Определение № 1690 от 10.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1690 гр. София, 10.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Емилия Василева Касационно търговско дело № 20258002902529 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД чрез процесуален представител адвокат Г. В., представляваща и Адвокатско съдружие „Фронтекс лигъл сървисис“, и на ответника Н. М. Я. чрез процесуален представител адвокат Т. В. срещу решение № 4045 от 26.06.2025 г. по в. гр. дело № 5186/2024 г. на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав.

Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД обжалва въззивното решение в следните части: 1/ частта, с която е потвърдено решение № 10822/22.06.2023 г. по гр. дело № 44434/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 127 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу Н. М. Я. по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79 ЗЗД връзка с чл. 430, ал. 1 ТЗ връзка с чл. 9 ЗПК, чл. 430, ал. 2 ТЗ връзка с чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД иск за разликата над 4 302,28 евро до пълния предявен размер 5 308,77 евро - главница по договор за кредит № 000LD-R010202/23.04.2012 г. за периода от 10.09.2012 г. до 10.12.2014 г. като погасен по давност, иск за разликата над 3,59 евро до пълния заявен размер от 7,59 евро – лихва за забава, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер 2 606,77 евро - неустойка за забава по договора за периода от 18.12.2016 г. до 15.12.2019 г., като неоснователни, както и ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е осъден да заплати на Н. М. Я. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 478,04 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство; 2/ частта, с която след частична отмяна 1 на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените обективно кумулативно съединени положителни установителни искове за признаване за установено че ответникът Н. М. Я. дължи на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД сумата 3 093,81 евро, представляваща възнаградителна лихва по договор за банков кредит № 000LD-R-010202/23.04.2012 г. за периода от 18.12.2016 г. до 15.12.2019 г., сумата 3,59 евро, представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода от 16.12.2019 г. до 18.12.2019 г., и ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е осъден да заплати на Н. М. Я. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 399,62 лв. разноски за първоинстанционното производство, и сумата 2 089,45 лв. - разноски за въззивното производство.

Ответникът Н. М. Я. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която районният съд е признал, че Нколай М. Я. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата 4 302,28 евро, представляваща сбор вноски за главница с настъпил падеж за периода от 10.01.2015 г. до 10.12.2019 г. по договор за кредит № 000LD-R010202/23.04.2012 г., ведно със законната лихва от 19.12.2019 г. до изплащане на вземането, както и Н. М. Я. е осъден да заплати на ищцовото дружество сумата 401,41 лв. - разноски за първоинстанционното производство, сумата 177,70 лв. – разноски за заповедното производство, и сумата 20,15 лв. разноски за въззивното производство.

Касаторът – ищец прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т.

1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и обстоятелства по делото и задължен ли е да обсъди всички наведени възражения и оспорвания на страните, относими към предмета на спора? Поддържа, че посоченият въпрос е решен в противоречие с т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС и множество решения на ВКС. Касаторът поддържа, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от ищеца част, тъй като не е посочено кои доказателства, обстоятелства, възражения и/или оплаквания на банката не са съобразени и обсъдени от въззивния съд, не са наведени твърдения, които да обосноват очевидна неправилност на решението съобразно тълкуването на това понятие, установено от ВКС.

2

Касаторът – ответник прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

По въпроса за недействителност на договора за потребителски кредит и погасителната давност за главницата касаторът – ответник поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като няма установена еднопосочна практика на съдилищата, както и въпросът е от значение за развитие на правото.

Излага доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част, тъй като изводът на въззивния съд, че по въпроса за настъпилата автоматична предсрочна изискуемост приложение следва да намери т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, макар буквално да кореспондира с диспозитива на т. 18 на посоченото тълкувателно решение, не отговаря на принципите, залегнали в Закона за потребителския кредит, както и на принципа за справедливост.

Въпросът за преценката на признанието на неизгоден за страната факт и съобразяването на всички изложени от страните становища и възражения е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 от Tълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 551/25.09.2024 г. по гр. д. № 1028/2023 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1056/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ищецът оспорва касационната жалба на ответника и поддържа, че касационната жалба не отговаря на критериите за допускане до касационно обжалване, тъй като не са формулирани правни въпроси, не е обосновано противоречие с трайната практика на ВКС.

