Решение № 4161 от 10.07.2020, Софийски градски съд

Р

Е Ш Е

Н И Е гр.София, 10.07.2020 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка

Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Десислава Йорданова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12813 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 10.07.2019 год., постановено по гр.дело №7741/2016 год. по описа на СРС, ГО, 68 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от „Д.з.“ ЕАД срещу З. „О.“ АД искове с правно основание чл. 213, ал. 1, изр. 3 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 969.16 лв., представляваща неиздължена част от платено от ищеца застрахователно обезщетение по риск „Каско +” по щета №44010311407358 за имуществени вреди на лек автомобил „Ровер Рейндж Роувър“ с рег.№********, причинени при реализирано на 07.11.2014 год. в гр.Варна пътнотранспортно произшествие от водача на лек автомобил „Ситроен Берлинго“ с рег.№********, чиято гражданска отговорност е застрахована от ответното дружество и сумата от 194.95 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 23.02.2015 год. до 12.02.2016 год., като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК направените разноски по делото за възнаграждения за вещи лица в размер на 155 лв. и сумата от 150 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Д.з.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че ответникът не оспорвал наличието на валидно сключена застраховка „гражданска отговорност“, нито механизма на ПТП, както и факта, че последното е настъпило по вина на водача на застрахованото при него МПС. Въз основа на получената регресна покана ответникът бил одобрил и изплатил сума в размер на 2 755.85 лв., поради което и ищецът бил предявил иск за разликата до дължимото застрахователно обезщетение – 1 969.16 лв. В този смисъл единственото спорно между страните обстоятелство било свързано с размера на дължимото застрахователно обезщетение. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че не е налице пасивна легитимация на ответното дружество, т.е., че не било доказано, че е застраховал гражданската отговорност на виновния за процесното пътнотранспортно произшествие /ПТП/ водач. Това обстоятелство не било спорно между страните – напротив ответникът го бил признал изрично в отговора на исковата молба, а същото се установявало от данните в електронния регистър, поддържан от Информационния център на Гаранционния фонд. Следователно налице било нарушение на чл. 153 ГПК. Отделно от това ответникът не бил представил застрахователната полица, въпреки че бил задължен, поради което СРС следвало да приложи разпоредбата на чл. 161 ГПК. Изводът на съда, че информацията, предоставена от информационния център на Гаранционния фонд, не може да замести предвидените от ГПК доказателства, противоречали на разпоредбата на чл. 574, ал. 12 КЗ /нов/. Не бил оспорен и представения двустранен констативен протокол за ПТП. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата З. „О.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че една от предпоставките за ангажирането на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ била наличието на сключен договор за застраховка „гражданска отговорност“. Това обстоятелство не било доказано по делото, а доказателствената тежест за това била на ищеца. Правилно СРС бил приел, че непредставянето на застрахователна полица от ответника не е достатъчно, за да се приеме за доказано по чл. 161 ГПК съществуването на застрахователен договор, тъй като това не бил единствения процесуален ред за ищеца да се снабди с този документ. Съгласно чл. 184, ал. 3 ГПК /отм./, застрахователният договор се сключвал писмено, във формата на застрахователна полица или друг писмен акт със задължителни реквизити.

Посочената норма била императивна. Следователно регресният иск бил недоказан.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 213, ал. 1, изр. 3 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.

Встъпването в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения, срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента – чл. 213, ал. 1, изр. 3 вр. с изр. 2, пр. 2 КЗ /отм./ се обуславя от установяването на три групи факти: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на обезщетение за настъпили вреди; 2/ възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите на основание чл.45, ал.1 от ЗЗД – т.е., че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 3/ наличие към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка „гражданска отговорност” между деликвента и ответника. Доказването на тези правопраждащи факти е в тежест на ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.

Установено е по делото, че между ищеца „Д.з.“

ЕАД и „Мото Пфое“ ЕООД е бил сключен на 10.10.2014 год. договор за имуществено застраховане, клауза „Пълно каско“, с обект лек автомобил „„Ровер Рейндж Роувър“ с рег.№******** и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 21.10.2014 год. до 24.00 ч. на 20.10.2015 год. За този договор е предвидена писмена форма за действителност, която е спазена, а доколкото е сключен във формата на застрахователна полица, същата съдържа всички необходими задължителни реквизити по чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./. По силата на договора ищецът е приел да покрива риска от повреди по собственото на застрахованата МПС. В срока на действие на договора е настъпило застрахователно събитие – на 07.11.2014 год., за което на 08.01.2015 год. застрахователят /ищецът/ е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на 4 710.01 лв. /фактът на осъщественото от ищеца заплащане на застрахователно обезщетение не е бил спорен между страните/.

Доказано е също така, че действията на водача на лек автомобил автомобил „Ситроен Берлинго“ с рег.№******** – П.П.П., съставляват граждански деликт. Той е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата, свързани с осъществяването на маневри и завиване – чл. 25, ал. 1 и чл. 35 ЗДвП. Следователно деянието му е противоправно. В пряка причинна връзка от него за собственика на увреденото МПС са произлезли вреди. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Съдът приема, че писмените доказателства и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство първоначална съдебна автотехническата експертиза /което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано/, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с твърдените вреди. Следователно увреденият има срещу виновния водач вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Застрахователят /ищецът/ е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е платил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента.

Противно на приетото от СРС, настоящият съдебен състав счита, че по делото е доказано и съществуването на валиден договор за застраховка „гражданска отговорност” между ответното дружество и „Български пощи“ ЕАД, с обект лек автомобил „Ситроен Берлинго“ с рег.№******** и със срок на застрахователно покритие от 01.11.2014 год. до 01.11.2015 год., който покрива отговорността и на виновния водач. Съществуването на посоченото правоотношение не е било спорно между страните. Същото е било признато, както извънсъдебно /с оглед извършеното от ответника погасяване на част от обезщетението чрез прихващане/, така и изрично в хода на процеса – видно от съдържанието на подадения писмен отговор по чл.

131 ГПК, поради което е следвало да бъде счетено от СРС за признато и ненуждаещо се от доказване – съгласно чл. 146, ал.

1, т. 3 ГПК, за безспорни могат да се признават не само факти, но и права, респ. задължения, с преюдициално значение за спорното право /за разлика от редакцията на чл. 109, ал. 4 от отменения ГПК, според която съдът може да признае за безспорни само обстоятелства/, а освен предвидените в закон случаи никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд – чл. 26, ал. 2 ГПК.

Действително това признание е било оттеглено във въззивното производство – видно от съдържанието на подадения писмен отговор на въззивната жалба, но признанието, от което едната страна /ответникът/ се отказва, не губи доказателственото си значение по делото, тъй като в ГПК липсва норма, която да указва това. Както признанието, така и оттеглянето му следва да бъдат преценявани по реда на чл.175 от ГПК с оглед всички събрани по делото доказателства. В разглеждания случай СГС приема, че именно признанието отговаря на истината, тъй като се подкрепя от останалите данни по делото, в т.ч. и от тези в справката по чл.

295, ал. 7 КЗ /отм./, която има удостоверителна стойност относно застрахователя, номера на договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, началната и крайната дата на покритието, регистрационния номер и номер на рама /шаси/ на моторното превозно средство, име/наименование и адрес/адрес на управление на собственика на моторното превозно средство, като липсват доказателства, оборващи презумпцията за вярност на възпроизведените в справката данни.

Отделно от това следва да се отбележи, че макар съгласно чл. 184, ал. 3 КЗ за застрахователния договор да е предвидена писмена форма за действителност, разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ установява забраната за позоваване на нищожността на договора по отношение на страната, която с поведението си е демонстрирала зачитане на действието на изявленията по сделката.

Поведение, от което може да се заключи, че липсва оспорване, е приемането на изпълнението на насрещната страна по договора, осчетоводяването на застрахователната полица и изпращането на данните от нея в Информационния център към Гаранционния фонд съгласно изискването на чл. 293, ал. 1, т. 3 КЗ /отм./ – виж например Решение № 50 от 25.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 95/2011 г., II т. о., ТК и Решение № 25 от 24.07.2017 г. на ВКС по т. д.

№ 3135/2015 г., II т. о., ТК. По настоящото дело ответникът е изпратил данни за застрахователната полица в Информационния център към Гаранционния фонд и е осъществил плащане на застрахователно обезщетение по предявената срещу него пряка претенция, което представлява проявление на неоспорване на порока във формата на сделката по смисъла чл. 293, ал. 3 ТЗ. Поради това и следва да се приеме, че изискването за форма на застрахователния договор в частност е преодоляно и ответното дружество не може да се позовава на нищожността на сключената между него и „Български пощи“ ЕАД застрахователна полица. Отделно от това следва да бъде взето предвид и съдържащото се в двустранния констативен протокол за ПТП от 07.11.2014 год. изявление, че водачът Петър Петров е представил застрахователна полица по застраховка „Гражданска отговорност”, издадена от „ОЗК-Застраховане“ АД с конкретно посочен номер и срок на действие, което съставлява индиция, че такъв документ се намира във фактическата власт на ответното дружество и застрахования.