Решение № 190 от 08.03.2024, Районен съд - Сливен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 190 гр. Сливен, 08.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, XI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ива Ил. Стойчева Коджабашева при участието на секретаря Андреана Ст. Станчева като разгледа докладваното от Ива Ил. Стойчева Коджабашева Гражданско дело № 20232230102489 по описа за 2023 година

Производството е образувано по предявен осъдителен иск от М. П. П. от с. Глуфишево, общ. Сливен срещу Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“.

Ищецът твърди, че е бил в служебно правоотношение с ответника до 16.01.2023 г. като е изпълнявал длъжността пожарникар с местоизпълнение на служебните задължения РС „ПБЗН“ - гр. Сливен. През исковия период от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. ищецът изпълнявал служебните си задължения на 24-часови смени, които имали непрекъснат характер, следвало е да се поддържа постоянна оперативна готовност за отзоваване в рамките на 45 секунди при наличието на сигнал за пожар, бедствие, авария или катастрофа.

Ищецът излага, че работните му смени се изпълнявали по предварително утвърден от Началника на РС „ПБЗН“ - гр. Сливен месечен график, като работното му време се изчислявало сумирано за отчетен период, който бил тримесечен, като всички изработени часове от ищеца в отчетното тримесечие се сумирали и в случаите, когато надвишавали нормата работно време за съответния отчетния период, часовете над установеното работно време представлявали положен от него извънреден труд, който съгласно относимите разпоредби на ЗМВР в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. е следвало да му бъде компенсиран с допълнително възнаграждение за извънреден труд за 1 часовете до 50 часа на отчетен период, а за часовете над 50 часа на тримесечие - ищецът придобил право на платен годишен отпуск до 12 дни за една календарна година, които не е използвал до края на службата си и поради това претендира, че има право да му бъде изплатено обезщетение.

Ищецът твърди, че през времетраенето на служебното му правоотношение с ответника, работодателят не е изчислявал правилно работното му време, което е довело до ощетяването му, тъй като през цялото време е полагал труд над установената норма на работното време, който нито е бил отчитан правилно, нито е бил заплащан по съответния ред, нито пък е имал възможност да използва допълнителен платен отпуск, който е възникнал за него от положения извънреден труд. Ищецът описва, че в исковия период от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. е работил само на 24-часови смени, като е полагал по минимум 8 броя или 7 броя 24-часови дежурства месечно /според броя на календарните дни в месеца с 30 или с 31 дни в месеца/. По-малко от 7/8 бр. дежурства месечно, ищецът претендира, че е полагал, единствено, когато е ползвал законоустановени платени отпуски през периода на отчитане, като съответната норма работно време се е намалявала с броя на ползваните дни на отпуск, умножена по нормалната продължителност на работния ден, т. е. по 8 часа. Поради естеството на изпълняваната от него работа и задължението да се намира в постоянна бойна готовност за отзоваване при възникнал сигнал за пожар или др. бедствие, ищецът твърди, че през цялото времетраене на смяната фактически е изпълнявал специфичните за длъжността му служебни задължения без възможност да се отклонява от тях и нито му е била предоставяна почивка за хранене и отдих по време на смяната, нито е могло изобщо да ползва такава, поради самото естество на противопожарната и спасителна дейност. През цялото време на смяната, същият е бил длъжен да се намира на територията на РС ПБЗН Сливен, без да може да напуска територията на същата, в специфичното работно облекло и оборудване, под ръководството на прекия си ръководител и със задължението да изпълнява неговите заповеди във всяка една минута при възникнала необходимост. Въпреки посоченото обаче, работодателят не е отчитал пълната продължителност на положения от него труд по време на работните му смени, като не включвал към работното му време, времето, което ищецът е ползвал, за да се храни по време на смяната, което ответникът квалифицирал като „почивка за хранене”. Освен това, работодателят не 2 включвал в изработените от ищеца часове времето за приемане, инструктаж, сдаване и освобождаване от дежурство, което било част от работното му време и служебни задължения и безспорно представлявало „действия при изпълнение на служебните задължения” по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗМВР. Ищецът излага, че по заповед на началника е бил длъжен да идва на работа 15 минути преди всяка смяна по график за извършване на инструктаж и приемане на смяната и да остава още 30 минути след приключване и сдаване на смяната, за да изчака идването на Началника на РС ПБЗН Сливен, на когото е следвало да докладва. Ето защо, ищецът твърди, че реално всяко негово 24-часово дежурство е било с продължителност 24 часа и 45 минути, като през целия исков период от началото на 2003 г. до напускането на ищеца от служба, работодателят не е отчитал в пълнота всички положени от него часове труд през отчетните периоди. Ищецът излага, че нормата работно време на ищеца през тримесечните отчетни периоди, включени в исковия период от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. се е образувала като се сумират броя на работните дни от трите месеца от тримесечието и се умножат по нормалната продължителност на работния ден - по 8 часа. Полученото число представлява нормата работно време за ищеца през съответния отчетен период, като същата е можело да варира от 480 до 520 часа, в зависимост от броя работни дни през съответните календарни месеци. Върху индивидуалната норма работно време се отразява ползването на платен годишен отпуск, както и на отпуските за временна неработоспособност, или друг вид отпуски, като 1 ден отпуск се равнява на 8 часа, които се приспадат от индивидуалната норма работно време на ищеца при ползването на съответните дни отпуск през периода. За да се установи налице ли е положен от ищеца извънреден труд, следва всички часове положен труд от ищеца, които за него са част от работното му време /смените му по график и часовете труд извън графика - съпътстващите дежурствата трудови дейности инструктажи, приемане, сдаване, отводи/, както и извършените непланирани други дейности, които са част от работното му време, да се сумират. В случаите, когато така получения сбор от работни часове за отчетен период надвишават индивидуалната норма на работното време за ищеца, както и ако последните са повече от признатия и заплатен от ответника извънреден труд за отчетния период, е налице извънреден труд, като за часовете извънреден труд над 50 часа на отчетен период, положен в периода от 01.01.2003 г. до 3

