Решение № 119 от 15.06.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 119 гр. Велико Търново, 15.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

МАЯ НЕДКОВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20264000500116 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивното производство е по депозиранa въззивнa жалба от „Бул Инс“ АД против Решение № 3/05.01.2026 г. по гр.д. № 264/ 2025 г. по описа на ОС – Русе, с което дружеството е осъдено да заплати на Д. С. И. на основание чл.432 КЗ сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на Д. Е. М. вследствие на ПТП, настъпило на 02.05.2022 г. в гр.Оряхово, причинено от Х. Ш. Б. при управление на лек автомобил „Ауди А4“ с ДК№ ВР 92****, ведно със законната лихва, считано от 30.10.2024 г. до окончателното плащане. Жалбоподателят счита решението за неправилно като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и необосновано. Изразява несъгласие с приетото от съда, че ищцата И. е материалнолегитимирана да получи застрахователно обезщетение и развива подробни съображения в подкрепа на тезата си, че такава легитимация не е налице. Сочи, че тя не разполага с юридически установен произход от починалия, а е лице извън тесния му семеен кръг, при което в съответствие с разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г., е следвало да бъде доказана изключителна 1 житейска близост, сходна на родител с дете, и търпени изключителни вреди. В случая съдът нарушил правилата за доказателствена оценка, като не обсъдил ангажираните доказателства в тяхната съвкупност и извършил неправилна оценка на свидетелските показания. Той неглижирал доказателствата, опровергаващи наличието на изключителна житейска близост – че ищцата не присъствала в живота на починалия като устойчив приоритет, не била припозната от него, не е живял съвместно с нея, не е участвал активно и трайно в отглеждането и възпитанието й, трайно е пребивавал в чужбина и поддържаните между тях отношения били дистанционни с епизодични лични срещи. Съдът неправилно придал решаващо значение на оказваната от починалия финансова подкрепа на домакинството на майката на ищцата, която не според жалбоподателя не може да се приеме за доказателство за изключителна емоционална връзка. Оспорва извода на съда, че ищцата е претърпяла извънредни неимуществени вреди от смъртта на М., каквито не се установявали от приетата по делото експертиза. Здравословните й проблеми не били обсъдени във връзка със събраните доказателства за наличието на автоимунно ендокринно заболяване „Хашимото“, чиито симптоми съвпадали с оплакванията й в исковата молба и според вещото лице можело да бъдат обяснени с него. При липсата на доказана причИ. връзка между оплакванията и вредоносното събитие, съдът неправилно приел, че ищцата е претърпяла твърдените неимуществени вреди. Моли решението да бъде отменено и исковата претенция на И. да бъде изцяло отхвърлена като неоснователна.

Претендира разноски за производството.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от Д. С. И. със становище за нейната неоснователност. Правилно съдът приел, че макар починалият да не е вписан като нейн баща, тя е материалнолегитимирана да получи застрахователно обезщетение поради изградени отношения, аналогични на биологичната връзка родител – дете.

Доводите на жалбоподателя, че между тях не била налице изключителна връзка поради продължителното пребиваване на пострадалия в чужбина, почивали на схематично и остаряло разбиране за семейните отношения, което игнорирало съвременните средства за комуникация и икономическите реалности и се опровергавали от събраните доказателства. Относно заболяването от „Хашимото“ поддържа, че същото се развило вследствие на хроничния стрес от загубата, като причИ.та връзка била доказана по делото.

2

Счита формираните от ОС – Русе правни изводи за обосновани и правилни и моли решението да бъде потвърдено.

Въззивната жалба изхожда от страна с правен интерес да атакува първоинстанционното решение, подадена е в законовия срок и отговаря на изискванията за редовност на процесуалния закон по чл.261 ГПК, поради което е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл.269 ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид оплакванията във въззивната жалба и становищата на страните, намира следното:

По делото не е спорно настъпването на смъртта на Д. Е. М. вследствие на настъпило на 02.05.2022 г. в гр. Оряхово пътно-транспортно произшествие, причинено от Х. Ш. Б., за което последният е признат за виновен с влязла в сила Присъда №17/20.09.2023 г. по НОХД № 430/2023 г. на ОС – Враца. Не е спорно и че към датата на ПТП отговорността на водача на автомобила, с който то е реализирано, е била предмет на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена с „Бул Инс“ АД, пред което дружество на 30.10.2024 г. ищцата Д. С. И. е предявила застрахователна претенция. След приключване на първоинстанционното производство не е спорно също така, че е осъществен фактическият състав на чл.432, ал.1 КЗ, обуславящ ангажирането на отговорността на застрахователя за обезщетяване на причинени от застрахования водач вреди, както и че Д. М. не е съпричинил вредоносния резултат със свое противоправно действие или бездействие. По делото е спорно обстоятелството дали И. е материално легитимирана да получи застрахователно обезщетение.

