Решение № 6483 от 15.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6483 гр. София, 15.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

Георги Кацаров при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело № 20231100503737 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение № 20079428 от 15.02.2023 г., постановено по гр.д.№ 8 963/2020 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 87 състав С.Д.В.Р. иск е осъдена да заплати на И. М. М., ЕГН ********** на основание чл.187, ал.5, т.2 във връзка с чл.179, ал.1 ЗМВР във връзка с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 1 729,57 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2019 г., формиран като разлика между положен от ищеца като държавен служител в С.Д.В.Р. при МВР нощен труд и преизчисления такъв с коефициент 1,143, отчетен като извънреден, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба на 18.02.2020 г. до окончателното плащане , както и сумата 256,78 лева – лихва за забава за периода от 01.04.2017 г. до 18.02.2020 г.

Със същия акт С.Д.В.Р. е осъдена да заплати на И. М. М. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 300,00 лева – разноски по делото за адвокатско възнаграждение, както и по сметката на Софийски районен съд сумата 79,45 лева – държавна такса и 404,30 лева – възнаграждение за вещо лице.

Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответника С.Д.В.Р.. Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на производствените правила.

Наведени са доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е налице извънреден труд, положен от страна на ищеца; че незаконосъобразно е извършено преобразуването на часовете нощен труд в дневен като положен извънреден труд; че в случая съществува самостоятелна правна уредба относно отчитането и заплащането на нощния труд на служителите на МВР и не следва да се прилагат чл.9 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, както и общия граждански закон – Кодекс на труда /КТ/. Посочено е и че в МВР е разрешено полагането на 8 часа нощен труд за разлика от другите държавни служители и тези по КТ; че полагането на нощен труд, който е в рамките на установеното работно време, не се явява извънреден такъв, както и че правата и задълженията на служителите на МВР са регламентирани от специалния ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, поради 1 което не следва да се прилагат избирателно нормите на КТ и подзаконовите му нормативни актове, както и че правното положение на служителите в МВР не е неравностойно спрямо тези по КТ и ЗДСл, предвид предоставените от законодателя на същите допълнителни материални блага и компенсации. Наведени са доводи и че с решение от 24.02.2022 г. по дело С-262/2020 г. на СЕС не е констатирано нарушение на полагания 8 часа нощен труд от полицаите и пожарникарите поради специфичния характер на тяхната работа.

Моли въззивния съд да отмяна обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковите претенции като неоснователни и недоказани. Претендира присъждането на разноски по делото.

Ответникът по жалбата – И. М. М., гр.София в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва изцяло като неоснователна.

Поддържа се, че решението на СРС е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено; че е налице нормативна празнота, която налага субсидиарно приложение на КТ и НСОРЗ. Претендира присъждането на разноски по производството.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Анализът на събрания по делото доказателствен материал и приетите за безспорно факти в производството обосновават безспорния извод, че в исковия период: 01.01.2017 г. – 31.12.2019 г., страните по спора са били в служебно правоотношение, по силата на което ищецът И. М. М. е изпълнявал длъжността „командир на отделение“ към 03 РУ-СДВР, като е работил на смени по график, вкл. и през нощта – от 22,00 ч. до 06,00 ч., при сумарно отчитане на работното време на тримесечни периоди.

Не се спори в процеса, което е видно и от приетото заключение на допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Е.Й.М., че за процесния период служителят И. М. М. е положил 1 672 часа нощен труд в 419 броя дежурства, както и 34 часа нощни часове по заповед извън установеното работно време; че за отработените часове за този вид труд /общо 1 706 часа/ на ищеца е заплатено допълнително възнаграждение по смисъла на чл.179, ал.1 във връзка с ал.2 от ЗМВР в размер на 426,50 лева и възнаграждение за извънреден труд в размер на 2 616,73 лева.

Установява се и че нощният труд, положен от И. М. М., не е преизчисляван в дневен с коефициент 1,143 /8ч:7ч/, както и че няма начисляван извънреден труд на това основание.

Вещото лице е посочило и че при приравняване на отработените часове нощен труд към дневен такъв с коефициент 1,143 се получава разлика в размер на 244 часа незаплетен извънреден труд, възнаграждението, за които възлиза на 1 729,57 лева.

Предмет на инстанционен контрол във въззивното производство са предявените при условията на обективно съединяване осъдителни искове от страна на ищеца с правно основание чл.178, ал.1, т.3 във връзка с по чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР /ред. ДВ бр.81/2016 г./ з а заплащане на сумата от 1 729,57 лева, представляваща допълнително възнаграждение за извънреден труд за периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба на 18.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, както и с правно основание по чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 256,78 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за времето от 01.04.2017 г. до 17.02.2020 г. вкл.

По делото безспорно е установено, че в периода: 01.01.2017 г. – 31.12.2019 г. между страните в процеса е съществувало валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът в качеството му на „командир на отделение“ в 03-РУ при СДВР, е полагал труд на 12-часови дежурства по график, включително и през нощта при сумарно изчисляване на 2 работното време.

Спорните в производството въпроси са свързани с това дали при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ – в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от визираната наредба, или се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, и оттук дали е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда на чл.9, ал.2 НСОРЗ.

Отговорът на тези въпроси е даден в Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2023 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно задължителните за съдилищата, съобразно нормата на чл.130, ал.2 ЗСВ, разяснения на същото при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал.2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.

Предвид разпоредбата на чл.46, ал.2, изр.1 ЗНА, за да се приложи правна уредба по аналогия, е необходимо да има празнота в закона. Както е прието в мотивите на визираното тълкувателно решение, които настоящият състав напълно споделя, ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в брой на часовете. С императивната норма на чл.187, ал.1 ЗМВР е предвидено, че нормалната продължи-телност на работното време е 8 часа дневно /40 часа седмично при 5-дневна работна седмица/, като по смисъла на чл.187, ал.1 ЗМВР „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден е разположен – в „светла“ част на деня или през нощта – в „тъмната“ му част, която е от 22,00 часа до 06,00 часа. Съпоставката на нормите на чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР с тази на чл.140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение. Установената с нормите на ЗМВР по-голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите от системата на МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл.2, ал.1 ЗМВР, а именно: защита на правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността, защита на националната сигурност, опазване на обществения ред, пожарна безопасност и защита на населението.

Разпоредбите на чл.179 и чл.187, ал.9 ЗМВР са делегиращи законови норми, които предвиждат условията и реда за полагане на нощен труд, включително отчитането и заплащането му да се извършват със съответни актове – наредба и заповед на министъра на вътрешните работи. С последната, представляваща индивидуален административен акт, се предвижда министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за положен нощен труд. Действително в издадените наредби /действали в исковия период/ липсва правило като това на чл.9, ал.2 НСОРЗ, но липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощните часове в дневни.

От друга страна, случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни. Прилагането на НСОРЗ към разглежданите служебни правоотношения не би обезпечило постигането на законова цел, доколкото методите на регулиране на отношенията и заложената в чл.187, ал.1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта – 8 часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се полага – през деня или през нощта. При изготвянето и приемането на ЗМВР законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служителите на МВР се обезщетяват със съответни компенсаторни механизми: допълнително възнаграждение за прослужено време – чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР, по-голям основен платен годишен отпуск /чл.189, ал.1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение /чл.234, ал.1 ЗМВР/, по-благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл.187, ал.5, ал.6 и ал.7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по-благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл.69, ал.2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд /чл.69 КСО/ и др.