30.06.2014 г., ищецът претендира, че е придобил право на платен годишен отпуск в размер от 12 дни годишно, на основание чл. 212, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР от 1997 г. и чл. 211, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР от 2006 г., който не е използвал до края на служебното си правоотношение. Ищецът описва, че предвид обстоятелството, че до прекратяване на служебното му правоотношение, същият не е използвал предоставения му по закон допълнителен отпуск за извънреден труд над 50 часа на отчетно тримесечие, за него е налице единствено възможността да иска паричната му равностойност под формата на обезщетение за неизползван платен отпуск, като специалните правила относно начина, по който се определя обезщетението се съдържат в чл. 239 от ЗМВР от 2014 г., действащ към датата на прекратяване на служебното правоотношение на ищеца. Ищецът излага, че за всяко отчетно тримесечие в исковия период е полагал по минимум 74 часа извънреден труд на тримесечие, като за 24-те часа над 50-те часа на тримесечие, съответно за 48-те часа за отчетните първо и второ тримесечие на 2014 г. е придобил право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 3 дни /съответно на 6 дни/ допълнителен отпуск, като компенсация на положения извънреден труд над 50 часа на тримесечие и които не е използвал през времетраенето на служебното му правоотношение.

Ищецът претендира, че има право да получи по 150 лева за неизползвания 3 дни допълнителен отпуск, съответно по 300 лева за неизползваните по 6 дни допълнителен отпуск за първо и второ тримесечие на 2014 г., на които е имал право за всяко отчетно тримесечие от исковия период, като общия сбор на всички претендирани от него обезщетения за неизползван допълнителен отпуск по отчетни периоди възлиза на сумата от 5 010 лева за общо по 12-те дни годишно допълнителен отпуск, на който е имал право за всички 10 календарни години в исковия период от 2003 г. до 2014 г., вкл. На изложените основания ищецът моли да бъде осъдена ответната ГД „ПБЗН“ да му заплати сумата от 5010,00 лева, представляваща сбор от обезщетенията за неизползваните по 12 дни годишно допълнителен отпуск, на който ищецът е имал право за общо 1152 часа /по 96 часа годишно/ положен извънреден труд над 50-те часа за тримесечията в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Ищецът претендира и присъждане на направените по делото разноски.

4

В срока по чл. 131 ГПК ответната ГД „ПБЗН“ е подала отговор на исковата молба, в който излага становище за недопустимост, неоснователност и недоказаност на предявените искове. Не оспорва, че е била в служебно правоотношение с ищеца през исковия период, но заявява, че през целия период на службата в системата на МВР работодателят правилно и законосъобразно е признавал и отчитал като работно време времето за хранене и отдих на ищеца през времетраенето на неговите смени и минутите и часовете, които съпътстват основната дейност по време на службата.

Твърди, че за процесните периоди за всички часове извънреден труд до 50 часа работодателят е заплатил на ищеца полагащото му се възнаграждение, а за часовете над 50 часа, ако е имало такива, е осигурявал на съответния служител възможност да ползва полагащия му се допълнителен отпуск.

Излага, че видно от справка за часовете положен от ищеца извънреден труд в периода от 01.2003 г. до 06.2014 г., вкл., е видно, че ищецът е отработил общо 162 часа извънреден труд, за което му е заплатено съответното възнаграждение. Оспорва твърденията на ищеца, че времето за приемане и сдаване на дежурствата следва да се отчита като положен извънреден труд, като изтъква, че нормативно фиксираното време за това е било премахнато с Наредба Iз-1941/25.07.2011 г. , a почивките за хранене и отдих са включени в работното време и са заплатени на ищеца, съгласно Инструкция № Iз343/05.03.2009 г. Прави възражение за изтекла погасителна давност за предявяване на иска по чл. 125 ЗДСл и чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, тъй като с изтичане на тригодишен давностен срок се погасяват имуществените спорове и вземанията за възнаграждение на труд, за които не е предвидена друга давност. Изтъква, че за да възникне правото на ищеца на обезщетение за неизползван допълнителен отпуск, следва първо да се установи дали има положен извънреден труд, а вземанията за него се погасяват с тригодишна давност. Наред с това са изминали повече от три години и от датата на отпадане на правото на допълнителен отпуск по ЗМВР - 01.07.2014 г. Допълва още, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, ищецът е имал неизползван платен годишен отпуск в размер на 98 дни, който му е заплатен в размер на 9237,70 лв., видно от платежна бележка от АИС-ТРЗ от 01.09.2023 г. На изложените основания моли за отхвърляне на иска и също претендира присъждане на разноските по делото, както и юрисконсултско възнаграждение, като прави евентуално и възражение за прекомерност на 5 адвокатското възнаграждение на ищеца.

В съдебно заседание на 23.02.2024 г. е допуснато изменение на иска като размерът му е увеличен от 5010,00 лв. на 11877,04 лв. /единадесет хиляди осемстотин седемдесет и седем лева и четири стотинки/, представляваща сбор от обезщетенията за неизползваните по 12 дни годишно допълнителен отпуск, на които ищецът е имал право за общо 4062 часа положен извънреден труд над 50-те часа за тримесечията в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., за които се прилага ограничението до 12 дни /по 96 часа годишно/, равняващи се на 126 дни, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.