От показанията на св. Е. М. – първи братовчед на Д. М. и св. Я. М. – дядо на ищцата се установява, че тя е биологична дъщеря на починалия и между тях са съществували типичните за връзката дете – родител отношения. Те излагат, че двамата родители живеели на семейни начала до смъртта на Д., разбирали се и освен дъщерята Д. и син М. /Е./ не са имали други семейства и 3 други деца. Не знаят по каква причина бащата не припознал децата, на които той много държал, бил в много добри отношения с тях, издържал ги финансово, като изпращал пари на майка им, и не ги лишавал от нищо. Децата наричали Д. ,,тате“. Майката не ходела на работа, а поела всички грижи по отглеждане, възпитание и образование на децата, което е потвърдено от ищцата при интервюто й във връзка с приетата по делото съдебнопсихологичната експертиза. Св. М. обяснява, че двамата с Д. живели заедно в Нидерландия и работели в строителството 20 години – от 2000 г. до 2020 г., когато последният се върнал в България. Твърди, че през три месеца се прибирали при семействата си за по месец, когато децата станали на 7-8 години започнали да идват при баща си и оставали по месец – два, а през останалото време постоянно се чували по телефона или чрез „Skype”. В интервюто с психиатъра ищцата е разказала, че е била на 14 г., когато баща им ги завел с майка й и брат й с влак в Нидерландия, като до 2022 г. тя ходила там 5-6 пъти. Дядо й твърди, че Д. се завръщал на село веднъж годишно – не си спомня, той да се е връщал по-често, а семейството му живеело точно срещу дома му. Д. напуснала семейството си, когато се омъжила – видно от представения акт за сключен граждански брак, това е станало на 31.07.2014 г., т.е. била е на 17 г. През 2017 г. тя се установила в Нидерландия, в същия град, където живеел баща й, като св. Я. знаел от нея, че често се чуват с баща си по телефона, ходят си на гости, а след смъртта му по показания на св. М. поела управлението на неговия бизнес – той имал строителна фирма там.

Свидетелите сочат, че след смъртта на Д. ищцата се чувствала много зле и постоянно плачела. При интервюто с психиатъра ищцата е изложила, че научавайки за катастрофата се е върнала със съпруга си в България и лекарите я допуснали в болницата, където тя видяла баща си за последен път. Той й разказал за инцидента, казал й, че е добре, усмихвал се и нямал търпение да го изпишат, но нараняванията му били много тежки и на следващия ден по време на операцията той изпаднал в кома и повече не дошъл на себе си. Тя всеки ден се надявала, че като отиде в болницата, той ще е добре и когато починал на 17.05., не могла да повярва. Дядо й не знае дали смъртта на баща й се е отразила на здравословното й състояние, дали е ходила на лекар и психолог, а св. М. твърди, че научил от нея, че посещавала психолог във Холандия. Тя не е споделила такъв факт пред вещото лице – психиатър, като поначало в исковата молба не са наведени твърдения за настъпило психично заболяване. В 4 приетата по делото съдебено-психологична експертиза е посочено, че тя не е посещавал психиатър и не е провеждала специализирано лечение, а е приемала медикамента Деанксит, препоръчан й от фармацевт в аптека, и Валидол – по своя преценка. Заключението на експерта е, че вследствие смъртта на баща си ищцата, чиято личност се характеризира с ниско ниво на устойчивост на стрес, свързано със затрудненото му преработване и предразположеност към ранимост при психотравмени събития, е страдала от протрахирана депресивна реакция с продължителност до 2 г., като към момента на обследването й – 31.07. – 03.08.2025 г. – няма данни за личностно или психично разстройство и за проблеми в социалното функциониране. Тя се справяла с работата си, с ежедневните дейности, възпитанието на децата, като получавала помощ от свекърва си и съпруга си. Вещото лице сочи, че преди две години /2023 г./ И. била диагностицирана с автоимунно заболяване Хашимото, но по делото не са представени медицински документи, установяващи поставянето на такава диагноза и момента на поставянето й.

Вещото лице е цитирало в заключението си представени му от ищцата лабораторни изследвания и амбулаторен лист от 30.06.2025 г. с диагноза „Автоимунен тиреоидит“. Разяснява, че заявените към момента на обследването оплаквания от потиснатост, тревожност, сърцебиене, изпотяване се дължат на това заболяване, представляващо хронично състояние до живот, което се отключва при излагане на хроничен стрес повече от година.

Експертът приема, че доколкото при ищцата единственият високостресов фактор е смъртта на баща й, налице е причинно-следствена връзка между ПТП и настъпилото заболяване.

При изяснената фактическа обстановка настоящата инстанция намира за правилен формирания от ОС – Русе правен извод, че ищцата И. е материално легитимирана да получи обезщетение за вреди, претърпени от нея от смъртта на Д. М.. Съгласно Постановление № 4/ 25.05.1961 г. на Пленума на ВС право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техни близки имат низходящите – децата, възходящите – родителите и съпругът на пострадалия. С Постановление № 5/ 24.11.1969 г. е допълнено Постановление № 4 и такова право е признато и на фактическият съжител, отглежданото от пострадалия неосиновено дете и отглеждащият пострадалия. С Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. кръгът на материално легитимираните лица е разширен, като е прието, че 5 освен посочените в двете постановления лица, „по изключение“ възможността за обезщетяване следва да се допусне и за лица, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени.

От тези актове става ясно, че нито липсата на установен биологичен произход е основание да се отрече правото на лицето да търси и получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починало при деликт лице, нито биологичното родство само по себе си обосновава право на обезщетение, а съдът във всеки конкретен случай трябва да констатира реални отношения на близост, фактическото съществуване на трайна и дълбока емоционална връзка, прекъсването на която е травмиращо събитие с висока интензивност и продължителност във времето. В настоящия казус се твърди и по делото се установи от събраните гласни доказателства, че ищцата Д. И., макар и без юридически признат произход от баща, е биологична дъщеря на пострадалия при ПТП Д. М., но дори и да не беше такава, установи се, че тя е отглеждано от него дете. Т.е. тя е от кръга на лицата, визирани в ППВС № 4/ 25.05.1961 г. и ППВС № 5/ 24.11.1969 г., за които поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата на своя близък. Неправилно жалбоподателят счита за приложими към нея разясненията в ТР № 1/ 21.06.2018 г., които касаят възможността за обезщетяване на лица, различни от посочените в Постановленията, само по изключение при доказана изключителна житейска близост. В случая съдът е длъжен да прецени дали отношенията между ищцата и починалия М. са били аналогични на връзката, създадена между родител и дете и съдът намира, че този факт е доказан. Свидетелите са категорични, че М. и майката на ищцата са били семейство, че той е единственият баща, когото тя е познавала като такъв и наричала „татко“ и същият винаги и неизменно е бил част от семейната й общност, независимо че трайно и преимуществено е пребивавал в чужбина. Показанията на тези свидетели поначало не могат да бъдат считани за безпристрастни, но съдът ги кредитира като достоверни, защото те си кореспондират и не се опровергават от други ангажирани по делото доказателства. Ирелевантно за преценката относно това, дали между ищцата и загиналия е съществувала дълбока и трайна емоционална връзка, е липсата на извършено припознаване от бащата 6 на биологичното му дете, което според застрахователя е поведение, несъвместимо с твърденията за изключителна близост. Както бе посочено, липсата на формално припознаване или съдебно установен произход не е пречка за признаване на правото на обезщетение, ако бъдат доказани отношения, идентични на такива между родител и дете. Двамата родители са си разпределили функциите с оглед конкретната житейска ситуация, като майката е полагала преките и непосредствени ежедневни грижи за двете им деца, а бащата е осигурявал издръжката на семейството, полагайки труд в Нидерландия. Отсъствието му от страната не го дисквалифицира като родител, защото от показанията на двамата свидетели се доказа, че това не е довело до отчуждение между него и децата му, а макар и от разстояние той е поддържал постоянна връзка с тях, завръщал се е при семейството си според възможностите си, при израстването на децата ги е вземал при себе си в чужбина. В съвременното общество, при свободата и бързите и удобни възможности за придвижване и модерните средства за комуникация, житейски нелогично е да се отрече качеството на ищцата на „отглеждано дете“ на основание продължително физическо отсъствие на родителя от страната, липсата на трайно съжителство в едно домакинство, общуване от разстояние и епизодични срещи. Факт, че връзката между тях не е била изпразнена от съдържание и лишена от обичайната емоционална близост, а напротив, е установяването на ищцата след еманципирането й със сключване от нея на брак като непълнолетна със семейството й в Нидерландия, в града, където живеел трайно и баща й, връщането й в България при новината за претърпяно от него ПТП, поемането на бизнес-делата му след неговата смърт. По така изложените съображения съдът приема, че ищцата И. е материално легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нея от смъртта на Д. М., тъй като между тях е съществувала близка и емоционална връзка, идентична на връзката родител – дете.