Решение № 469 от 10.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 469 гр. София, 10.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 11-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕЛЯН ЛЮБ. ДИЛКОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА Р. СТЕФАНОВА като разгледа докладваното от ДЕЛЯН ЛЮБ. ДИЛКОВ Административно наказателно дело № 20261110200337 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН

Образувано е по жалба на „***” ЕАД против Наказателно постановление № 222500665/17.12.2025 г., издадено от Директора на ДИТ-София, с което, на основание чл. 415, ал. 1 КТ, на жалбоподателя била наложена имуществена санкция, в размер на 1 500 лева.

НП е обжалвано от санкционираното, в срока по чл. 59, ал. 2 ЗАНН. В жалбата си оспорва цитираното наказателно постановление. Навежда доводи за процесуални нарушения: неспазен срок по чл. 34, ал. 1 ЗАНН; противоречие между АУАН и НП, касателно описанието; неправилна правна квалификация; липса на компетентност на АНО; противоречие между словесно описание и цифрова квалификация; липса на нарушена разпоредба; липса на мотиви за чл. 28 ЗАНН). Моли за отмяна на атакуваното наказателно постановление.

В съдебно заседание жалбоподателят, нередовно призован, се представлява. Поддържа жалбата, по изложените в нея съображения. Претендира деловодни разноски.

Административнонаказващият орган предлага НП законосъобразно и правилно. Претендира деловодни разноски. да бъде потвърдено, като

Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и служебно провери законосъобразността и правилността на обжалваното наказателно постановление, с оглед изискванията на чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, намира за установено от фактическа страна следното:

В резултат на извършена в периода 03.02.2025 – 07.03.2025 г. проверка по спазване на трудовото законодателство, обективирана в протокол от 07.03.2025 г., на дружеството били дадени редица предписания, сред които и Предписание № 8: в качеството си на работодател да предостави на всички работещи в ТР – София Изток безплатно специално работно облекло и лични предпазни средства, съгласно утвърден от работодателя списък на длъжностите с право на безплатно работно облекло, на специално работно облекло и лични предпазни средства. Срокът на предписанието бил 1 до 22.04.2025 г.

При извършена в периода 16 – 31.10.2025 г. последваща проверка било констатирано неизпълнение на даденото предписание.

Гореописаната фактическа обстановка се установява след анализ на събраните по делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: показанията на свидетеля Е. С.; АУАН; НП; справка от куриер; заповеди за компетентност и длъжностни характеристики; протоколи за проверка; заповед на изп. директор на дружеството-жалбоподател; списък.

Доказателствена съвкупност се отличава с еднопосочност и вътрешна непротиворечивост, поради което и per argumentum a contrario от разпоредбата на чл. 305, ал. 3 НПК, подробен анализ и съпоставка на доказателствата не е наложителен.

Важно е да се отбележи, че разпитаният актосъставител ясно си спомни и разказа за случая, дори с детайли, които нямат принципно отношения към предмета на доказване, като в подкрепа на казаното от него са и приложените протоколи за проверка.

Въз основа на гореустановената фактическа обстановка настоящият състав прави следните правни изводи:

По допустимостта на жалбата

Същата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана страна – наказаното физическо лице, в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, както и срещу подлежащо на обжалване НП. С оглед на това жалбата е породила присъщия й суспензивен (спира изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект.

По приложението на процесуалния закон

При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления районният съд е винаги инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 ЗАНН. Това означава, че съдът следва да провери законосъобразността на постановлението, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл.

314, ал. 1 НПК вр. чл. 84 ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие, съдът служебно (чл. 13, чл.

107, ал. 2 и чл. 313-314 НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) констатира, че АУАН и НП са издадени от компетентни органи; в предвидената от закона писмена форма и съдържание – чл. 42 и чл. 57 ЗАНН, както и при спазване на предвидения за това процесуален ред.

Налице е и редовна процедура по връчването на АУАН на жалбоподателя. НП също е връчено надлежно на санкционираното лице, но и по правило това обстоятелство има отношение единствено към началото на преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, но не и към законосъобразността на неговото издаване, което хронологически предхожда връчването му.

Не са налице твърдените от жалбоподателя процесуални нарушения. Преди всичко, по силата на чл. 404, ал. 1, т. 1 КТ, задължителните предписания са регламентирани, като един от видовете принудителни административни мерки (отнасят се, като видово към родово понятие), в 2 който смисъл и доводите за вътрешно противоречие в административно обвинителната теза, изложени в хода по същество (а и функционално произтичащите от тях доводи за неправилна квалификация и противоречие между словесно и цифрово изражение) не биха могли да бъдат споделени. В жалбата се излагат твърдения за липса на издадена принудителна административна мярка (ПАМ), което е довело и до неправилно определяне на санкционната разпоредба. Тази теза също не би могла да бъде сподЕ.. Разпоредбите на ал. 1 и ал. 2 на чл. 415 КТ имат подчертано различен предмет: задължение за изпълнение на ПАМ (ал. 1) и задължение за изпълнение на задължително предписание (но не всякакво, а само такова по чл. 405а, ал. 4 КТ – предписание до работодател да предложи на работника/служителя сключване на трудов договор). В този смисъл и доколкото с разпоредбата на чл. 404, ал. 1, т. 1 КТ законодателят е регламентирал задължителните предписания като вид ПАМ, то и възражението за неправилно опредЕ. санкционна норма не почива на коректен прочит на нормативната уредба.

Доколкото материалната и териториалната компетентност на АНО са надлежно изяснени, по силата на наличните по преписката заповеди, подробни разсъждения в цитираната насока са безпредметни.

Действително, в АУАН и НП не се сочи нарушена законова разпоредба. Тази на чл. 415, ал.

1 КТ, обаче, има смесен характер – съдържа в себе си и изискването за дължимо поведение, и следващата се санкция – при липса на такова, поради което и теза за наличие на съществено отклонение от процесуалните стандарти е незащитима.

Възражението за неспазен срок по чл. 34, ал. 1 ЗАНН е също лишено от основание.

Коректно се сочи, че въпреки изтичането на срока за изпълнение на задължителното предписание (обуславящ и началото на забавата на следващия ден), неизпълнението е било констатирано, едва на 31.10.2025 г. (датата на приключване на последващата проверка). Макар подобен подход основателно да поставя въпроса с правната сигурност (от волята на контролния орган да зависи – кога ще се констатира неизпълнението, за да започнат да текат съответните преклузивни процесуални срокове), същата е обезпечена, посредством едногодишния срок от извършване на нарушението (ерго – от първия ден на забавата). В този смисъл и доколкото нарушителят е открит на 31.10.2025 г. (до тази дата, независимо от наличните данни за проверяваното дружество, нарушител не е имало, поради липса на констатирано нарушение), а АУАН е съставен на същата дата, то и възражението на жалбоподателя не би могло да бъде споделено.

В допълнение, приложението на чл. 28 ЗАНН е уредено от законодателя, като изключение от правилото „нарушение - наказание“, в който смисъл и при липа на изрично искане за прилагането му, АНО дължи мотивировка, само когато го прилага.

По приложението на материалния закон

НП е законосъобразно и от материалноправна гледна точка. В хода на съдебното следствие се установи по несъмнен начин, че жалбоподателят не е изпълнил задължително и влязло в законна сила (необжалвано) предписание № 8 на ДИТ-София.

Въз основа на установената фактическа обстановка, настоящият състав приема, че дружеството не е изпълнило задължението си към държавата по чл. 415, ал. 1 КТ - да изпълнява предписанията на контролните органи.

Съставът на това нарушение урежда изпълнително деяние, което го определя като 3 нарушение на просто извършване, осъществявано чрез противоправно бездействие. Субективната страна не следва да бъде обект на обсъждане, доколкото се касае за отговорност на юридическо лице, която е обективна и безвиновна.

Съдът приема, че нарушението не представлява маловажен случай, по смисъла на чл. 28 ЗАНН – такъв, при който извършеното административно нарушение, с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи отговорността обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените случаи на административно нарушение от съответния вид (субсидиарното приложение на Наказателния кодекс касае само посочените в чл. 11 ЗАНН въпроси, поради което дефинитивната норма на чл. 93, т. 9 НК следва да бъде приложена в административнонаказателното производство по analogia legis, с оглед наличието на празнота в ЗАНН; вж. и ТР № 1/12.12.2007 г. по т. н. д. № 1/2007 г., ОСНК на ВКС). По тази причина наказаното лице не следва да бъде освободено от административнонаказателна отговорност. Това преди всичко е така, тъй като, с оглед на доктриналната класификация на правонарушенията, в зависимост от изискването за настъпване на определени общественоопасни последици за съставомерността на деянието, процесното такова следва да се отнесе към т. нар. „нарушения на просто извършване” или „формални нарушения”.

Същото се явява довършено със самия факт на неизпълнение на предвидените в КТ задължения на физическите и юридическите лица, без законът да поставя изискване за настъпване на определен противоправен резултат. По този начин законодателят е въздигнал в нарушение само застрашаването на обществените отношения, предмет на закрила, без да е необходимо от това да са настъпили вреди (имуществени или неимуществени). Разбира се, приложението на чл. 28 ЗАНН (а това се отнася и за чл. 9, ал. 2 НК вр. чл. 11 ЗАНН) не е изключено и при формалните административни нарушения, но преценката следва да бъде направена не с оглед наличието или не на вредни последици, а на степента, с която формалното нарушение е застрашило обществените отношения. В конкретния случай нарушението е застрашило обществените отношения, свързани със сигурността (здравето, а може би – и живота) на потенциално неограничен кръг работници, поради което следва да се приеме, че обществената опасност на това бездействие се отличава с достатъчен интензитет, за да се приеме, че същото следва да се санкционира по административен ред, а не представлява маловажен случай.

Предвид всичко гореизложено, законосъобразно и обосновано е била ангажирана административнонаказателната отговорност на жалбоподателя.

По размера на имуществената санкция

Съгласно нормата на чл. 415, ал. 1 КТ, който не изпълни задължително предписание на контролен орган за спазване на трудовото законодателство, се наказва с имуществена санкция или глоба в размер от 1 500 до 10 000 лв.

Предвид обстоятелството, че няма данни и към момента на съставяне на АУАН (половин година, след изтичане на срока) предписанието да е било надлежно изпълнено, санкцията е отмерена в необосновано занижен размер, но доколкото производството е било образувано, по жалба на санкционираното лице, ревизия в негативна за него насока е недопустима (non reformatio in peius).

4

По разноските

С оглед изхода на производството пред настоящата съдебна инстанция и императивната разпоредба на чл. 63д, ал. 4 ЗАНН, с оглед защитата от юрисконсулт, жалбоподателят следва да поеме разноски за насрещната страна. С оглед липсата на съществена фактическа и правна сложност на делото, размерът следва да бъде определен между минималния и средния по чл. 27е от Наредбата за заплащане на правната помощ, издадена на основание чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, а именно – 76,70 евро.