Касационните жалби са редовни от външна страна – подадени са в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирани страни, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че сключеният между „Първа инвестиционна банка“ АД и Н. М. Я. договор за банков кредит № 000LD-R-010202/23.04.2012 г. е недействителен поради неясно и неразбираемо за потребителя посочване на начина на формиране и изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/, който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е съществен елемент на договора 3 за потребителски кредит, неправилно посочване на ГПР, както и поради непосочване на лихвения процент на ден съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК.

Посочил е, че по делото не е установено в ГПР да са включени всички общи разходи по кредита, в частност клаузата за комисиона за отпускане на кредита в размер на 2 % от разрешения кредит в деня на усвояването му и клаузата за еднократна такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 40 лв.

Констатирал е, че при служебно изчисление на ГПР с общодостъпен онлайн калкулатор, вземайки предвид разходите за комисиона за отпускане на кредита и еднократната такса за разглеждане на искането за кредит, се получава ГПР, надвишаващ посочения в договора, а именно 22,39 %, поради което е налице хипотеза на неправилно посочване на ГПР, което, съобразно практиката на СЕС, се приравнява на непосочване на ГПР.

За да направи извод за недействителност на договора за банков кредит на основание чл. 22 ЗПК, съдебният състав се е позовал на неизпълнение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, въвеждащ в националното право повелителната норма на чл. 10, пар. 2, б. „п“ от Директива /ЕС/ 2008/48, съгласно която договорът за потребителски кредит следва да съдържа и размер на лихвения процент на ден, и е съобразил решение № 59/20.05.2024 г. по т. д. № 2695/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Въззивната инстанция е изложила, че при недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК се дължи единствено чистата стойност на кредита, без лихви /възнаградителни и мораторни/ и други разходи по кредита - чл. 23 ЗПК, поради което е безпредметно да се обсъжда възражението на въззивника - ответник по отношение на възнаградителната лихва, доколкото същата не е дължима. Предвид недействителността на договора за банков кредит, не следва да бъде обсъждано и възражението на въззивника - ответник за липса на доказателства, че общите условия са представени на ответника на основание чл. 298, ал. 2 ТЗ, доколкото в същите няма клаузи, които да се отнасят към дължимостта на чистата стойност на кредита.

Относно възражението на ответника по предявените искове за изтекла погасителна давност въззивният съд е приел, че задължението за главница, уговорено да се заплаща на погасителни вноски с определен падеж, не представлява периодично плащане и се погасява с общата 5-годишна давност, като давностният срок започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска, а при обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж започва да тече от предсрочната изискуемост. Позовал се е на Тълкувателно решение № 3/21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ВКС, ОСГТК и решение по конкретно дело на ВКС. Относно договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, съдебният състав е изложил, че вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си 4 да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Позовал се е на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК и конкретни решения на съдебни състави на ВКС. Посочил е, че постановките на тълкувателните решения са приложими в конкретния случай, доколкото тълкувателните актове имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още към този момент е имала това съдържание, което е посочено в тълкувателния акт; действие за в бъдеще има само тълкуването, с което се изоставя предходно тълкуване и се обявява за изгубило сила, каквото в настоящия случай не е налице.

За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника по иска за изтекла погасителна давност по отношение на главницата за вноски с настъпил падеж от 10.01.2015 г. до 10.12.2019 г. в размер общо 4 302,28 евро, въззивната инстанция е приела, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК през 2019 г. /заявлението е подадена на 19.12.2019 г./, поради което давността по отношение на вземанията за главница /дължими вноски за горепосочения период/ не е изтекла. Относно главницата за вноски с настъпил падеж преди 19.12.2014 г. /т. е. за периода от 10.09.2012 г. до 19.12.2014 г./ в размер общо 1 006,49 евро, т. е. в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил частично иска за главница за горницата над 4302,28 евро до първоначално предявените 5308,77 евро, съдебният съд е заключил, че е погасен по давност, предвид изтичане на повече от пет години преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, считано от датата на падежа на всяка вноска.