, модел „Ибиза“, с рег. № ****, управляван от И. Х. Х., и тежкотоварен автомобил марка „Ивеко“, с рег. № ****, управляван от А.А., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба 03.04.2023 г. До окончателното изплащане на сумата.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага доводи, че неправилно СРС е приел, че е налице съпричиняване от страна на жалбоподателя. Поддържа, че определеният размер на обезщетението е занижен и несправедлив. Моли решението да бъде отменено в 1 обжалваната част и искът да бъде уважен изцяло, като основателен и доказан.

Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият не е депозирал отговор на въззивната жалба.

Предмет на въззивна проверка е и подадена от „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ ЕАД въззивна жалба срещу решение № 10121/30.05.2025г., постановено по гр. д. № 17478/2023г. на СРС, 24 с-в в частта, в която „Застрахователно еднолично акционерно дружество „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ ЕАД, ЕИК 000694286, е осъдено да заплати на И. Х. Х., ЕГН **********, на основание чл.

432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 45, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД, сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдание в резултат на травматично увреждане, настъпило вследствие на ПТП, реализирано на 15.11.2022 г. между лек автомобил с марка „Сеат“, модел „Ибиза“, с рег. № ****, управляван от И. Х. Х., и тежкотоварен автомобил марка „Ивеко“, с рег. № ****, управляван от Аладин А., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба 03.04.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага доводи, че неправилно СРС е приел за доказани настъпването на застрахователно събитие, твърдения в исковата молба механизъм на ПТП, както и наличието на причинно – следствена връзка. Поддържа, че определеният размер на обезщетението не съответства на критериите за справедливост и е завишен.

Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и искът да бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен и недоказан. Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият не е депозирал отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

СРС е бил сезиран с искова молба с правно основание чл. 432 КЗ. В исковата молба се твърди, че на 15.11.2022 г., около 12.30 часа е настъпило между лек автомобил с марка „Сеат“, модел „Ибиза“, с рег. № ****, управляван от ищеца, и тежкотоварен автомобил марка „Ивеко“, с рег. № ****, управляван от А.А., транспортно произшествие. Посочва се, че автомобилът на ищеца се е движил по бул.

„Ломско шосе“, в посока от Центъра към жк. Надежда, като след пресечката с ул.

„Чудомир“ автомобилът спрял в локалното платно на около 40-50 метра преди светофара на ул. „Христо Силянов“ на аварийни светлини пред магазин за хранителни 2 стоки и преди знак „Спирането забранено“. Ищецът усетил силен удар в задната част на автомобила, след което бил завлечен до кръстовището на ул. „Христо Силянов“ от тежкотоварния автомобил. Твърди се, че причината за сблъсъка били субективните действия на водача на тежкотоварния автомобил, който в нарушение на разпоредбата на чл. 23, ал. 1 ЗДвП не спазил необходимата дистанция. Излага, че следствие на ПТП – то на настъпили травматични увреждания, чиято съвкупност е довела до трайно затрудняване на движенията на врата, продължаващи и към момента на депозиране на исковата молба.

В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил иска. Оспорил е наличието на валидно застрахователно правоотношение, механизма на настъпилото ПТП, причинените вреди, както и пряката им и непосредствена причинно-следствена връзка с произшествието, като се твърди наличието на предхождащи заболявания у ищеца, повлияли при лечението и възстановяването му след инцидента. Поддържал е, че е налице съпричиняване от страна на ищеца.

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на иска по чл. 432 КЗ, като е определил размер на обезщетението от 2000 лв. Счел е за основателно направеното от ответника възражение за съпричиняване, като е приел за доказано ищецът да е спрял на забранено място, на натоварен булевард и близо до кръстовището. Поради това е намалил присъденото обезщетение на сумата от 1500 лв.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Относно правилността на първоинстанционното решение и наведените във въззивните жалби оплаквания, съдът намира следното.

С прекия иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ разполага увреденият от ПТП срещу причинителя на вредите и неговият застраховател. Пострадалият, или неговите близки, може да предяви иска за заплащане на обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди непосредствено срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” след спазване на изискванията на чл. 380 от КЗ.

