Решение № 6549 от 30.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6549 гр. София, 30.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Павлинка П. Славова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20241100507652 по описа за 2024 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №1 0 4 3 от 18.01.2024г., постановено по гр.дело №8900/2023г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57 състав, е осъден МИНИСТЕРСТВО на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, с БУЛСТАТ 000695235, да заплати на Л. Х. Т., с Е Г Н **********, на основание чл.181, ал.1, пр.2 ЗМВР сумата от 2640 лв., представляваща левовата равностойност за неосигурена храна, полагаща се на ищцата като служител в структурата на МВР, за периода 20.02.2020г. до 22.12.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.02.2023г. до окончателното изплащане на вземането; на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 547.06 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху главницата от 2640 лв. за периода 01.03.2020г. до 20.02.2023г.; както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 618.71 лв., представляваща направени по делото разноски.

Постъпили са две въззивни жалби с идентично съдържание от ответника МИНИСТЕРСТВО на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ /МВР/, с БУЛСТАТ 000695235, чрез процесуален представител юрисконсулт П. С., с надлежно учредена представителна власт, с която се обжалва изцяло решението на СРС, като са релевирани доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Конкретно се твърди, че неправилно първоинстанционният съд е тълкувал разпоредбите на чл.142, ал.1 и чл.181, ал.3 ЗМВР и не е съобразил, че право на безплатна храна имат само служителите, които извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда и 1 полагащи труд през нощта. Сочи се, че ищцата е държавен служител по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, която е полагала труд по служебно правоотношение в Дирекция „Комуникационни и информационни системи“-МВР. Поддържа се още, че статутът на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР се урежда със ЗДсл., който препраща към КТ относно определени аспекти на служебното правоотношение. За тези служители с оглед изричната санкция на законодателя в чл.142, ал.4 ЗМВР се прилага единствено чл.181, ал.3 от КТ в хипотезите, ако служителят извършва дейности със специфичен характер на труда или ако полага труд през нощта от 22.00 часа до 06.00 часа, каквито обстоятелства в настоящия случай не са налице. Навеждат се аргументи, че въпросът кои дейности в системата на МВР имат специфичен характер на труда е решен в действащата през процесния период Наредба за определяне на условията и реда за осигуряване на левовата равностойност на полагащата безплатна храна на служителите на МВР за извършване на дейности, свързани със специфичен характер на труда, и осигуряване на левовата равностойност на ободряващи напитки на служителите на МВР, полагащи труд през нощта от 22.00 часа до 6.00 часа /обн.ДВ, бр.62/14.08.2015г., отм.ДВ,бр.3/10.01.2023г./. В случая ищцата нито твърди, нито доказва да е извършвала дейности, попадащи сред изброените в цитираната наредба. В тази връзка се поддържа, че неправилно и незаконосъобразно е уважен предявения главен и съответно акцесорен иск спрямо предпочитания ответник – МВР. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение на СРС и да постанови друго, с което да отхвърли предявените срещу предпочитания ответник – МВР осъдителни искове с правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски сторени пред двете инстанции. В депозирана молба от 29.09.2025г. е направено възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК по отношение на претендираните от въззиваемата страна - ищца разноски за платено адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна – ищца по делото - Л. Х. Т., с ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.В. П., депозира писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК, в който е взето становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.

Изложени са аргументи, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие със закона и събраните по делото доказателства.

Поддържа се, че СРС е анализирал правилно събраните доказателства, правилно е тълкувал и приложил материалния закон и е обосновал правилен краен извод, че служебното правоотношение на служителите на МВР по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР се регламентира както от общия ЗДСл., така и от специалния ЗМВР, както и че нормата на чл.181 ЗМВР не прави диференциация на отделните категории служители, на които се осигурява храна или левовата й равностойност. В този смисъл първостепенният съд е приел, че всички служители на МВР, независимо от категорията, в която попадат, имат право да получават ежемесечно безплатна храна или нейната левова равностойност. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски, сторени пред въззивната инстанция. Прилага списък /озаглавен справка/ по чл.80 ГПК за сторените разноски.

Въззиваемата страна – евентуален ответник по делото – ДИРЕКЦИЯ „КОМУНИКАЦИОННИ и ИНФОРМАЦИОННИ СИСТЕМИ“- МВР, чрез процесуален представител юрисконсулт Т.Б., с приложено пълномощно, представя писмен отговор, в който взема за основателност на подадената въззивна жалба. Счита 2 първоинстанционното решение за неправилно и необосновано, като постановено в противоречие на събраните по делото доказателства и при неправилно приложение на относимите материално-правни норми. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение на СРС и да постанови друго, с което да отхвърли предявените осъдителни искове с правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД, като неоснователни и недоказани.

Предявени са от Л. Х. Т., с ЕГН **********, срещу предпочитан ответник МИНИСТЕРСТВО на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ, с БУЛСТАТ 000695235, и евентуален ответник - ДИРЕКЦИЯ „КОМУНИКАЦИОННИ и ИНФОРМАЦИОННИ СИСТЕМИ“МВР при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР за сумата от 2640 лв., представляваща левовата равностойност за неосигурена храна, полагаща се на ищцата като служител в структурата на МВР, за периода 20.02.2020г. до 22.12.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.02.2023г. до окончателното изплащане на вземането; както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 547.06 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху главницата от 2640 лв. за периода 01.03.2020г. до 20.02.2023г..

С оглед заявения петитум във въззивната жалба на инстанционен контрол подлежи изцяло постановеното първоинстанционно решение, с което са уважени предявените срещу предпочитания ответник – МВР обективно съединени искове с правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1- ТР №1/09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебна проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни 3 норми, както и по същество е правилно. За да постанови обжалваното решение, с което е уважен предявения иск с правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, първостепенният съд е приел, че държавните служители със статут по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, какъвто има ищцата, притежават всички права, с които се ползват останалите категории служители на ЗМВР, като сред придадените права е и правото по чл.181, ал.1 ЗМВР за безплатна храна и нейната парична равностойност. Посочено е още в мотивите на обжалваното решение, че ответникът не е доказал, че на ищцата е начислявана необлагаема по смисъла на чл.181, ал.6 ЗМВР компонента на суми за храна. Напротив - от доказателствата по делото се установява обратното, че такова допълнително възнаграждение не е било начислявано към заплатата на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМРВ и в частност това на ищцата. По тези аргументи е прието, че на ищцата за процесния период се дължи ежемесечно левова равностойност за неосигурена храна в размер на 120 лв. или дължимото обезщетение за неосигурена храна за 22 месеца възлиза на сумата от 2640 лв. и предявеният иск с правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР е уважен изцяло.

Основателността на претендираната главница обуславя и основателността на акцесорното вземане за мораторната лихва, дължима за времето на забавата за периода от 01.03.2020г. до 20.02.2023г. и възлизаща на претендираната искова сума. Решението е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените срещу предпочитания ответник – МВР при условията на обективно съединяване осъдителни искове с правно основание чл.181, ал.1, пр.2, вр. чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР за сумата от 2640 лв., представляваща левовата равностойност за неосигурена храна, полагаща се на ищцата като служител в структурата на МВР, за периода 20.02.2020г. до 22.12.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 20.02.2023г. до окончателното изплащане на вземането; както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 547.06 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху главницата от 2640 лв. за периода 01.03.2020г. до 20.02.2023г..

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата не намират опора в закона и като такива са изцяло неоснователни, като във връзка с тях следва да се добави и следното: