Решение № 7678 от 16.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7678 гр. София, 16.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира И.а

Членове:

Райна Мартинова

Слави Г. Славов при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Слави Г. Славов Въззивно гражданско дело № 20241100513686 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 17318/27.09.2024 г. по гр.д. № 53806/2022 г. по описа на СРС, 162 състав Ф. М. е осъден да заплати на „УниКредитБулбак“ АД сумата 179,98 евро, представляваща главница по договор за кредитна карта на физическо лице №

CCIR-201-00631-2018 от 04.04.2018 г, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 04.10.2022 г. до окончателното плащане на сумата, на основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД и сумата 43,98 евро, представляваща договорна лихва за периода 21.02.202 0 - 29.09.2022 г., на основание чл. 86 от ЗЗД. Със същото решение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК , Ф. М. е осъден да заплати на ищеца „УниКредитБулбак“ АД и сумата 1200 лева, представляваща направени в първоинстанционното производство разноски.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. №

338444/24.10.2024 г., подадена от Ф. М., чрез особения му представител адв.

Ро. Р., в която са изложени съображения за неговата неправилност.

Въззивникът поддържа, че изводът на първоинстанционния съд за дължимост на претендираните суми е неправилен, тъй като крайният срок на договора е 31.03.2020г., а от приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза се установявало, че и след тази дата са извършвани плащания от ответника.

Въззивникът навежда още, че не била обявена предсрочна изискуемост, тъй 1 като особеният представител не можел да получава материално - правни изявления. Моли решението да бъде отменено изцяло и предявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 372302/19.11.2024 г. от въззиваемия „УниКредитБулбак“ АД в който са развити доводи за основателност на предявени те искове и за правилност на постановеното решение. Моли решението да бъде потвърдено.

Претендира направените във въззивното производство разноски.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК , приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр. д. № 62945/2020 г. по описа на СРС, 162 състав е образувано по искова молба, подадена от „УниКредитБулбак“ АД против Ф.

М., с която са предявени искове с правно основание чл. 430 от Търговския закон, във връзка с чл. 79 от Закона за задълженията и договорите и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите.

Ищецът твърди в исковата молба, че по силата и при условията на договор за кредитна карта на физическо лице № CCIR 201-00631-2018 от 04.04.2018 г., сключен с Ф. М. банката предоставила на ответника банков кредит в размер на 1000 евро, с краен срок за погасяване на 31.03.2020 г. С анекс №1 към договора страните предоговорили условията по договора. На основание чл. 6.1 от договора срокът му бил продължен автоматично. Твърди, че на 17.12.2019 г., ответникът преустановил плащанията на дължимите вноски, като е изпаднал в забава, с оглед на което и на осн. чл. 10 от договора вземанията на банката са станали предсрочно изискуеми. Посочва, че до датата на предявяване на исковете ответникът все още не е погасил задълженията си, поради което банката ищец упражнява правото си да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем с подаване на исковата молба.

Поддържа, че останали дължими сумата от 179.98 евро - непогасена главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението и 43.98 евро договорна лихва за периода от 21.02.2020г. до 29.09.2022г. Моли ответникът да бъде осъден да заплати претендираните суми и направените съдебни разноски в исковото производство.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от особения представител на Ф . Ма., с който исковите претенции са оспорени като неоснователни. Твърди се, че не е настъпила предсрочна изискуемост на договора за кредитна карта на физическо лице. В тази посока се изтъква, че ищецът е упражнил правото си да обяви кредита за изцяло предрочно изискуем в исковото производство. Ответникът не е уведомен за предсрочната изискуемост на задължението, тъй като исковата молба е връчена само на особения представител, а представителната власт на последния се изчерпва с осъществяване на процесуално представителство по конкретното дело и не обхваща получаването на материално правни изявления, адресирани до 2 представлявания от особения представител отсъстващ ответник. На самостоятелно основание е направено възражение за изтекла 3 - годишна давност.

В първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства и е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, въз основа на които първоинстанционният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по силата на договор за кредитна карта на физическо лице № CCIR-201-00631-2018 от 04.04.2018 г., съгласно който банката е предоставила на кредитополучателя, който е и ползвател на картата, кредитен лимит от 1000 евро. Районният съд е приел, че всички вземания са станали изискуеми още на 31.03.2020г., когато е настъпил крайният срок на договора, т.е. преди завеждане на исковата молба. По отношение на направеното с отговора на исковата молба възражение за настъпила погасителна давност, решаващият състав е приел, че приложим общия 5 годишен давностен срок, които не е изтекъл за нито едно от заявените с исковата молба вземания.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По същество на спора съдът приема следното:

В нормата на чл. 430 от Търговския закон е предвидено, че с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.

Основателността на предявените искове е поставена в зависимост от това въз основа на събраните по делото доказателства да се установи, че е сключен договор за кредит, по силата на който за ответника е възникнало задължение да върне предоставената сума, че е настъпила изискуемост на претендираното вземане, респективно, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита като кредитополучателят е уведомен за това.

Съ о б р а з н о правилата за разпределяне на доказателствената тежест задължение на ищеца е било да установи посочените обстоятелства. В тежест на ответника е било да установи, че са изпълнили задълженията си точно и в срок.

Във връзка със служебното задължение на съда да следи за неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, в тежест на ищеца е и да докаже, че клаузите по договора за кредит са индивидуално уговорени и съобразени с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Страните не спорят, че между „УниКредитБулбанк“ АД, като 3 кредитор и Ф. М., като кредитополучател е сключен договор за кредитна карта на физическо лице № CCIR-201-00631-2018, по силата на който на кредитополучателят е предоставен кредит под формата на кредитен лимит в размер на 1000 евро, за осигуряването на който е издадена кредитна карта.

В чл. 7.1. от договора е у говорено, че кредитополучателят заплаща на банката 1,35 % месечен лихвен процент върху усвоената сума, за всеки отделен месец през срока на действие на договора.

В чл. 3.1 страните са се договорили, че минималната погасителна вноска е 30 евро, а съгласно чл. 3.1.а от договора, минималната дължима сума включва минималната погасителна вноска за съответния период на клиентски плащания, увеличена с изискуемите невнесени суми за погасяване на минималната погасителна вноска /минимална дължима сума от предходни непогасени лихвени плащания и превишен кредитен лимит.

В чл. 3.1.1 страните са се съгласили, че периодът за плащане на клиента е всеки календарен месец от първия до последния ден на месеца, с изключение на първия месец след сключване на договора и последния месец при изтичането му, а в чл. 3.1.2 са фиксирали период на погасяване от 1-во до 15-то число на всеки текущ месец, следващ периодът за плащане.

В чл. 3.2 е предвидено, че срокът за ползване на разрешения кредитен лимит е 31.03.2020 г. и същата дата е крайният срок на действие на договора , съгласно клаузата на чл. 3.4. от договора 31.03.2020 г., като това е и крайният срок за окончателното погасяване на всички дължими суми по кредита.

В чл.6.1 е предвидено, че банката има право едностранно и многократно по свое усмотрение да разширява правото на ползване и подновяване на кредитния лимит за следващ период от 24 месеца при запазване на другите условия на договора, при условие че кредитополучателят не е отправил изрично искане за прекратяването му с изтичане срока на действие и че кредитополучателят не е неизправна страна.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че по създадената облигационна връзка ответникът е усвоил поетапно общо 3 416.51 евро, от които 2218.94 евро чрез покупки, 931.08 евро чрез теглена на суми в брой, 115.52 евро за такса теглене в брой и 151.10 евро лихва. Вещото лице е констатирало, че в периода от 15.06.2018г. до 24.01.2020г. ответникът е заплатил общо 2476.17 евро, а на 05.04.2021г.,/т.е. една година и половина преди завеждане на исковата молба в съда/, са осчетоводени постъпили плащания в размер на 944.90 евро. В заключението е посочено още, че след 30.09.2022г. - датата на извлечението, не са извършени погасявания.

Заключението на съдебно - счетоводната експертиза не е оспорено и въззивният съд, аналогично на СРС го възприема като компетентно и обосновано.

При преценка съдържанието на сключения между страните договор, настоящият съдебен състав намира, че същият разкрива признаците на договор за потребителски кредит, по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, в сила от 12.05.2010 г. По силата на този договор 4 кредиторът под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Една от формите за предоставяне на потребителски кредит е предоставяне на заем чрез използване на определен вид платежен инструмент и такъв е предмета на процесния договор.

Про ц е с н и я т договор обаче е недействителен поради неясно и неразбираемо за потребителя посочване на начина на формиране и изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР), който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е съществен елемент на договора за потребителски кредит, както и поради непосочване на лихвения процент на ден съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК.

ГПР е задължителен реквизит на всички договори за потребителски кредит, чието значение многократно е подчертавано в практиката на СЕС.

Целта е осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор /В този смисъл съображение 19 от Директива 2008/48, Определение от 16.11.2010 г. по дело C-76/10 , т. 70/. ГПР се изчислява по един и същи начин в Европейския съюз, поради което е възможно да бъдат сравнявани договори, сключени в различни държави.

Следователно значението на ГПР не се свежда само и единствено до това потребителят да е наясно какви са задълженията му по договора за кредит.

Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски /В този смисъл Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, т. 53/.