Последната разпоредба задължава лицето, което иска да получи застрахователно 3 обезщетение, да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция. Това е предпоставка за упражняване на правото на иск пред съда, предвидена в специален закон и свързана с изтичането на определен срок- чл.498, ал.3 от КЗ. Той е тримесечен и е регламентиран в чл. 496, ал. 1 от КЗ. / опр. № 332/19.07.2018г. по ч.т.д. № 1614/18г., I т.о. на ВКС, опр. № 179/15.04.2019г. по ч.т.д. № 859/19г., I т.о. на ВКС/. По делото не се спори, а и от приложените по делото доказателства, се установява, че въззиваемият е отправил писмена претенция към въззивника застраховател. В тримесечният срок той не е определил размер на обезщетение за неимуществени вреди и не е изплатил такова. С оглед на това следва да се приеме, че предявените искове с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ са допустими.

Застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ по смисъла на чл. 493, ал. 1 от КЗ отговаря за чужди виновни действия и по характер отговорността му е гаранционно – обезпечителна. Той има задължението да покрие, в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума, отговорността на застрахования за причинените от него вреди на трети лица, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие.

За възникването на имуществената отговорност на застрахователя по чл. 432 от КЗ трябва да бъде осъществен следния фактически състав: застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или неимуществени вреди, които да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и наличие на правоотношение по договор за задължителна застраховка Гражданска отговорност между делинквента и ответника.

В разглеждания случай съдът намира, че е проведено пълно и главно доказване от ищеца на всички елементи от фактическия състав по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, обуславящи възникването деликтната отговорност на виновния водач на лекия автомобил, както предписва разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК.

Във въззивната жалба на въззивника – ответник не се поддържа направеното с отговора на исковата молба оспорване на съществуващото правоотношение по валидна застраховка Гражданска отговорност. Това се установява и от приложеното пред СРС извлечение от Гаранционен фонд – л. 25 от делото на СРС. По делото е установено съществуването на валидно застрахователно правоотношение, произтичащо от действащ към датата на процесното ПТП договор за застраховка Гражданска отговорност. По силата на този договор ответникът е обезпечил деликтната отговорност на водачите, причинили вреди на трети лица, при управлението на процесния автомобил при уговорено застрахователно покритие, което е налице към датата на настъпване на процесното ПТП. Настоящият иск е предявен именно при твърдения от страна на ищеца за съществуващо правоотношение по застраховка Гражданска отговорност между виновния водач и ответника, поради което 4 неоснователни са изложените във въззивната жалба на ответника доводи за различни фактически твърдения в исковата молба от приетото от СРС.

Изложените от въззивника доводи за неправилност на решението, с оглед съставения двустранен констативен протокол за ПТП и липсата на отбелязване за наличие на пострадали лица, както и твърденията, че няма пострадали лица, след като не са извикани компетентните органи, не се споделят от настоящия състав на съда. В практиката на ВКС, например решение № 227 от 12.02.2014 г. по т.д. № 769/2012 г. на I т.о., се дава тълкуване, че протоколът за пътнотранспортно произшествие, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения съставлява официален документ по смисъла на чл.179 ГПК. Официалният свидетелстващ документ има материална доказателствена сила и установява, че фактите са се осъществили така, както е отразено в този документ. Оспорване, чрез опровергаването на съдържанието му е допустимо, като оспорващата страна следва да установи твърденията си, които касаят механизма на ПТП. Така даденото общо тълкуване е доразвито в практиката на ВКС с решение № 15 от 25.07.2014 г. по т.д. № 1506/2013 г., I т.о., в което е разграничена доказателствената сила на протокола за ПТП в зависимост от неговия вид – дали е издаден от органите на полицията при задължително посещение на мястото на ПТП в случаите, очертани в чл.125 ЗДвП, /т.нар. „констативен протокол за ПТП" - при смърт или нараняване на човек и „протокол за ПТП" при материални щети - чл.6 и чл.7 от наредбата/ или е съставен по чл.9 от Наредба № I - 167 от 24.10.2002 г. за условията и реда на взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с МПС, без посещение на мястото на ПТП от служителите за контрол на МВР, само въз основа на данните, посочени от участника в ПТП в подаденото от него в седмодневен срок от настъпване на събитието писмено заявление, при условие, че компетентната служба на МВР е уведомена за произшествието в срок от 24 часа от настъпването му. Даденото тълкуване е, че протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. Когато фактът, съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа.