Решение № 1622 от 30.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1622 гр. София, 30.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Славка Кр. Д. като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100509269 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 16.03.2022 год., постановено по гр.дело №62183/2020 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу М. В. Д., Б. М. Д. и В. М. Д. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца, както следва: М. В. Д. – сумата от 303.02 лв., а Б. М. Д. и В. М. Д. – сумата от по 75.75 лв.

/всеки от тях/, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.юни 2017 год. до м.април 2019 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******* ап.81, абонатен №213962, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 33679/2020 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в – 28.07.2020 год. до окончателното им изплащане; М. В. Д. – сумата от 56.40 лв., а Б. М. Д. и В. М. Д. – сумата от по 14.10 лв.

/всеки един от тях/, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2018 год. до 15.07.2020 год.; М. В. Д. – сумата от 36.48 лв., а Б. М. Д. и В.

М. Д. – сумата от по 9.12 лв. /всеки един от тях/, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от м.март 2017 год. до м.април 2019 год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 33679/2020 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в – 28.07.2020 год. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част, а исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – обезщетение за забава в размер на законната лихва 1 върху главницата за цена на услугата дялово разпределение – изцяло и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 310.14 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 51.70 лв., а ищецът е осъден да заплати, както следва: на адв. Н. К.

– сумите от по 93.24 лв., представляващи възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА на ответника М. В. Д.; на адв. Н. К. – сумите от по 93.24 лв., представляващи възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА на ответника Б. М. Д. и на адв. Н. К. – сумите от по 93.24 лв., представляващи възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА на ответника В. М. Д..

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците М. В. Д., Б. М.

Д. и В. М. Д.. Жалбоподателите поддържат, че по делото липсвали убедителни писмени доказателства за дължимостта на претендираната сума. СРС неправилно бил приел, че са потребители на топлинна енергия за битови нужди. Такова качество притежавал собственикът или вещният ползвател на имота. В случая процесните суми се претендирали единствено от М. Д., като имената на другите двама ответници не фигурирали в нито един документ. След като вещен ползвател на имота бил само един от ответниците, то останалите двама не били задължени лица. Следвало да се имат предвид разясненията в Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК. Независимо от притежаваното право на собственост и вещно право на ползване, то било видно от подадената молба-декларация, че облигационно правоотношение било възникнало между подалото я лице и ищеца. По отношение на претенциите за лихви ищецът не бил ангажирал доказателства за датата на публикуването на сумите в сайта на дружеството или по друг начин, респ. не бил установил, че ответниците са изпаднали в забава – чл. 33, ал. 2 от Общите условия. В този смисъл предявените акцесорни претенции се явявали неоснователни. Ищецът трябвало да установи при условията на пълно и главно доказване, че за ответниците е възникнало задължение да заплатят услугата дялово разпределение, както и каква е нейната стойност. Липсвали и доказателства относно уговорения и съобщен на клиентите ред и начин за заплащането на тази услуга, съгласно изискването на чл. 36, ал.

2 от Общите условия. Общите условия на ищеца не представлявали административен акт.

Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивна т а жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на 2 насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи 3 условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства, че тримата ответници са съсобственици на апартамент №81, находящ се в гр.София, ж.к.“******* като М. В. Д. притежава 4/6 и.ч., а Б. М. Д. и В.

М. Д. – по 1/6 ид.ч. В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че ответниците се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.

В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.

Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

А доколкото по делото липсват данни, че върху процесния имот е било учредено/запазено вещно право на ползване, то възраженията на жалбоподателите, с които същите оспорват пасивната си материалноправна легитимация, се явяват неоснователни.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Установено е също така въз основа на писмените доказателства по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода и документи за главен отчет /последните са подписани от ответника М. В. Д., респ. негов представител, като авторството им не е оспорено и надлежно опровергано в процеса – чл. 180 ГПК/, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че делът на ответниците за сградна инсталация, отопление на имота и битово горещо водоснабдяване са били изчислени в 4 съответствие с правилата на действащата нормативна уредба – в имота е имало 3 бр. ИРРО, монтирани върху 3 бр. отоплителни тела, щранг-лира в банята и 1 бр. водомер. Установено е също така, че общият топломер в абонатната станция бил преминал през метрологични проверки на всеки две години, като резултатът от проверките бил, че те съответстват на одобрения тип, както и че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи.